Единствената останала революция: Monarchy and God Again (MAGA)

Съвременна Франция е на ръба. Нейната Пета република, почти универсално е смятана, че е на ръба на колапса, тъй като президентът Макрон беше принуден да назначи шести министър-председател в рамките на две години по-рано този месец. Страната страда от политическа нестабилност, фрагментирано социално единство, икономическа „болест“ и по-дълбок духовен упадък, като малко гласове в обществото са готови да признаят християнското им наследство.

В този момент на национална криза Луи дьо Бурбон, настоящият жив най-стар член на френската династия Бурбони, предложи своята служба. „Ситуацията никога не е била толкова сериозна; Петата република е на ръба на колапса. Моето семейство служи на Франция от векове и ако Франция ме призове, аз ще бъда на нейно разположение. Задължителното условие е Франция да желае завръщането на монархията – монархия над партиите, обединяваща.“

Една от най-големите грешки на съвременната западна култура е погрешното тълкуване на монархията – както на самите монарси, така и институцията. Думите на Луи дьо Бурбон и основанията, на които той залага на предложението си, са доказателство за добродетелта на позицията му – въпреки че са минали векове, откакто предците му (включително и крал Луи XVI) са били отстранени от кралския пост, той изпитва огромна привързаност към своя народ и към родословието си – към културата на дълга. Този инстинкт за служба, ориентиран към единство, е в смел контраст с разделението и късогледството на Френската република.

Аргументът за „монархията и отново Бог“ (т.е. католическа монархия) произтича от векове църковна мисъл и традиция – това не е самооправдаваща се сила. Това е служба, дадена от Бог и потвърдена от църковното ръководство (или в някои случаи достоверно отхвърлена). Важно е, че монархията изисква високи стандарти за чест, жертвоготовност и служба и нейната легитимност произтича от тази служба, подредена към свещеното, а не само от популярност или съгласие. Като се има предвид историята на човешката крехкост и прословутите корумпирани монарси през вековете, би било наивно да се твърди, че монархията е добродетелна по своята същност на практика. Но Църквата никога не е учила, че трябва да бъде. Монарсите често са недостойни за длъжността си. И двете служат като видими знаци, че властта не е назначена, а помазана от Бог. Недостатъците на царете не опровергават формата; те доказват нуждата от трансцендентна благодат, която да го оживи.

Къде се вписват темите за наследството, властта и завета в съвременния разговор, особено в „демократичните“ и „републиканските“ системи на западното управление? Отговорът: навсякъде, защото те не са напълно несъвместими. Монархията не е враг на добрата република; той е негов учител. Както пише Алексис дьо Токвил, набожен католик и ученик на двете системи, и властта, и привилегията трябва да бъдат свързани със саможертвата. Дори демокрации без кралски особи запазват аристокрациите. Американските основатели признават, че обществата на свободата зависят от дисциплината и предаността, закотвени в отчетливо християнски морален и духовен ред. Аристокрацията и монархията са се превърнали в мръсни думи в нашето общество след епохата на Просвещението, но никога досега не сме се нуждаели от възраждане на това, което може да се нарече „аристокрация на духа“, с други думи, реконструкция на идеята за честта като естествена добродетел.

От християнските монарси и аристократи на Запада се очаква да излъчват морално превъзходство и, което е важно, да действат като настойници на душите на своя народ. Можете да видите симпатията на Франция към този дух дори в нейната архитектура. Величествените домове на Париж с тесни врати, водещи към големи вътрешни дворове, сигнализират за покана за частен салон и размяна на изтънчени разговори, докато отворените форуми на Гърция и Рим, а по-късно и англо-американското кметство, предполагат демократично предпочитание на спектакъла пред съдържанието. Най-доброто от френската традиция култивира рефлексия, която подхранва аристокрацията в правилната й роля.

