Аятолах Али Хаменей има причина за тревожен размисъл. Провелите се президентски избори в Иран бяха замислени и проектирани от системата като конкуренция между две нейни крила – прагматично-консервативното, представлявано от Мохамед Багер Галибаф, и религиозно-принципалисткото, чийто фаворит бе Саид Джалили. Победата на реформатора Масуд Пезешкян, дългогодишен народен представител в Меджлиса на страната и сърдечен хирург по професия, обаче редактира сметките на политическите инженери в страната.
Успехът на Пезешкян сам по себе си не е причина за главоболие на Хаменей. Новият президент на Иран ще трябва да функционира на фона на институционална среда, доминирана от хардлайнерите, разположени в Меджлиса на страната, във Върховния съвет за национална сигурност и в лицето на самия аятолах. Това е съотношение на силите, което не може да бъде спечелено от Пезешкян. В хронологичен аспект, президентът на Иран винаги е губел битката с аятолаха и институционалните продължения на последния, както показва опитът на рефоматора Мохамед Хатами, на хардлайнера Махмуд Ахмадинеджад и на умерения Хасан Рухани. Още повече, че Пезешкян нееднократно заяви в кампанията, че той ще бъде верен на политическата рамка, зададена от системата. Реформаторът дори няма сериозен политически и електорален гръб, на който да може да разчита, за разлика от споменатите предишни президенти, което го прави още по-уязвим за произвола на хардлайнерите в страната. А по примера на скорошната история на Ислямската република, контролът върху президентската институция от реформаторски или умерени сили също не е анатема, доколкото това осигурява на системата известна гъвкавост, особено когато някой трябва да заплати цената за неуспешното управление на режима. Именно по този начин и Хатами, и Рухани носеха отговорност за политики, които далеч не бяха тяхно дело. Когато проблемите в икономическия и политически мениджмът в държавата са много, е удобно да имаш изкупителна жертва. В този смисъл Пезешкян ще влезе във вече добре износени обувки, а системата и друг път е хвърляла контролирано “фира”.
Затова причините за безпокойство у Али Хаменей не идват от Пезешкян, а от другаде. Става въпрос за това, че широката коалиция между консерваторите и хардлайнерите, чийто общ фундамент е споделената подкрепа за теологичните основи на ислямската република, просто не сработи на тези избори. Въпреки че отпадналият на първия тур Галибаф подкрепи Джалили, това той направи с половин уста и с очевидната липса на всякакъв ентусиазъм (на този фон неговият ръководител на кампанията каза, че ще гласува за Пезешкян). Неразбирателството между Галибаф и Джалили бе толкова непреодолимо, че дори посредническите услуги на ръководителя на външно-политическото звено на Ислямската революционна гвардия, Исмаил Каани, не успяха да го тушират в рамките на предизборната кампания. Ахмадинеджад, който и без това е в тежък конфликт с аятолаха, пък демонстративно си намери повод да не гласува, отивайки междувременно на работно посещение в Турция. Близки до Али Лариджани хора съща заявиха подкрепа за Пезешкян, което вероятно бе форма на протест срещу недопускането на бившия председател на Парламента да участва в президентските избори. Всъщност тепърва данните трябва да покажат какво е било електоралното поведение на втория тур на хората, които се идентифицират със системата и иначе биха гласували за някого от Галибаф, Ахмадинеджад и Лариджани. Как например са реагирали избирателите на бившия президент от периода 2005 – 2013-та г., имайки предвид това, че те, от една страна, са социално-консервативни, но от друга, бидейки от по-ниските слоеве на социалната стратификация, заплащат най-голямата икономическа цена от управлението на статуквото? И при все че не трябва да изпреварваме предстоящата емпирика, резултатите на Джалили са показателни за това, че немалко от привържениците на системата са бойкотирали кандидата на аятолаха (било негласувайки, било гласувайки в недостатъчна степен за него, било дори подкрепяйки реформаторския му опонент). А това е важно за Али Хаменей, тъй като именно Джалили бе стоящият идеологически най-близо до него кандидат от допуснатите да се състезават. Тоест, това бе тест и за самия аятолах. Въпросът е тогава, че ако преди три години победата на Ибрахим Раиси бе успех и за Хаменей, то загубата на Джаили трябва да е и такава за Хаменей.
