Когато бях ученик в Музикалното училище в София, обикновено не ми се отдаваха природните науки, но за сметка на това физиката винаги ме впечатляваше със своето „музициране“. Нейното пряко участие в живота е толкова истинско, колкото участието на музиката в душата на човека. Нима наелектризирането на балона не е физическото превъплъщение на настройването на оркестъра? Скоро започнахме да изучаваме по-задълбочено елементарната теория и разбрах, че в самата музика пряко участва и физиката. Всичко свързано с теорията на звука е пряко обвързано с физиката. Добрите теоретици музиканти неизменно са и добри физици и математици. Аз самият предпочитам прякото изпълнение и въодушевление от общението между човека и композициите пред това да седна и да размишлявам, както Мойсей е размишлявал за сътворението на света. Честно казано, за мен е по-важно да живея живота, отколкото да си обяснявам как е започнал. Но съвсем пък да не знаеш откъде си произлязъл също не върви. Така е и с теорията в музиката.
Но защо разказвам всичко това? Ами, за да разбере читателят, който не е музикант, че ние – музикантите, странните птици – дори да не сме посветили живота си на физиката и математиката, все пак умеем да боравим с тях. Звуковите вълни, музикалните инструменти (телата, които вибрират), тембърите, акустиката, честотата, която се измерва в числа, отношенията между тоновете, които са математически обусловени, измерването на ритъма, което представлява броене – всичко това ние владеем перфектно. Добре, разбрахте, че музикантите в крайна сметка не са само бардове и купонджии. Време е да ви „открехна“ и за още нещо. Когато след малко ще говоря за деградацията в нашата цивилизационна музика, няма да го правя както свещеник говори за деградацията в морала. Ще говоря като химик, който говори за разяждането на веществата в епруветката. Но понеже, все пак, съм музикант и обичам да забавлявам хората, същевременно ще се опитам да ви представя целия процес просто и интересно.
Разясняване на музикалните форми
Още през 2012г. екип, ръководен от Хоан Серà, постдокторант в Института за изследване на изкуствения интелект в Барселона, публикува проучване, озаглавено “Measuring the Evolution of Contemporary Western Popular Music“. Ще ви предупредя предварително, че документът е изключително академичен и теоретичен (сух), така че може да не си губите времето да отваряте линка, освен ако не сте колега музикант, физик или пък искате да навлезете навътре в теорията на музиката. Kазвам го, защото ще срещнете предимно пасажи от този тип:
“Specifically, we find that the distribution of codeword frequencies for a given year nicely fits to P(z) ∝ (c + z) −β for z > zmin, where we take z as the random variable, β = 1 + 1/α as the exponent and c as a constant.”
За повечето от вас, които нямат време и желание да навлизат в алгебрата и физиката, смятанията и изчисленията на композициите, ще обобщя откритието на г-н Серà. Последният, заедно със своите колеги, анализира 464,411 парчета[1] популярна западна музика, записани между 1955г. и 2010г., съхранени в Million Song Dataset[2]. Всяко парче се подлага на подробен анализ, извършен благодарение на сложен набор от алгоритми, за идентифициране на тенденциите в три ключови аспекта на музикалното произведение:
- Тембър – характерът или качеството на музикалния звук; цвят и качество на тона;
- Височина – брой трептения за единица време; хармонични качества на музиката, включително акордите, мелодията и тоналността;
- Сила на звука – вариация и консистенция на звука.
По думите на Михай Андрай от ZME Science, екипът „установи, че поп песните прогресивно стават по-силни и по-оскъдни по отношение на акордите, мелодиите и използваните звуци“. „Намерихме доказателства за прогресивна хомогенизация на музикологичния дискурс“, споделя Серà пред Ройтерс. „По-конкретно, ние получихме числени индикатори, че разнообразието от преходи между нотните комбинации – грубо казано акорди плюс мелодии – постоянно намалява през последните 50 години.“
Практически казано, хомогенизирането на песните означава, че всички те започват да звучат все по-сходно, като същевременно стават все по-силни и по-силни. Но това не са единствените проблеми. Изследванията показват, че т.нар. темброва палитра е значително обедняла. По принцип една и съща нота, изсвирена на китара, пиано или някакъв друг инструмент, има различен тембър, така че в резултат на инструменталната ограниченост (липсата на оркестър, използването на едни и същи инструменти или електронни тембъри) поп музиката задушава разнообразието в песните, въпреки всички технически постижения в областта на продуцирането.
