Един от признаците на упадъчната посредственост на нашата изпаднала в немилост култура е пълното господство на едно вечно жалване „кой ще бъде засегнат“, ако се даде конкретно решение и се предприемат истински действия да се реши категорично даден проблем. За да имаш ефективно решение, е необходимо категорично действие. Такова действие никога не е перфектно. Нашата култура обаче жертва категоричните действия на олтара на „всички да са доволни“. Жертват 99% решение, защото бленуват 100% решение. Но 100% решение е невъзможно и това е ясно за всеки, който някога е заемал отговорна позиция.
Под прикритието на загрижеността и хуманизма, зад криворазбран демократизъм и „чуване“ на всички гледни точки, се крие само и единствено нежеланието за действие и липсата на воля да следваш поетия курс до край. Зад обвиненията, че предложеното решение е „крайно“ и „екстремно“ се крие само и единствено опит да се заглуши носителят на решения, наричащият нещата такива, каквито са, без автоцензура, без криворазбрана любезност.
И как да е иначе?
Наложеният ни общоприет начин на общуване е точно такъв, какъвто е в един класически женски „кокошарник“ – да няма публичен конфликт, да не се засегне някой открито, но пък съпроводено с постоянно сплетничене, клюкарстване, подриване на „колегите“ по всякакви злободневни причини. Пасивната агресия е модус операнди, а плодородният открит конфликт, който води до истинско разрешаване на даден проблем е табу. Уж се съветваме, премисляме балансирано нещата, но на практика решения и действия няма – криворазбраният демократизъм и съветничество убиват всяка инициатива на дейните, всяко добро решение и енергия се разпилява по кабинетни обсъждания и от безкрайни, уж загрижени, забележки и „ако“-та от „загрижените“.
Самото действие да поставиш нещата пряко, открито, да заявиш, че ще решиш проблема, предизвиква тиха паника у тези хора. Още повече – да започнеш реални действия, от които има реални промени. Когато за часове или дни свършиш нещо, което на тези хора им отнема седмици и месеци, те ще намерят всякакви причини и оправдания да се протака, да изчакваш, ще бъдеш блокиран по всякакви начини и чрез всякакви аргументи – не е твоя работа, трябвало да сме предпазливи, да не било твърде бързо, нямало да проработи заради това или заради онова, някой щял да се обиди и особено любимото ми – „не че не си прав, но го казваш много грубо и обидно“. Формата с пълен превес над съдържанието.
Фундаментално проблемът е друг – твоите действия, твоята способност и енергичност, са огледало, показващо собствената нефелност на критиците. В крайна сметка борбата между вас се свежда на борба на воля – ентропичната воля срещу съзидателната воля.
Проблемът често е поколенчески. Не толкова като възраст, а като манталитет. „Старите“, позовавайки се често мъдрост, която нямат (защото възрастта не е равна на помъдряване), често пазят собствения си комфорт от рутината, липсата си на енергия и откровеното си нежелание да свикнат с нов начин на правене на нещата. Много приложима за тези случаи е приказката на Хенри Форд за хората, които в един момент сами се вземат за големи „експерти“ – това в повечето случаи значи, че човекът вече е приключил с ученето, с адаптивността, с напредничавостта и е приел „експертно“ фиксирано мислене, което няма никакво приложение в една постоянно развиваща се, динамична организация. Според Форд, лекарството е да се отървеш възможно най-бързо от такива хора. Според мен също.
Проблемът обаче винаги е колективен – за да си сътрудничат хората в една организация, те трябва да се разбират. За да се разбират, повечето хора гледат да не се бъркат един на друг, да няма „конфликт“. Всеки си гледа своята работа. Установи ли се този криворазбран „демократичен“ принцип в една организация, тя много лесно се напълва с хора, които си пазят позициите и негласно се съюзяват срещу всяко „мърдане встрани“, което някой по-деен и способен предлага да направи. Изисква се усилие и навик постоянно да се адаптираш, да надграждаш, да убиваш остарялото и вече излишно и да го замениш с нещо по-ефективно. Още повече усилия се искат да бъдеш в екип, в който се действа, говори се открито и градивната критика е нещо постоянно. По-лесно е да караш както знаеш и никой да не клати лодката.
Колективната посредственост се контрира по един единствен начин – чрез водач, който в най-добрия случай се допитва до експертизата на заобикалящите го, но прави нещо много важно – катализира я в действия и в ясно носене на отговорност и не я оставя да деградира в кокошарничество. Склонността към пасивност е често срещан човешки порок и една от основните функции на ефективния лидер е да постоянно да я тушира. Буквално да ръчка хората да си размърдат мозъците и да действат.
Не съм краен. Не съм „екстремен“. Просто твърдящите го са посредствени, нерешителни, криещи се зад колективната безотговорност. В професионалния ми път съм се нагледал на хора, протакащи проблеми с години, които се решават за седмица-две, когато има истинско лидерство. Тези хора винаги си имат причини и оправдания, винаги намират начин да оспорят промените и решенията, но всъщност дори не могат да си представят как изглежда истинското решаване на проблеми. За тях това е нещо, което се случва, а не нещо, което се прави.
Диалогът с тези хора е губене на време, защото за тях това е обществено приета форма да оспорят действията ти, но съдържателно е стратегия да те бавят, защото рядко наистина са отворени да си променят мнението. Тяхното мнение няма значение. Решенията са работа на лидерите и на дейните малцинства.