Когато крал Свети Луи IX спасява истинския трънен венец от Светите земи и го поставя в любимия парижки Сент-Шапел, той прави монархията си пазител на свещеното. Векове по-късно, когато Луи XVI отива пред гилотината по време на терора, той пише, че е простил на враговете си. Когато Френската революция прекъсва естествената връзка между това, което дьо Местр нарича „свободни същества“ и „божествената ръка“, тя отприщва вълнообразен политически безпорядък и метафизично объркване. По-късно Джордж Бернанос ще опише това като епоха на „деинкарнация“ – Бог се оттегля от света, а демоничното се празнува като човешко постижение. Грешките на съвременното състояние, включително нарастващият секуларизъм в Петата република, също произтичат от тази неправилна антропология.

На Запад се появява остро чувство на изтощение, което обяснява копнежа на модерната епоха за герои от различен порядък. Може би защото поколението Z не знае нищо друго освен политически сътресения и е разочаровано от неизпълнените обещания на технократската епоха. Не е трудно да се разбере как младите, нови десници в Европа и Америка могат да бъдат привлечени от монархията, не защото лично жадуват за господство или власт, а защото жадуват за смисъл, обхванати от безпокойство, израствайки в дигиталната ера. Има отчетлива яснота, която идва от подреждането на живота около Бог и си струва да се разгледа това като основно обяснение за нарастващия брой католически кръщения през последните години, от които Франция е в челните места. 

Правилно разбрана, християнската монархия е модел за това как се изгражда святостта. В крайна сметка характерът е този, който прави човек герой. Това е препятствието за политиката и „мениджмънтализма“, за които моето поколение отчаяно жадува, и това е нещо, което новата десница най-накрая върна в разговора. И е крайно време да осъзнаем това, защото никоя цивилизация не може да устои, ако забрави върху какво е изградена.

Френският писател Шарл Пеги вижда неразположението на съвременния свят много преди то да се наложи напълно. „Ние сме последните“, пише той, „почти тези след последния… Светът на онези, които не вярват в нищо, дори в атеизма. Светът на онези без мистика. И които се хвалят с това.“ Пеги предупреждава, че тази вяра в нищото – този духовен вакуум, поради липса на по-добра дума – ще доведе до упадък. Днес Западът наистина е в упадък, защото е загубил дързостта да вярва в нещо: да поема рискове, да бъде страстен, да бъде призован за нещо по-висше от комфорта.

Следователно призивът за „Монархия и Бог отново“ не е за възстановяване на короните и титлите заради самите тях самите и със сигурност не става въпрос за централизация на властта в диктаторски стил. Става дума за повторно закотвяне на цивилизацията в реда, който някога е направил Европа велика – същият орден, който кръщава Франция при Хлодвиг, същият, който Белок провъзгласи, когато казва: „Вярата е Европа, а Европа е вярата“. Става въпрос за припомняне, че нашите институции някога са се стремили към святостта, както и към суверенитета.  И осъзнавайки, че общественият живот някога е отразявал божествения ред, поне в неговите рамки.

Помислете дали Франция се вслуша в предложението на Луи дьо Бурбон и какво би означавало то за нейното ръководство в отговор на цивилизационната криза. На запад ветровете се променят. Както се е случвало постоянно от зората на християнството, когато езичниците не успяват да вдъхновяват, душата на човека отново се обръща към Бога, истината и красотата. И така, в здрача на изчезващия Запад, фразата, която някога развълнуваше САЩ, все още може да придобие ново значение за най-голямата дъщеря на църквата: MAGA, но вместо това това е монархия и отново Бог. (Monarchy and God Again)


Ексклузивно за България съдържание за „Консерваторъ“ от нашите партньори „The European Conservative

Споделете:
Кристен Зикарели
Кристен Зикарели

Кристен Зикарели е старши политически анализатор, специализиран в областта на националната сигурност, имиграцията и Западното полукълбо в Института за политика „Америка на първо място“ (AFPI).