Още един проблем е т.нар. Война за силата на звука. Този пейоративен термин е подет от музикантите, които не могат да издържат на очевидното съревнование в съвременната музика за дигитално и изкуствено увеличение на вибрациите (нарастване силата на звука). Най-лесно може да се сетите за какво иде реч, когато измерите с вътрешното си мерило за шум децибелите в някоя дискотека или чалготека. А ако отидете в Зала България например, ще забележите, че оркестърът е толкова хармонично подреден, че докато се чува всеки инструмент с точната сила на звука, същевременно вибрациите са дотолкова в нормата, че ако прехвръкне муха до ухото ви ще я чуете. Това само по себе си е чудо. Чудо, което забравяме и изоставяме. Но нека се върнем на изследването.
Въпреки че анализът не включва последните четиринайсет години популярна музика, всичко, което трябва да направите, е да погледнете списъка на носителите на „Грами“, за да стигнете до заключението, че популярната музика не се е променила толкова много. Повече от вероятно е, обаче, едно последващо проучване да открие още по-голяма хомогенизация, още по-голяма деградация. И забележете, тук говорим за поп музиката. Другият стил наречен „рап“ го причисляваме към декламацията на ученици в детската градина. Изрецитирайте „Аз съм българче“, раздробявайки го по срички, пуснете си като фон някой „бийт“, който представлява електронен сбор от силни ритмувани шумове и catchy мелодийки, които са характерни за петокласник „композитор“ в някое музикално училище, запишете се с някой микрофон или с телефона ви, качете се в SoundCloud и вече с нищо не ще отстъпвате на Криско например. С изключение на това, че няма да бъдете лансиран от продуцентските компании, но за това ще говорим по-късно.
Като човек на изкуството оценявам таланта на Еминем например, а и на много други като него, които чрез своя freestyle, въпреки че е абсолютно безсмислен като послание, поне сглобяват бързо и импровизирано рими. Но това, с цялото ми уважение, не е нито музика, нито поезия. Това е словесна игра, както жонглирането е част от номерата на клоуните. На стар френски думата jogler значи шегаджия. Може би е време и rapper да възприеме подобна конотация. Не би трябвало да е изненада, че хармоничните аспекти на музиката са претърпели щети и редуциране предвид общото немелодично съдържание на рапа и хип-хопа. Доминирането на тези два жанра през последните тридесет години със сигурност е допринесло за хомогенизирането. Донякъде съм изненадан, че проучването не обхваща най-важните ритмични аспекти на музиката, но спокойно може да се предположи, че ритмичните вариации също са пострадали, като се има предвид тежката употреба на програмирани ритми.
Още един пример за простотата на композиционната структура при поп парчетата дава и Ед Шийрън, който наскоро направи концерт в София. В интервю британецът правдиво твърди, че може да изсвири всяка поп песен само с 4 акорда. Само че парадира с това, хвали се, а публиката, естествено, аплодира. Всъщност това е точният пример каква деградация е извършена в съвременната музика. За да разясня, акорд (от италиански accordo, буквално „съзвучие“), е музикален термин, който обозначава едновременното звучене на три или повече музикални тона, които са подредени или биха могли да бъдат подредени на интервала „терца“. Акордите съставят повечето музикални форми.
А сега, замислете се, може ли оперният певец да изпълни Libiamo ne’lieti calici от „Травиата“ и след това Vesti la giubba от Палячи, докато си акомпанира само с четири акорда на пианото? Забравяйки изцяло за полифоничната структура и сложните движения в гласовете, свирейки само основните акорди, защото обикновено така изглежда партитурата за пиано:
а така изглежда „партитурата“ за пиано на Shape of You на Шийрън:
За отправна точка: четири акорда в Libiamo ne’lieti calici се сменят само в първите два такта, тоест за около 10-15 секунди. Всъщност, само в този дует, който е част от първо действие на операта, Верди използва около 10-15 различни вида акорди, включително основни триакорди, септакорди и случайни хроматични акорди. Но ако преброите всяко появяване на акорд, различните тонове, които напускат основната тоналност, включително и повторенията, броят ще бъде много по-висок, тъй като хармоничният ритъм (акорди за такт) е относително активен в този оживен валс.
