Една мъдра мисъл е, че „Не е нужно да се съгласявате с другите хора, но е важно да ги разбирате“. Гледайки вълната на признаване на държавата Палестина, която никога не е съществувала в историята като независима държава, е много важно да не бъдем част от някакъв анти/про-отбор, а да разберем действителните причини и мотиви за действията на европейските лидери през последните седмици.
Да, това, което се случваше в ивицата Газа, беше трагедия. Такава е и насилствената смърт на всяко човешко същество. Въпреки това, отчаяните опити на някои политици в стил Грета да спечелят популярност, електорален рейтинг и гласове, като се възползват от тази трагедия, представляват изцяло ново ниво на лицемерие, двойни стандарти и популизъм.
И все пак моментът е показателен. Защо Великобритания, защо Франция, защо Испания и защо сега? Отговорът, за съжаление, не е благороден: имиграцията, страхът, радикалният ислям и популизмът – мюсюлмански имигранти от Северна Африка и Близкия изток наводняват повечето страни в Западна Европа. Според данни на Френския национален институт за статистика и икономически изследвания (INSEE) и Националния институт за демографски изследвания (INED), мюсюлманите съставляват приблизително 10% от възрастното население на Франция. Мнозина живеят в така наречените „забранени зони“ и отказват да се интегрират в обществото, което ги е приело.
Спомняте ли си поговорката „Слабите хора създават трудни времена?“ Слабите лидери на “събудения”, глобалистки Запад доказаха, че това е вярно. Отворените граници, политиките „Бежанците са добре дошли“, раздутите социални програми и плахите правителства позволиха на милиони да се заселят в Европа, хора с напълно различни ценности. Цели градове като Париж, Марсилия, Лондон и Бирмингам са станали опасни за собствените си граждани, както и за туристите. Това е резултат от нашествие, маскирано като състрадание.
Сега идва суровата истина: западните политици се страхуват от тези малцинства, зависят от техните гласове и отчаяно се опитват да избегнат вълненията. Когато дойдат избори, те не могат да си позволят да отчуждят тези общности. За Макрон, Стармър, Санчес и други най-лесното решение е символичното признаване на „Палестина“. Няма нужда да отговаряте на неудобните въпроси: Каква Палестина? Къде е това? Кои са палестинците? Вместо това те „косплейват“ състрадание и се преструват, че 7 октомври никога не се е случил.
Въпроси като „Кой започна войната?“ или „Как да сключите мир с някой, отдаден на вашето унищожение?“ остават без отговор. Медиите не изискват отчетност, защото лидерите не могат да дадат честен отговор. Всичко, което могат да предложат, е пропалестински театър, предназначен да успокои неспокойните гласоподаватели и да избегне бунтове. Тези лидери вече не са държавници; те са заложници.
Изкушаващо е да се определи тази вълна на признание като антиизраелска, антисемитска или про-Хамас. Въпреки че тези описания може да носят истина, те не са цялата история. Поставете се на мястото на Макрон за момент. Седем милиона мюсюлмани във Франция могат да предизвикат хаос, ако почувстват, че държавата е срещу тях. Признаването на Палестина не се превръща в политика, а във въпрос на политика за оцеляване.
Ето защо всеки път, когато западен лидер признава „Палестина“, трябва да гледаме отвъд речите. Разгледайте демографията, имиграционната статистика, социалната държава и културния колапс. Когато го направите, мотивацията е ясна: населението се е променило, а с него и политиката.
Все още има смели лидери. Италианският премиер Джорджа Мелони даде ясно да се разбере: „Ако нещо, което не съществува, бъде признато на хартия, ще изглежда, че проблемът е решен, докато всъщност не е“. Нейната прямост е в рязък контраст с европейските ѝ колеги.
Междувременно, от другата страна на Атлантическия океан, Ню Йорк, град, белязан от 11 септември, скоро може да избере Мамдани, открит поддръжник на радикалната антиизраелска реторика. На въпроса „Как е възможно това?“ може да се отговори само като се признае, че населението на Ню Йорк, както и това на Европа, не е същото като преди двадесет години.
Тук се крие най-голямата трагедия: за разлика от заложниците на Хамас, западните лидери избраха пленничеството си. Те отвориха границите си, отслабиха законите си и поканиха милиони, които нито споделят техните ценности, нито уважават техните нации. Сега, отчаяни да задържат властта, те се грижат за исканията на онези, които ги презират.
Признаването на Палестина не е стъпка към мира. Това е отказ от принципите. Това е акт на слаби хора, които създават по-предизвикателни времена, подкопавайки самите основи на западната цивилизация. Ако Европа продължи по този път, нейните лидери не само ще предадат Израел, но и собствения си народ, историята си и юдео-християнските ценности, които направиха Запада свободен и проспериращ. Това предателство ще бъде запомнено и последиците от него ще продължат поколения напред.
