Ден остава до крайния срок (30 август), в който всяка държава членка трябва да номинира своята кандидатура за еврокомисар. Пардон, своите две кандидатури, защото “заръката” на новия-стар председател на Еврокомисията Урсула фон дер Лайен е националните правителства да предложат по двама души – един мъж и една жена. И тя да си избира.
В късния следобед на 25 август България още не бе представила кандидат(и) за еврокомисар. Официално. А неофициално, дори и медийните спекулации са оскъдни откъм имена.
Ако това е някаква утеха, в случая “не сме сами” – още седем държави от ЕС (Румъния, Белгия, Италия, Дания, Португалия, Литва и Люксембург) към 21 август не бяха благоволили да посочат свои представители. А огромното мнозинство от останалите са предложили само по една кандидатура.
Какво предстои за България (и за останалите “закъсняващи”)?
Една работна седмица, в която все пак да бъдат посочени едно или две имена. Страната ни, разбира се, може да гласува доверие и на настоящия си еврокомисар Илиана Иванова (някои държави членки вече постъпиха по този начин), но това следва да бъде официално обявено от София.
Едва ли ще се окаже фатално, ако обявеният краен срок не бъде стриктно спазен. Националните правителства масово си правят оглушки да номинират един мъж и една жена и от това нищо не следва, така че няколко дни закъснение надали биха се оказали от значение – само показват какъв е авторитетът на Европейската комисия и на нейния председател.
В по-екстремна ситуация българският еврокомисар вероятно може да бъде номиниран и “служебно” – от самата Фон дер Лайен, а българското правителство просто да потвърди, че няма нищо против. Все пак, в Европейската комисия работят достатъчно български граждани, сред които може да се намери подходяща кандидатура.
При всички случаи без еврокомисар няма да останем. Системата е направена така, че всяка държава членка да има свои представител в Еврокомисията. Поради което са въведени (и продължават да се въвеждат) все по-странни и причудливи от гледна точка на управлението ресори. Впрочем, колко национални правителства по света са съставени от 27 или повече равнопоставени министерства?
Закъснението обаче не остава без последствия. И не, това не са опасенията, че ще “останем на опашката”, защото “най-апетитните” ресори вече се договарят от държавите, посочили свои кандидати. Да, ресорите се делят на значими и по-маловажни (и откъм бюджет, и откъм политическо влияние), но ако София иска да прокарва определени политики и да защитава дадени интереси в рамките на ЕС, това не се случва точно чрез “нашия” еврокомисар. Или поне не основно чрез него.
Еврокомисарите са една особена порода чиновници, за които се предполага, че “общоевропейското” при тях надделява над националното. Ако има европейска институция, която е успяла в някаква степен да създаде “европейци”, за които лоялността към Брюксел да е по-силна от лоялността им към родната страна, то това е Европейската комисия. За разлика от Европейския парламент или Съвета на министрите, в Еврокомисията в много по-голяма степен се “говори на брюкселски диалект” и дори се мисли наднационално. Така че, забавената “Еврокомисариада” е проблем повече на Брюксел, отколкото на националните държави и техните правителства.
Опасността за България е друга
Става дума за рейтинга на еврочленството сред населението. Който рейтинг, ако и да сме свикнали да смятаме, че е доволно висок, не бива в нито един момент да го приемаме за даденост.
Настоящият служебен премиер Димитър Главчев бе казал в началото на август, че предпочита следващото правителство да номинира българския еврокомисар. Логично по принцип, но отлагането на този ангажимент в контекста на продължаващата правителствена криза може да създаде усещане сред гражданите за несериозно отношение от страна на политическия елит. А едно внушение, че проевропейската част на българския политически елит се отнася несериозно към българското участие в Европейската комисия, може много шумно да бъде “отиграно” от проруската хибридна мрежа у нас. На подобни атаки сме се нагледали и преди, но сега таймингът е особено неприятен.
В момента назрява конфликт между Брюксел и София по линия на поправките в Закона за предучилищното и училищното образование, засягащи недопускане на “ЛГБТИ+ пропаганда в училище”. Въпрос на време е “Европа” да започне да оказва натиск върху българските политически сили да отменят промените или най-малкото да ги “ревизират” в “европейски дух”, при което от първоначалния замисъл да не остане нищо. Подобен натиск би бил далеч по-сериозно предизвикателство към мнението на обществеността за членството ни в ЕС и именно в такъв момент няма никакъв смисъл сами да си “усложняваме живота”, бавейки нашата кандидатура. Българските политици (поне тези, които подкрепиха промените) ще трябва да дадат адекватен политически и дипломатически отпор на брюкселските щения да ни се месят по такива деликатни въпроси като защитата на българските деца. И точно сега най-малко имаме нужда да изглеждаме като “оставачи” в “Еврокомисариадата”.
Забавянето на българската кандидатура е пряко следствие от затлачения вътрешнополитически процес. Но това не трябва автоматично да я превръща в заложник. След като държавата си функционира въпреки партийно-политическия водевил, няма причина и наднационалните ни ангажименти да не вървят в ритъм. Така че правителството да се взема в ръце и да обявява кандидат. И без това, малцина се вълнуват кой точно ще бъде. Но за мнозина е важно “каруцата да върви”.
Все пак номинациите и мераците рукнаха.