В отделно проучване, споменато в Intellectual Takeout, Серà анализира поп текстовете през последните 10 години, „използвайки няколко показателя като Flesch Kincaid Readability Index“, който отразява колко труден е даден текст за разбиране/проумяване при слушане и какво е качеството на написаното. Резултатите показват, че интелигентността на текстовете е намаляла драстично, като те стават все по-кратки, а и възприемат тенденцията да се повтарят едни и същи думи все по-често. Накратко, ако трябва да изразя заключението на това изследване с речника на някой съвременен изпълнител, дали в попа, в рапа или в чалгата:
Музиката става все по-тъпа и по-тъпа, а на всички им е през ку*а!
Тези констатации ни отвеждат до следните хипотези, според мен до една верни, но не и основни причини за проблема (разковничето ще го търсим в следващата част на статията):
Хипотеза 1: Хомогенизирането е резултат от спада на музикалната грамотност.
Тази хипотеза се споделя и на няколко сайта, а именно на Klasic Arts и Intellectual Takeout. И двата сайта твърдят, че спадът в качеството на музиката е успореден със спада на музикалното образование: „През последните 20 години музикалните основи като четенето и композирането на музика изчезват, като делът на хората, които могат да четат музикални ноти, намалява до 11 процента, според някои проучвания.“ Тази хипотеза си има и своята слабост, тъй като музикалното образование е нужно за класическата музика и малко по-малко за джаза. Общо взето, ако не можете да четете ноти, нямате място нито в симфоничния, нито в камерния, нито в джазовия оркестър. В джаза има изключения, особено при негрите, тъй като при тях се явява „народна музика“ и не винаги им трябва теория, за да „забият здраво“ със състава си. Но ако не сте негър и не сте музикално грамотен, забравете за джаза, освен в ролята на меломан. При популярните музикални жанрове, обхванати в проучването – рок, фолк, соул, хип-хоп, рап – не се изискват музиканти, които знаят как да четат ноти и да решават музикални задачи. Тоест липсата на музикалната грамотност не е причина за деградацията в попа и подобните жанрове. Музикалната неграмотност е повлияла положително за самото създаване на жанрове като попа и рапа още от самото начало. Но деградацията се корени в нещо друго.
Хипотеза 2: Хомогенизирането е резултат от технологичните иновации, които създадоха поколение от мързеливи музиканти.
Най-страстният защитник на тази хипотеза е Кори Тейлър, вокалистът на американската метъл група Slipknot. В статия, написана от Дарил Нелсън, която се появява в Consumeraffairs.com, е отделено достатъчно пространство, за да изрази оплакванията си по отношение на технозависимите. „Сега се появиха хора, които всъщност нямат [музикални] умения, защото технологията е тяхна маска, която скрива липсата им на талант; излизат и пускат само скапани сингли. И тъй като това е всичко, което предлага пазарът, хората основно го ядат като хамбургери. Стана много, много комерсиализирано. […] Бих казал, че трима от четирима души, номинирани [за Грами през 2012г.], са Auto-Tune артисти. При това положение не може да ви позволяват да бъдете номиниран във вокална категория… Трябва да бъдете номиниран в инструментална категория, защото компютърът върши цялата работа вместо вас. Ако звучите повече като клавиатура, отколкото като човешко същество, не трябва да ви позволяват да си тръгнете с една от тези награди.“
Съгласен съм с Тейлър, но донякъде. Auto-Tune, който изправя и изчиства нечистотите във вокалните партии е послъгване подобно на това да си рибар, но да се връщаш след всеки улов вкъщи с голяма риба от магазина. В същото време самите технологии развиха до голяма степен, например, уменията на китаристите и електрическите им китари. При дигитализирането на записите няма нужда да търсиш парче ламарина, за да изимитираш звука на мълния, можеш просто да въведеш в програмата за продуциране думата „мълния“ и ще получиш над хиляда звука. При тонрежисьорите работата никога не е била толкова лесна, а следователно и толкова качествена.
Да, вярно е, че на всеки музикален артист, който използвали добре електрониката и софтуерите, създавайки музика с истинска естетическа стойност, има стотина мързеливи „музиканти“, които се връщат към технологиите, за да компенсират дефицитите в музикалните си умения и въображение. Но това е само патерица, отново не е коренът на проблема.
Хипотеза 3: Хомогенизирането е резултат от по-ниски очаквания на потребителите, водени от промените в начина, по който слушаме музика.