Победата на Пезешкян не е функция на някаква електорална ерупция, изразяваща антистемните нагласи на населението в страната. Те, хората, които са против системата, така или иначе масово не гласуват и дори критикуват реформаторите, които участват в изборния процес. Нито определяща за успеха на Пашинян бе подкрепата, която сърдечният хирург и парламентарист получи от знакови реформаторски фигури (като бившия президент Хатами) или тази на умерени политици като Хасан Рухани и Мохамед Джавад Зариф (особено последният бе движещата сила на кампанията на Пезешкян, доколкото последният иначе не успя да впечатли с представянето си в регулярните телевизионни дебати).
Триумфът на сърдечния хирург е резултат най-вече на липсата на достатъчна мотивация сред електоралните ядра на привържениците на системата, споменатите по-горе консерватори и хардлайнери. На програмираните президентски избори през 2021-ва година Ибрахим Раиси спечели категорично при 48.5% изборна активност (от 90-те години насам на президентските избори в страната тя варираше между 57% и 85%). Тогава това бе горчива победа за системата и нейния фаворит за президент, доколкото, от една страна, кандидатът на аятолаха завърши първи, но от друга, това се случи на фона на нарастващ електорален бойкот от страна на иранските граждани. Тоест, победата на Раиси преди три години задълбочи разрива между легализма и легитимизма на политическа система на Иран.
Но загубата на Джалили от вчера демонстрира нещо друго. Един път, увеличи се процентът на хората, които не са доволни от управлението – олицетворявано от аятолаха и неговия доскорешен помазаник начело на президентската институция – въпреки че същият този електорат продължава да се идентифицира със системата. Втори път, ако и преди фаворитите на Хаменей да са губили президентски избори, то това не се е случвало при толкова ниска избирателна активност, а тя обикновено гарантира успеха на хардлайнерите. Взети заедно, тези две неща означават следното: загубата на Джаили е резултат не толкова от (стандартното) неудовлетворение на реформаторите в страната, а от това на консерваторите и хардлайнерите. Това не е външен, а вътрешен за режима протест. Това е и тихият бунт, срещу който се изправя Хаменей. И тук палката не решение.
Ако може да обобщим, именно аятолахът регистрира тройна загуба на току що провелите се президентски избори в Иран. Един път, отново ниска за страната избирателна активност от около 49-50% процента на втория тур (предвид това, че Али Хаменей междувременно пак заяви, че всеки глас на изборите, независимо за кого подаден, е вот “за” Ислямската република). Втори път, неговите фаворити – Джалили и Галибаф – претърпяха поражения. А да загубиш при сравнително широка апатия на електората, то това означава следното: хората не вярват в предоставения им избор, а мнозинството от гражданите, които все пак отиват до урните, гласуват срещу тези, които им отнемат в най-голяма степен възможността за избор. Трети път, очерта се недоволство спрямо статуквото, но този път идващо от хората, на които се крепи електорално това статукво.
И ако основна част от равносметката на изминалите президентски избори да касае по-скоро кондицията на консервативните и хардлайнерски конгломерати в Иран, отколкото тази на реформаторите, които остават разединени и слаби, включително поради последното успехът на Пезешкян не трябва да бъде омаловажаван. Всъщност сблъсъкът на балотажа между него и Джаили бе такъв между двете допустими за системата крайности: първият желаеше нейното “разхлабване”, вторият – допълнителното й затягане. В този смисъл, победата на реформатора е категорично послание от страна на хората спрямо техните политически лидери. Особено на фона на това, че Пезешкян бе хвърлен в изборите като “сламка”, а тя се превърна в прът в ръцете на иранците.
Би било наивно обаче, ако успехът на Масуд Пезешкян бъде натоварен с неоправдани очаквания. Той направи една предпазлива кампания, в която обеща повече свобода – било в браузването в интернет, било в носенето на хиджаба. Спорно е обаче дали и това ще е според възможностите му, доколкото той ще бъде положен между чука (Али Хаменей) и наковалнята (консервативно-принципалисткото мнозинство в Меджлиса). И ако съдим от опита на политици като Мир Хосейн Мусави, които обещават повече свобода в Иран, в крайна сметка по-скоро те губят своята.
