Практически за една нощ британското правителство си спомни, че страната му има граници. През уикенда, Министърът на вътрешните работи от Лейбъристката партия Шабана Махмуд обеща, че ще въведе мащабни реформи в националната система за убежище и имиграция и че ще сложи край на „златния билет“, който в момента се предлага от „прекалено щедрата“ британска система.
Това включва временен статут на бежанец, незабавно връщане на бежанци, чиито страни стават безопасни, ограничаване на семейните събирания по финансови линии и налагане на 20-годишно чакане за незаконно пристигналите да кандидатстват за постоянно пребиваване. В момента мигрантите имат право на обезщетения и да останат безусловно във Великобритания, след като са прекарали само пет години тук. Според Махмуд това е необходимо, за да се поправи „счупената“ система на страната, която „разкъсва Великобритания на парчета“. Ако мерките бъдат успешни, те ще отбележат най-драматичната промяна от Втората световна война насам.
Плановете на Махмуд са изключително разумни. И, което е важно, именно тези мерки Десницата изисква от години. Реформите във Великобритания са изрично вдъхновени от Дания (която в момента отхвърля около 95% от молбите за убежище), с цел да се намалят многото фактори, които правят Обединеното кралство привлекателна цел за търсещи убежище и незаконни мигранти. Освен това, снощи стана ясно, че Махмуд заплашва да наложи забрани за визи на три държави, които в момента отказват да приемат депортации от Великобритания. Ангола, Намибия и Демократична република Конго имат месец, за да започнат сътрудничество, преди Великобритания да започне да въвежда санкции.
Естествено, това предизвика обвинения в „Крайнодесен расизъм,” “жестокост“ и че е „брутална крачка назад.” Махмуд, самата дъщеря на легални мигранти, изглежда невъзмутима от това и потвърждава, че нищо от това не е „расистко“, а по-скоро спешно необходимата промяна, която прави системата по-справедлива както за легалните мигранти, така и за тези, които вече живеят тук.
Защо е тази внезапна промяна на позицията? Очевидното обръщане на Лейбъристката партия несъмнено е частично подтикнато от устойчивия успех на Reform UK в социологическите проучвания. Изследванията също показват, че миграцията е основният приоритет сред избирателите, и че огромното мнозинство британци вярват, че незаконните мигранти трябва да бъдат депортирани — включително повечето избиратели на Лейбъристката партия.
Махмуд обаче по някакъв начин успява да „хвърли вината“ за тази промяна на така наречената „крайна десница“. Пред The Guardian, тя изрази загриженост, че слабата гранична сигурност води до гняв относно масовата миграция, което от своя страна може да доведе до „по-малко безопасна страна за тези, които изглеждат като мен.“ Дори и сега граничният контрол не може да бъде добър сам по себе си — той е само още един път към създаването на „Велика Британия, а не по-малка Англия.“
Дали тези реформи ще доведат до реална промяна, предстои да се види. Укрепването на границите ни може да е популярно сред избирателите, но е дълбоко табу, ако не и откровено осъдително, сред политическите ни елити. Дори в собствената си партия тя среща много по-голяма съпротива. Лейбъристки депутати и дори висши партийни фигури се съобщават, че са неспокойни относно реформите, а някои вече заплашват с оставка.
Махмуд също може да се сблъска с правна съпротива. Британската съдебна система е известна с това, че е мека към молбите за убежище и е подвластна на Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ), често отказвайки да издава заповеди за депортиране на най-абсурдни основания. За щастие, Махмуд възнамерява да реформира и това. Според новите правила, търсещите убежище ще могат да подадат само една единствена жалба, вместо да „спамят“ безкрайно с обжалвания, докато нещо не „мине“. Съдилищата ще бъдат инструктирани да прилагат ЕКПЧ по-строго и ще бъде създаден нов орган за ускоряване на делата, свързани с опасни престъпници. Съдиите ще бъдат задължени да поставят обществената безопасност на първо място пред човешките права. Надяваме се това да сложи край на отказването на депортиране на чуждестранни престъпници заради фалшиви твърдения за човешки права.
Тези мерки не могат да дойдат достатъчно скоро. До момента тази година 39 075 мигранти са влезли незаконно във Великобритания чрез прекосяване на канала — вторият най-висок годишен показател, регистриран някога. Освен суровите числа, неконтролираната масова миграция е подкопала общественото доверие в способността на страната да осигури на хората безопасност. Великобритания е позволила мащабното движение на хора, за много от които почти нищо не знаем. Това, което знаем, е, че тези чужденци са непропорционално отговорни за престъпления, сред които и сексуални престъпления. Липсата на комуникация между международните и дори националните полицейски власти означава, че много от тези новодошли вече имат криминални досиета.
Внезапният обрат на правителството по въпроса за миграцията ще дойде твърде късно за такива като Рианън Уайт, която беше брутално убита по-рано тази година от Денг Чол Маджек, судански мигрант, пристигнал с малка лодка, на когото преди това е бил отказан статут на бежанец в Германия. Майек е бил настанен лудница в Уолсол, където Уайт е работела, решавайки да нападне Уайт, докато тя чакаше влака си за вкъщи. Реформата няма да има никаква полза и за Уейн Бродхърст, човек, който беше нападнат и убит от афганистански бежанец, докато разхождаше кучето си в Ъксбридж.
Факт е, че мерки като тези са абсолютният минимум, за да се запази обществената безопасност на Великобритания и нейната миграционна система справедлива и полезна. Нямаше основателна причина статут на бежанец да бъде безкраен. Никога не е имало извинение да не се депортират насилствени престъпници. Не беше нито оправдано, нито разумно да се очаква Великобритания да поеме отговорност за настаняването на нуждаещите се или преследвани по света. Британските данъкоплатци със сигурност никога не са били питани как се чувстват относно субсидиране на живота на икономически непродуктивни или просто неактивни чужденци. Тези, чиито семейства живеят тук поколения наред, не са дали разрешение на последователните правителства да внасят цели общности от хора, които не само отказват да се интегрират, но в някои случаи се опитват да наложат своя начин на живот на приемащото население.
Не бива да избързваме. В крайна сметка няма гаранция, че реформите на Махмуд ще успеят. Но е забележително, че сега имаме лейбъристко правителство, което е готово да даде тези обещания. Фактът, че основните политици сега приемат миграцията сериозно, е обещаващ знак, че прозорецът на Овертон се измества в наша полза. Всички можем да се надяваме, че ще има още много такива закъснели прозрения.
Ексклузивно за България съдържание за „Консерваторъ“ от нашите партньори „The European Conservative„
