Петрохан, вероучението и духовните принципи на Вселената

През седмицата Ловчанският митрополит Гавриил каза:

„Случаят „Петрохан“ трябва да е силен пример, че трябва да се изучава православие“.

Това, вярвам знаете, не беше обикновена седмица, а седмицата между Месопустна и Сиропустна неделя, седмицата между Месни и Сирни заговезни, след която започва Великият пост, за да ни отведе до празника на празниците – Възкресение. Всеки път, когато наближи това събитие, бесовете побесняват още повече. В навечерието на Великден или държавата се тресе от някакъв необичайно крупен скандал, или се готви за поредни избори с цялото сквернословие, на което е способна, или пък се разиграва някаква трагедия.

А петроханската трагедия, довела до крупен скандал пред избори, е трагедия на две нива. Най-напред е трагедия, разбира се, за жертвите, защото напускането на земния живот си е трагично, особено когато не знаеш какво те очаква нататък или още по-лошо – подозираш, че не те очаква нищо добро. Трагедия е обаче и в национално-исторически план, защото показва до какво окаяно положение се е провалила народната душа. И как няма да се провали, когато е подложена на невижданите страсти и изкушения на последните времена, а няма спирачка, която да ги възпира, няма противотежест, която да изравнява везната! Затова дядо Гавриил е прав, че трябва да се изучава православие и то по спешност. Разбира се, ако си от тази страна на барикадата. Ако си преминал от другата, нещата вече са почти безнадеждни и ще крещиш „Училището не е църква!“ до прегракване.

Ще попитате: защо пък точно православие? От морална гледна точка светът се състои от добро и зло. Доброто е всичко, което Бог Е, а пък злото – всичко, което Бог НЕ Е. Какво Бог Е е казал Самият Той в Евангелието, за да могат хората да Го познават и славят право. Това е.

В тази връзка през седмицата U-DIGEST предложи анкета, чиито резултати са, ако не поучителни, то поне забавни.

Първите четири въпроса, оградени със зелено, са предложени от авторите, а останалите са добавени от читателите, защото авторите са предоставили тази възможност. В момента, когато ръката ми отронва тези редове, анкетата са видели 2880 души, а участие са взели 538 – ни е много, ни е малко.

38 от тях (8%) на въпроса „Какво вероучение трябва да се изучава?“ са отговорили „Никакво. Училището не е църква“. Това са хора, които мразят Църквата било по убеждение, формирано от десетилетия атеистична и богоборческа пропаганда, втълпяваща им че Църквата е „опиум за народа“[1], било защото изобщо не я познават, било защото се страхуват, че ще ги „манипулира“ и ще им попречи някак да водят безметежен живот, изпълнен с развлечения, наслади и т.н. Като правило тези хора се мислят за особено интелигентни, при положение че не са.

След като турихме настана противниците на каквото и да било вероучение, нека разгледаме отговорите извън първоначално зададените – отговорите, предложени от читатели като важно допълнение към анкетата.

„Исихазъм“ (0%)

Исихазмът и православието са почти синоними. Едни от най-големите ни православни богослови – св. Теодосий Търновски и св. Патриарх Евтимий – са исихасти. Исихазмът е учение за познаваемостта на Бог чрез енергиите му и практика за съзерцание на тези енергии след преминаването през „праксис, теорѝя и екстазис“.

„Основи на хижарството“ (0%)

С ваше позволение ще го прескоча, защото е единствено порив към духовитост.

„Всичко от изброеното по-горе“ (0%)

Тоест „Закон Божий“, „Сравнителна история на религиите“ и „Християнски морал“ – звучи съвсем разумно и съм искрено учуден, че не намира подкрепа сред анкетираните.

