Човек и добре да живее, все някога му се налага да гласува за Европейски парламент. А в нашия и на още няколко страни случай – пакетно и с някакъв национален вот (за парламент или за местна власт). Което означава, че на гордия гражданин на Европейския съюз от началото на май му досаждат всякакви мераклии за присъствие в законодателна власт – била тя местна, национална или наднационална. И докато първите две не са обект на настоящия анализ, то в следващите редове ще се опитам да разгледам основните теми, вълнуващи европейския избирател и доколко те са застъпени и в българската реалност.
Изследване на Евробарометър от февруари-март 2024 г. сочи, че гласоподавателите в ЕС биха искали водещите теми на предстоящата предизборна кампания да бъдат борбата с бедността и социалното изключване (33% от анкетираните), здравеопазването (32%), създаването на нови работни места (31%) и отбраната и сигурността (също 31%). В перспектива, с цел укрепване на позицията на ЕС в геополитически план, европейските граждани виждат като основни приоритети отбраната и сигурността (37%), енергетиката (30%) и селскостопанските въпроси (също 30%).
Отбрана и сигурност
Естествено, тази тема е неразривно свързана с продължаващата повече от две години война в Украйна. А голямото противопоставяне тук не е толкова свързано с начина, по който да се укрепи сигурността на Европа, колкото с отношението към руско-украинския конфликт. Или казано с думи прости, едни подкрепят Украйна, докато други са “по-сдържани”, че даже на моменти и откровено на проруски позиции. Съотношението изглежда силно в полза на първите, но любопитният факт е, че именно това противопоставяне сякаш предопределя коя политическа група ще спечели изборите в европейски мащаб.
Скорошно проучване на “Политико” посочва, че Европейската народна партия (най-голямата към момента фракция в Европарламента) ще спечели 170 евродепутатски места, докато крайната десница ще има 184 представители. Само дето тази крайна десница включва две политически семейства, основната разлика между които е именно отношението към войната в Украйна – “Европейски консерватори и реформисти” подкрепят украинската кауза и настояват за по-мащабна европейска военна подкрепа; “Идентичност и демокрация” включва политически субекти, които се противопоставят на това и нерядко биват обвинявани, че прокарват дневния ред на Кремъл в ЕП. Даже финландската партия “Финландците” мигрира от едната към другата група именно заради това разделение.
Тоест, не е пресилено да се каже, че именно украинският конфликт отнема победата на крайната десница – единна, вероятно би била първа политическа сила в Европарламента.
Зелената сделка
Темата засяга въпроси и на енергетиката, и на селското стопанство, в немалка степен и безработицата, респективно борбата с бедността и социалното изключване. Още по-сложно става, когато се окаже, че различните политически семейства не просто имат различни визии са осъществяването ѝ (или стопирането ѝ) – това е нормалното състояние на политическия плурализъм. Различните фракции имат различни виждания за ролята на самата Зелена сделка:
- от ЕНП я привиждат като инструмент, чрез който икономиките ни да станат по-конкурентни на Китай, САЩ и други световни икономически играчи (да, и аз се смях, като го чух, но…)
- зелените я виждат като възможност за налагане на екологична революция, която да постави “на мястото му” човека, отдавна възприеман от тях като вредител спрямо природата
- левите мечтаят чрез нейните иновации да стъпят на врата на работодателите за сметка на хората на наемния труд
- а всеки, който казва, че Зелената сделка (поне в сегашния си вид) ще “спъне” икономиката на Европа, ще “нулира” енергетиката на Европа и ще върне жителите на Европа в родово-общинния строй, автоматически е набеждаван за крайнодесен, евроскептик и путинист (не задължително в тази поредност)
И тази (предизборна) врява заглушава гласовете от бизнеса и научните среди. Които иначе биха казали, че “зелените” трансформации са може би бъдещето на Европа и света, но тяхното налагане следва да се случи по естествен път, чрез развитие на науката и технологиите, а оттам и по икономическа обосновка (както в миналото бензиновите автомобили почти напълно изместват каруците и файтоните). Но да не бъдем максималисти, все пак става дума за предизборна кампания.
Икономика и работни места
Тема, която няма как да бъде пропусната. Просто няма как. Но това не пречи на кандидатите за председател на Европейската комисия да втрещяват с демонстрации на икономическа неадекватност (извадките са от лидерския дебат, провел се на 23 май).
Настоящият председател на ЕК Урсула фон дер Лайен (ЕНП) се похвали, че ЕС е въвел минимална работна заплата и е насочил 81 милиарда евро за саниране на сгради, а други 21 милиарда – за построяване на социални жилища.
Според Никола Шмит (“Социалисти и демократи”) бедността в ЕС може да бъде преодоляна със създаване на нови работни места. Това добре, но се оказва, че неговите усилия щели да бъдат насочени към подобряване на условията на живот за европейците, за да имат по-добра работа (а не обратното, както може би се очаква). А, и националистическите групи (ЕКР и ИД) не били демократични сили…
Сандро Гоци (“Обнови Европа”) е на мнение, че най-важното в случая е Евросъюзът да се разшири, но и да се обнови, тъй като нарастването на броя държави членки води до икономически предизвикателства.
