Революцията е среднощната агония на една отиваща си епоха, когато виденията за бъдещето се явяват само през кръвта и потта на умиращия. В революцията умира това, което е грохнало и старо. А когато отмине анархията на зората и настъпи утрото, човек отново става дете. Тогава една силна власт го хваща за ръката и го връща към реда, закона, църквата и сутрешната литургия в присъствието на Бог.
„Дневникът на един беглец – Записки от болшевишката революция в Унгария 1919“ е забележително свидетелство за силата на разказа, въздействащ емоционално върху читателя, най-вече когато историята е от първо лице и се развива в бурния исторически ураган на отминалия век. Романът потапя читателите в суровите емоции и ожесточените борби на своите герои, като същевременно отразява обществените катаклизми на политическото съвремие за авторката.
Сесил Тормай, родена през 1875 г. в Унгария, е нещо повече от романист; тя е проницателен наблюдател на своя свят, журналист и деен защитник на социалните въпроси касаещи нацията, жената и традиционното семейство. Тя е една от най-големите писателки на своята родина, номинирана два пъти за Нобелова награда (през 1936 и 1937 г.). Историческият контекст на нейния живот – белязан от хаоса на Първата световна война и бурната политическа промяна в следвоенна Унгария – силно повлиява на нейната работа, изпълвайки я с чувство за неотложност при творческия процес и дълбочина в посланието.
„Дневникът на един беглец” разказва личната история на Тормай, която, след като Бела Кун и комунистите идват на власт, е издирвана в цялата страна от агентите на Унгарската съветска република. Разчитайки единствено на помощта на приятели и добрината на непознати, тя се придвижва дегизирана и под фалшиво име между различните градове и села, където се укрива.
Тормай описва не само отчаянието на обезправените унгарци и терора на комунистическите силоваци, но и тихата решителност на силно набожните ѝ сънародници да преживеят този кошмар, вярвайки в силите на своя народ. Личният ѝ коментар за политическата и социалната ситуация в комунистическа Унгария е плавно вплетен в разтърсващите преживявания в състояние на постоянен страх. Тя води този дневник като предупреждение към бъдещите поколения за това до какво могат да доведат фанатичната отдаденост на утопични идеи и насилственото налагане на един нов социален ред, който силно контрастира на традиционните обществени разбирания и ценностна система.
Разказът ѝ въплъщава духа на бунта на традиционните сили срешу самата революция. Чрез записките в нейния дневник, читателите са въвлечени във вътрешните ѝ размисли, докато тя се бори със своята идентичност и обществените ограничения, поставени върху нея. Разказът е едновременно интимен и експанзивен, улавящ не само личния смут на героинята, но и по-широките борби, пред които са изправени индивидите в едно общество, борещо се със собствените си морални дилеми.
Стилът ѝ на писане е едновременно лиричен и трогателен, рисувайки ярки образи, които остават дълго след като страницата бъде отгърната. Тя умело изследва темите за свободата и неподчинението, използвайки понятието извън закона като метафора за желанието да се освободим от потисническите норми. Нейното бягство от град на град не е само в резултат на външното противоречие между комунистическите потисници и старата унгарска благородническа прослойка, но и вътрешна битка за себеопределяне и самоосъзнаване в един бързо променящ се свят. Чрез своята красноречива проза Тормай улавя същността на жената, която се бори за мястото си в обществото: място като съпруга, майка, сестра и приятелка; и отразява трагедията на съвремието, в което жената не е оставена на мира, а бива принудена да загърбва естествените си нужди в името на материалното благо.
Навлизайки по-дълбоко в разказа, ставаме свидетели на сложността на характерите у нейните герои, които не робуват на обществените очаквания. Прозренията на Тормай за бъдещето на Европа са шокиращи. Нейните герои са многоизмерни, отразяващи борбите и триумфите на онези, които се осмеляват да се противопоставят на силните на деня.
Четейки „Дневникът на един беглец”, човек не просто среща една завладяваща история, той получава поканата да размишлява дълго върху човешката крехкост и историческите течения, които оформят нашия живот и идентичност. Разказът на Тормай служи като напомняне за устойчивия човешки дух, като ни подтиква да поставим под въпрос статуквото и да обикнем отново, от сърце, собствения си народ и да влеем сили и вяра в неговото бъдеще.
В заключение, романът на Сесил Тормай е една значима творба, която осветява за българския читател един слабо познат епизод от историята. Той ни предизвиква да изследваме границите на свободата и сложността на идентичността, като същевременно прославяме устойчивостта на човешкото сърце. Докато навигираме в нашите собствени пътувания, мощното предаване на впечатления и символи от Тормай продължава да вдъхновява и провокира размисли, напомняйки ни колко е важно да изразяваме истината и да пазим свободата на словото в свят, който често изисква мълчание.