Изглежда, че през хиляда и стоте години от съществуването на Русия като държава са се случили, ах, колко много нечисти и ужасни дела! Но имало ли е някога сред тях толкова многомилионно злодеяние като това: да предадеш собствените си войници и да ги обявиш за предатели?
Александър Солженицин, Архипелаг ГУЛАГ
Векове наред “Божествена комедия” на Данте Алигиери е смятана за едно от най-великите произведения на западната цивилизация. Като дискусия за справедливостта, човешката природа, душата, изкуплението и крайната битка между доброто и злото, поемата разказва за мечтаното пътуване на автора през Ада, Чистилището и Рая. По време на пътуването си из Ада Данте открива, че деветият кръг на Ада е запазен за предателите – тези, които са предали своите. Този вътрешен кръг не е огън, а замръзнала пустош, лишена от всичко, което би могло да наподобява любов или състрадание. В самия център Данте открива самия Луцифер, който вечно гризе телата на Юда Искариотски, Брут и Касий: най-прочутите предатели в историята. По този начин Данте се стреми да внуши на читателя си, че макар на този свят да има много злини (в Ада има множество кръгове), най-голямото зло се крие в предателството.
Човек не може да не си спомни за тази замръзнала пустош, когато чете за голямата замръзнала пустош на XX век, описана в шедьовъра на Александър Солженицин “Архипелаг ГУЛАГ”. В тази впечатляваща, но и ужасяваща книга Солженицин хвърля светлина върху едно съвременно проявление на вътрешния кръг на Дантевия Ад. С пестеливи подробности той разказва за мащабите на зверствата, извършени по времето на Съветския съюз. За разлика от някои от най-известните потисници в историята, които са се насочвали към външни врагове, съветският режим се обръща срещу собствения си народ. ГУЛАГ-овете, огромни мрежи от лагери за принудителен труд, не са просто затвори, а ясен знак за идеология, която поглъща и изтребва тези, които твърди, че освобождава.
Призивът на Солженицин не е само към властимащите да не вършат зло. Това е предупреждение срещу опасността от идеологията – да се оставиш да бъдеш погълнат от теория за това какъв трябва да бъде светът, когато тази теория не е съвместима с реалността и човешката природа.
Би било повърхностно да се спори дали нацизмът е по-лош от комунизма, или обратното, а и Солженицин не се опитва да го прави. Той обаче посочва една важна разлика между поведението на нацистите и комунистическия Съветски съюз. Въпреки че и в двата случая е имало лагери за изтребление, нацистките лагери са били насочени към изтребване на други народи – особено на евреите, докато съветските лагери са били насочени към изтребване на собствения народ. В резултат на включването на други народи злото на нацизма е представено на световната сцена, докато злото на комунизма се разглежда като вътрешен проблем, което улеснява света да си затвори очите.
В това се крие една основна и често подценявана причина, поради която комунизмът и лявата идеология не са всеобщо отхвърляни в същата степен, както нацизмът: левите зверства обикновено са насочени към унищожаване на своите. Никъде това не е толкова физически очевидно, колкото при съветското превземане на нацистките концентрационни лагери, само за да се заменят евреите с руснаци.
Тази проява на предателство и масово изтребване на собствения им народ не е само последица от Руската революция. То е емблематично за последствията от лявата идеология, когато тя дойде на власт. Същото се случи и по време на Френската революция, Китайската революция и Кубинската революция, ако споменем само три от тях. Стана ясно, че стремежът към рая на земята чрез идеологически убеждения упорито води до ада на земята.
В Китай например кампанията на Мао “Трите анти” цели да изкорени “контрареволюционната дейност” под формата на подкупи и присвояване, печалбарство, разточителство и разхищение. Наказанието за такива престъпления е смърт. И така Мао нарежда на своите прислужници да продължат да убиват китайски граждани, докато не бъдат убити поне 10 000 души. За Мао убийството на 10 000 души щеше да послужи като доказателство, че целта за изкореняване на тези неща е постигната. Това е само малък пример за жестокостите, извършвани по целия свят под знамето на това, което гордо се представя като “прогресивни” идеи.
Моделът на предателство не е просто съвпадение, а следствие от фундаментален недостатък на лявата идеология. Макар да се стреми към утопични идеали за равенство и справедливост, прилагането на политическите мерки се насочва към потисничество, като лидерите оправдават жертването на собствената си традиция, религия или дори народ като необходимо за по-висшето благо. Стремейки се да изкоренят враговете, предвидени в техните идеологии, тези режими предават самите принципи, които твърдят, че защитават. Това е така, защото тези идеологии се стремят да заменят света такъв, какъвто е, със света такъв, какъвто трябва да бъде. В резултат на това стремежът към “прогрес” не е продиктуван от признаване на реалността, нито от уважение към човешката природа, а от враждебност както към реалността, така и към човешката природа.
Съвсем ясно е, че голяма част от света си е взела погрешни поуки от кръвопролитията през XX век. Вместо да се внимава за опасността от прогресивната идеология, се внимаваше за опасността от национализма. Решението на проблема с национализма се представя трагично като стремеж към прогресивна идеология – самата основа на ужасите, които искаме да предотвратим.
Добре би било да преоткрием “Божествена комедия” на Данте и “Архипелаг ГУЛАГ” на Солженицин и да се вслушаме в техните предупреждения за последиците от предателството на собствения народ.
Ексклузивно за България съдържание за “Консерваторъ” от нашите партньори “The European Conservative“