Замислете се, кога за последно седнахте да слушате музика, за да размишлявате върху нея? А кога си пуснахте някое парче, „за да върви“, да е фон, да ви разведрява, докато тренирате, чистите, готвите, карате или чакате реда си на опашка? Обзалагам се, че повечето от вас от години не са слушали музика заради самата музика, а не заради „мотивация“ или „развлечение“. Някои дори нямат представа, че съществува такова нещо като „активно слушане“, което включва размишлението и наблюдението на сетивата и чувствата по време на музикалното произведение. Но и слушателите не са изцяло виновни, все пак съвременната музика, която се лансира от „специалистите“, няма какво толкова да ти предложи, че да ѝ размишляваш.
С навлизането на дигитализираните аудио формати музиката изгуби много. От създаването на красиви зали, театри, обличането с дрескод и заплащането като форма на подсъзнателно оценяване на труда, който се извършва от толкова много музиканти и специалисти, преминахме до разсъблечените и кършещи се партита в задимен бар, плащайки повече за алкохол, отколкото за самата музика, за да стигнем най-сетне до днес, когато красивата зала е апартаментът ни, дрескодът са боксерките и изцапаната тениска „за вкъщи“, а плащането идва със сметките за Интернет, чрез който черпим още много други удоволствия. И ето, дойде време за музиканта, който вече не е жив носител на умение и послание, който можеш да съзреш, да следиш, комуто да се зарадваш или от когото да се впечатлиш. Днес „музикантът“ е телефонът, компютърът, телевизорът и bluetooth слушалките. А тези музиканти са на работа, свирят, най-често в известните „оркестри“ Spotify и YouTube.
Музиката, от средство на европееца за вдъхновение, умиление, смирение и подкрепа, се превърна в основна форма на забавление, а днес още повече запада, тъй като възприе задачата на фонови звуци, които е приятно да се слушат в движение. Това е една от основните причини толкова много немузиканти да правят музика в наши дни, защото знаят, че много потребители са занижили очакванията си. Навремето изглеждаше, че публиката съзира конкуренцията между артистите, които искат да се надминат един друг, по отношение на удивлението на потребителите, за да им дадат най-качественото изпълнение на музикалната творба, оправдавайки най-малко цената на билетите. Днес това е забравено. Но това е следствие, не е причина.
Хипотеза 4: Хомогенизирането е резултат от артистите, които следват еднакви формули, съответстващи на тяхната марка.
Тук съвсем накратко ще спомена, че има хора, които вярват, че всичко деградира, защото е заседяло във „формулата за успех“ при композирането на съвременно парче – силно, просто и бързо. Но този „ключ“ е само привиден. Това продава, защото само това се предлага. Отново това е следствие, не причина.
Хипотеза 5: Хомогенизирането е резултат от бизнес стратегиите на големи продуцентски компании.
Дотук няколко пъти споменахме за тях, И това е така, те са „лост“ за разпространение на жалка и бедна музика. Големите конгломерати контролират средствата и методите на производство. Магнатите, които управляват тези субекти, нямат нито задължение, нито мотивация да предоставят на обществото нещо друго освен консумативни стоки. Те могат да променят опаковката или да измислят леко модифицирани версии на един и същи продукт, за да заблудят хората да повярват, че получават нещо ново и подобрено, но в крайна сметка те не се различават от компаниите, които пълнят магазините с деветнадесет различни версии на желираните бонбони и двадесет и една вариации на чипса.
Скандалът с „Юнивърсъл Мюзик“ и EMI, който няма да разглеждам тук, е само пример за това как монополът и мафията в музиката всъщност са абсолютна реалност. Ще оставя заглавие относно Sony, Universal и Warner, което да ви покаже вместо мен част от истината, ако се интересувате от тази тема. В крайна сметка, тези магнати са само лост на други лица, които имат една крайна цел. Унищожението на европейския континент, с всички негови обитатели и всички негови традиции.
Музикалното осакатяване като причинно-следствена връзка на културната война
Дотук всички хипотези са само допълнителните причини културната война срещу европейската цивилизация да се води толкова успешно. Ето това е коренът, разковничето. Ние сме във война. И я губим. Губим я в душите си, в мислите си, без да осъзнаваме, че сме нападани. Не съм аз този, който ще разяснява в подробности културната война. Не съм специалист. Но съм специалист в музиката и ще ви покажа защо тя е толкова важна част от средствата, които се ползват във войната.