„Библейско“ (0%)

А „Закон Божий“ какво е? Не е ли „библейско“? Или се има предвид само Старият завет? Не знам, не знам…

„Неконфесионално“ (0%, макар че са гласували трима, в т.ч. вносителят)

Това е ставащият все по-натрапчив глас на икуменизма, наричан „последна всеерес“, защото се смята, че именно той е идеологията на антихриста. Идеята е, че или има повече от една истина, или истината е разпръсната из всички „конфесии“ – по едно парченце на всяка – и като ги съберем в едно, ще получим цялата истина. Много е „мулти-култи“. Елпидофор (американският архиепископ, дето се надява след Вартоломей да стане „вселенски“ патриарх) каза, че към върха (демек към истината) водят много пътеки и по всяка от тях можеш да стигнеш. А пък самият Вартоломей в програмната си реч пред Срещата на Световния съвет на религиите за мир (29 юли 2025 г.), озаглавена „Противоречия и предпоставки за междурелигиозния диалог“, каза: „В центъра стои самото Свещено – висшата, абсолютна реалност, която се изразява по различни начини: като Бог, Аллах, Брахман или като Лъчезарната пустота“. Когато ни кръщават, ние полагаме клетва – Символа на вярата, – чрез която се отричаме от сатаната и се съчетаваме с Бог. В Символа не се споменава за „Лъчезарната пустота“. Споменава се само за Христос.

„Духовните принципи на Вселената“.

Това ми е любимото. Представяте ли си го като учебен предмет, представяте ли си учебник по „Духовните принципи на Вселената“? Или пък:

– Какво работиш?

– Учител съм по Духовните принципи на Вселената.

Така са отговорили шестима, включително вносителят. А пък на мен ми е любопитно какво е „духовен принцип“, коя е Вселената в качеството си на личност и кои са нейните духовни принципи. Те трябва да се поне 10-15, за да има какво да се преподава през цялата учебна година.

И с това приключваме допълнителните варианти на отговори от публиката и преминаваме към първоначално зададените.

„Християнски морал“ (15%)

Хубава дисциплина, но не е вероучение. Моралът е разграничаването между добро и зло, но не толко в мистичен, колкото в практичен смисъл. Моралът на човека произлиза от естествения природен закон и всички нравствени системи си приличат – състраданието е добро, убийството е зло. Никъде състраданието не е зло, пък убийството да е добро. Така че моралът се усвоява от децата във всички учебни предмети и особено в литературата. А ако трябва да е специфично християнски морал, то би трябвало да приемем за добро Бог, а за зло – всичко останало. Достатъчно ли е това за цял учебен предмет?

„Сравнителна история на религиите“ (16%)

Това би било великолепен предмет, много интересен. Но отделен, самостоятелен предмет. А анкетата пита какво да се учи по Вероучение.

„Православен катехизис, Закон Божий“ (58%)

Това отразява ли истинската картина? Да. По изследване на „Тренд“ подкрепящите вероучението са 57% (повече от половината), а противниците – 26% (една четвърт). Според други изследвания резултатите са още по-категорични в полза на вероучението. Това са резултати за вероучение по принцип, а разглежданите от нас са само за „Закон Божий“ (с другите процентите стават повече). Но пък вероучението (учение за/на вярата) е точно това – учение за нещата в които вярваме: че светът е сътворен, а не е възникнал случайно, че след смъртта започва вечният живот, който се определя от делата ни тук, че Бог е един (и не можем да мислим нищо по-голямо от него), но има три ипостаси, три лица, че ипостазата Слово (Христос) има две природи и две воли –божествена и човешка – неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно (тоест, че е 100% Бог и 100% човек, колкото и парадоксално да звучи), че Църквата е Богочовешки организъм начело с Христос и стои между материалния и нематериалния свят, че вярата и животът на християнина, мирогледа и моралът му се ръководят от един основен догмат – Символа на вярата – и т.н., и т.н. Това е вероучение. Другото е ала-бала.

Сега остава и всичко това да се случи в училището. Да не забравяме, че противниците са по-малобройни, но по-нахални, по-шумни и по-истерични. Нека се случи, за да не се занимаваме повече с Петроханища. Прав е дядо Гавриил. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.


Оригинална публикация

Споделете:
Иван Стамболов
Иван Стамболов

До 1994 г. е хоноруван сценарист и продуцент в Националната телевизия, Националното радио и Дарик Радио. През 1994 г. основава собствена компания и се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес предимно в областта на медиите и политическото позициониране. През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“. Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция “Култура” на Столична община.