Тери Райнтке (“Зелени”/ЕСА) вярва, че са необходими работни места в “чиста икономика” и настоява да се елиминира противоречието между стремежа към опазване на природата и икономическия напредък. Противоречие, което съществува най-вече благодарение на усилията на нейното политическо семейство.
Валтер Байер (“Европейска левица”) пък смята, че в основата на бедността в ЕС са повишаващите се цени на жилищата. И разбира се, смята да се бори с това чрез въвеждане на правила за основното жилище (т.е. регулации).
Миграция и граници
За Урсула фон дер Лайен (ЕНП) е важно да се прави разлика между бежанци, нуждаещи се от закрила, и мигранти. И тези, които не се нуждаят от закрила, да бъдат репатрирани, но от друга страна, да се осигури безопасно пристигане на мигранти в Европа.
Никола Шмит (“Социалисти и демократи”) смята, че споразуменията между ЕС и други държави за миграцията, всъщност отблъскват мигрантите. Валтер Байер (“Европейска левица”) дори отиде по-далеч, определяйки като “срам” това, че ЕС не отваря границите си за мигранти.
Сандро Гоци (“Обнови Европа”) вярва, че новите правила на ЕС за миграцията ще доведат до подобрение, а според Тери Райнтке (“Зелени”/ЕСА) миграцията ще подпомогне не само икономиката на Съюза, но и здравеопазването.
А как стои всичко това у нас?
Като начало, трябва да уточним, че европейската кампания е практически “затапена” от националната – обикновено тя беше подменяна с национални теми за сметка на общоевропейските, но сега за първи път имаме дублиране на европейски и национален вот. Така че, основният въпрос е дали и доколко горепосочените теми присъстват в пейзажа, а от кои точно кандидати се артикулират – е от второстепенно значение.
Въпросите за отбраната и сигурността на Европа присъстват, но някак като блед фон на проруско-проукраинското противопоставяне. Което отдавна е мутирало в проруско-прозападно, но това е отделна тема. Интересното в случая е доколко нашите два лагера ще се влеят в общоевропейските. И ако за проукраинските сили отговорът е ясен (повечето европейски политически семейства подкрепят Украйна), то къде в Европейския парламент ще “цъфнат” политическите представители на симпатизиращите на Русия у нас, е доста любопитно. Хайде, вече свикнахме от БСП да са в разрез с общата линия на европейските социалисти, но се очаква тепърва да гледаме евроциркове и от представителите на “Възраждане”. Които въобще не е ясно къде ще се позиционират – дали все пак в “Идентичност и демокрация” или като независими? Ами ако и някоя “Ютуб партия” (по “Галъп”) вземе, че направи пробив?
Зелената сделка сама по себе си не присъства в нашия политически дебат (даже името ѝ се споменава само от силно изкушени в идеологическо отношение), но тя косвено влияе на други, истински важни за българския избирател (и кандидат) въпроси. Ще затворят ли “Мариците” и ще останат ли десетки хиляди души без препитание? Какво правим с ядрената енергетика (“Козлодуй”, евентуално “Белене”)? Ще продължат ли ограниченията спрямо бензиновите и дизеловите автомобили и кога най-после електромобилите ще станат по-привлекателна опция за придвижване? И така нататък…
По икономическите въпроси май сме твърде заети с глупостите на национално ниво, че да обръщаме подобаващо внимание на “брюкселските” такива. А и като че ли “от Европа” не се задава някаква сериозна заплаха (като изключим измеренията на Зелената сделка, разбира се) за българската икономика. По-скоро нашите мераклии за власт могат да направят поразии – да премахнат плоския данък, да натоварят бизнеса с още някоя вредна регулация, не дай си боже да посегнат на валутния борд и прочие. И ако местната ситуация има нещо общо с европейския контекст, това е, че както “в нормалните държави”, така и у нас от няколко години насам се появи страхът да не загубим вече постигнати икономически резултати. А не само да се стремим да наваксаме изоставане.
Темата за миграцията у нас се интерпретира коренно различно поради простата причина, че ситуацията у нас е коренно различна в сравнение с повечето държави членки на ЕС. В предишните години България остана встрани от миграционната вълна и като цяло досега се е опазила от голям миграционен наплив. Това предопределя и говоренето по темата – основният въпрос е дали и откъде да допускаме повече мигранти, а не толкова какво да правим с вече пристигналите. Междувременно, докато тече предизборната кампания, Българската търговско-промишлена палата обяви, че е възможно България да внася работна ръка от Индия (в по-сериозни мащаби в сравнение с досега подписаните спогодби с други държави). Не се забеляза обаче това да е отразено кой знае колко от политиците. А видно от европейския опит, такива въпроси тепърва ще придобиват значимост.
Изобщо, българската предизборна кампания за Европейски парламент си е много повече “българска”, отколкото европейска, “за Европейски парламент”. В нея общоевропейските теми, доколкото ги има, са сериозно “побългарени”. Констатация, която не е в полза на федералистката позиция за по-задълбочена интеграция или “повече Европа”. Но ако се направят подобни паралели, дали няма да се окаже, че и в други страни членки положението е същото?