Музиката е основен аспект на всички човешки цивилизации и има силата да влияе емоционално, морално и културно на обществото. Едно музикално произведение, независимо дали е „добро“ или „лошо“, влияе на организма повече отколкото някога може да повлияе една книга. Абстрактното „човърка“ душата стократно повече от словесното. Когато хора от една култура обменят музика помежду си, те придобиват ценна представа за начина на живот. Музиката, като културно право, може да помогне за насърчаването и защитата на много морални устои. Може да помогне в процеса на оздравяване, премахване на стени и граници, помирение и образование. По целия свят музиката се използва като средство за социална промяна и обединяване на общности. Но може да се ползва и като оръжие, като парен чук, който разрушава морала и нормите, обичта и връзките между ближни: родители и деца, съпруг и съпруга, братя и сестри, приятели…
Ритмите в едно парче могат да влияят както положително, така и отрицателно. Могат да ви стегнат, а могат и да ви възбудят. Вибрациите могат да ви помогнат, успокоят, дори да ви излекуват, а могат и да ви разболеят, да ви оглушат и дори да спрат сърцето ви, ако се изложите на близко разстояние до някоя усилена максимално тонколона на рок концерт, например, за по-продължително време. Текстовете, когато се изпълнят върху музикална форма и са „разлети“ в пеене, влизат много по-лесно в съзнанието, отколкото само ако се прочетат на глас или наум. Можем да съпоставим прочетения текст и изпетия текст с изпито хапче по ентерален (през храносмилателната система) път и влят разтвор чрез венозно приложение.
Отново, това може да се използва за много положителни резултати като:
О, Родино моя, тъй прекрасна, ти си изгубена!
Va pensiero, от операта „Набуко“ на Джузепе Верди
О, спомени, тъй скъпи и съдбоносни!
Златни арфи на пророци и поети,
защо висите тъй мълчаливо от върбите?
Отново запалихте спомените в сърцето,
които разказват за времето, което отмина!
Но уви в съвремието се използва за деградиране и разпад, като:
И казах газ! Газ до дупка, мадафака,
100 Кила – „Газ до дупка“
докат’ паднат колелата на колата, мадафака!
И казах бас! Бас до дупка мадафака.
От колоните се чува Килата, мадафака!
Ние сме във вихъра на умишления процес на регресия и примитивизация, който ясно личи в музиката. Чалгата на Балканите е толкова вредна, колкото рапът на Запад. Ако приемем, че има нужда от неистови ритми и форми като легитимна компенсация за механичната и материалистична бездуховност на съвременната цивилизация, би било много по-добре да се обърнем към многобройните източници на миналото – танцовите неравноделни ритми на Югоизточна Европа, българските хора, които често имат нещо наистина Дионисиево в себе си. Но Европа е избрала да подражава на примитивните и разкрепостените.
Естествено, спасението не е да слушате класическа музика 24/7. Първото, което може да направите във вашето собствено възпитание, във възпитанието на децата и близките ви, е да започнете да ходите на концерти – инструменталната музика на живо е животоспасяваща. Гледайте поне веднъж на месец да посещавате концерт с барокова или класическа, камерна или оперна музика. Това е. През другото време слушайте каквото си слушате обикновено. Метъл, рок, рап, хип-хоп, няма значение. Но отделяйте време за душевното. Слушайте заради самата музика, не за развлечението. Ако ви се е прислушало джаз, отидете на джаз концерт, не си пускайте веднага YouTube видеото. Важното е да слушате в компанията на други и музика, която в крайна сметка развива ума. Направете го като приятна традиция, ритуал, който в ви обогатява и одухотворява, а следователно е приятен, не е задължение. Опитвайте се, колкото се може повече, да забравяте за сепаретата, дискотеките и рейв партитата, и се насочвайте към концертите, църквите с църковна музика, музеите, старите ресторанти с жива музика и народните песни по концерти и събори из страната.
Помнете, че сме във война. Пазете се, пазете близките си. Но не телата, защото войната не е физическа, а душите!
[1] Оттук насетне ще се наложи да ме простите, защото, въпреки че е разговорно и може би според някой професор по български език неуместно да се ползва в подобни трудове, „парчето“ е заседнало навътре в музикантския речник и ни се налага да го използваме редовно, най-вече когато говорим за съвременните „композиции“, които наподобяват повече „парче“ отколкото „произведение“.
[2] Дигитализирана за свободно ползване колекция от аудио материали и метадата за над милион съвременни популярни музикални записи.
