В днешно време, когато публичният език става все по-мек и удобен, „Нарѫчникъ – за неколцината мои кръщелници от техния негоден кръстник“ на Иван Стамболов – Сула се явява като контрапункт. Това не е просто книга, която търси одобрение. Тя желае да бъде чута, дори да провокира.
Авторът я описва като „християнска публицистика, брутална на места“, и можем да кажем, че точно в този израз се съдържа и точността, и предизвикателството. Тук няма уютна духовност или модерен „лайфстайл“ подход към религията. Има текст, който върви по линия между проповедта, есеистиката и социалната критика, без да се срамува от нито един от тези аспекти.
Формата: разговорът като риск
Книгата е съставена от серия текстове, насочени към „кръщелниците“ – фигура, която може да бъде както конкретна, така и архетипна. Този подход създава странна близост: Стамболов не говори за читателя, а към него. Наставническият тон е открит, без извинения, и именно тази искреност го предпазва от назидателност. Читателят е позициониран като събеседник, а не просто като ученик. Поне повечето време.
Изборът на адресат задава цялата логика на книгата: не става дума за анализ на света, а за опит да се предаде знание, да се зададе посока, да се предостави духовна рамка. „Нарѫчникъ“ предлага такава в екзистенциален, а не в практичен смисъл.
Темите: от литургия до културна война
Темите варират широко – от класически религиозни текстове като „Отче наш“ и Символа на вярата, до историята на Българската православна църква и актуалните обществени проблеми. Но това разнообразие не е случаен хаос. То следва една основна ос: сблъсъка между традицията и модерността, между вярата и секуларния свят, между смисъла и постепенното му отслабване.
Темата за смъртта е в центъра на вниманието, но не като философски проблем, а по-скоро като диагноза. Съвременните обяснения за страха от смъртта, независимо дали психологически, социологически или терапевтични, авторът отхвърля като повърхностни, тъй като изключват религиозната перспектива. И не защото не знаят, а защото са избрали идеологически подход, който струва на самото разбиране за човека.
Тази теза не е нова. Новото е в начина, по който Стамболов я защитава, не с академична дистанция, а с раздразнение на очевидец.
Езикът: между иронията и гнева
Прозата на Стамболов е остроумна, образна и с ясен темперамент. Иронията в нея не е само за ефект, тя е част от аргументацията. Когато говори за съвременната интелигенция, литературни среди или медийната среда, авторът не прави анализ, а атака. Съвременният „културен“ човек е представен като създател на текстове, които звучат мъдро, но всъщност изискват минимални усилия – продукт, предназначен за публика, която търси утеха, а не истина.
Тази идея може да подразни много хора. Но именно в нея се крие честността на книгата. Тя не предлага балансирано мнение, а заема определена позиция. Разликата е значима.
Полемика като метод, талант като тема
„Нарѫчникъ“ не просто изразява мнение; той провокира дискусия. Препратките към конкретни автори и обществени фигури не са случайни; те служат като отправна точка за по-широк разговор относно стойността, истината и дара.
Интересно е размишлението за таланта. За Стамболов, той не е просто техническо умение или социално признание; по-скоро е духовна категория, дар, чийто смисъл е неразривно свързан с нравствена и религиозна перспектива. Талантът извън този контекст рискува да се превърне в показност или в нещо по-притеснително – в морална опасност. Тезата е провокативна, а дали е убедителна, зависи от възприемането на читателя.
Историята като аргумент
Историческият разказ за Българската православна църква заема важна роля: схизмата, борбите за независимост, възстановяването на патриаршията. Но авторът не разглежда историята в академичния смисъл. За Стамболов, историята е аргумент, който доказва, че вярата не е абстрактна идея, а жива традиция, устояла на изпитания. Миналото не е просто фон, а доказателство.
Книга срещу
Може би най-добре „Нарѫчникъ“ може да бъде описан като книга „срещу“. Срещу лекотата. Срещу релаитивизма. Срещу убеждението, че всички гледни точки са равностойни по принцип. В свят, организиран около консенсуса, Стамболов настоява за истина, и то такава, която не подлежи на преговори.
Това прави книгата неудобна. Тя не предлага комфорт, не търси баланс и не се интересува от неутралност. Вместо това, предлага яснота. Понякога дори болезнена.
Затова си заслужава да бъде прочетена, дори от онези, които в края ще я затворят с недоволство. Може би особено от тях.
Кръщелниците – Предговор
Някои от кръщелниците си съм кръщавал в младенческа възраст и така трябва. Идеята е, че приемането на Кръщение е дълбоко осъзнат акт, на какъвто бебетата не са способни и затова се налага фигурата на кръстника, който да осъзнава вместо тях и вместо тях да носи вина за волните им и неволни прегрешения. В началото хората са се кръщавали след поне една година катехизация. Говори се, че дори св. Константин Велики е приел кръщение на смъртния си одър. Според най-разпространената версия – тази на Евсевий Кесарийски – това се е случило в Никомидия през 337 година. Кръстил го е еретикът арианин Евсевий Никомидийски, но това е тема на друг разговор.
Има и други хипотези – че е бил катехумен (оглашен) още от ранната си младост, че се е кръстил или след победата над Максенций при Милвийския мост (312), или след Първия вселенски събор (325), или в река Йордан при възстановяване на Божи гроб, а пък византомразецът Гибън се опитва да прокара схващането, че се е кръстил два пъти, противно на чл. 10 от Символа на вярата, но пак казвам: това няма никакво значение за нашия разказ. Споменавам го само, за да видите, кръщелници мои, колко начетен е вашият кръстник и да възкликнете: „Блазе ни!“… Шегувам се.
Да, Кръщението трябва да е осъзнат акт, на който бебетата не са способни, но все пак в един исторически момент са започнали да ги кръщават, за да не умрат некръстени и да не отидат в ада. Тук ще използвам случая да ви уведомя, за да си знаете (дано не ви се налага да го правите), че всеки кръстен християнин може да кръсти умиращ младенец в последните му минути. Взимате бебето и го вдигате три пъти нагоре, като казвате: „Кръщава се божият раб/рабиня (името) в името на Отца, амин (първо вдигане) и Сина, амин (второ вдигане) и Светия Дух, амин (трето вдигане). Толкоз. Но да знаете, че сте направили на тази малка душа огромно добро.
Заради тази отговорност (ще ми се да вярвам, че е така, а не по някакви други социални причини) и мен са ме канили, а и още ме канят, да съм кръстник на младенци. Но защо съм бил кръстник на свои връстници, че и на такива, няколко години по-възрастни от мен? Ще ви кажа. Ставал съм им кръстник, защото са искали да се кръстят преди да се оженят, за да сключат и църковен брак. Това е. Бил ли съм достоен да им бъда кръстник? Не, разбира се. Сега знам повече за тайнството, но все още съм изключително слаб в нравствено отношение, така че продължавам да не съм достоен. И все пак, и все пак…
И все пак добре е човек да е християнин с оглед на живота си след смъртта. Някои ще кажат: няма живот след смъртта, ние не сме вярващи. За такива св. Иоан Шанхайски е казал: „Човек не може да е атеист вечно, а само до смъртта. След това всички са вярващи“. Въпросът е дали ще бъдем в хармония с Твореца си, дали ще пребъдваме с него (което на църковен език се нарича „рай“) или ще отпаднем, неспособни да се съчетаем с Бог, и ще прекараме вечността в Негово отсъствие, което е противоестествено, оттам и крайно неприятно и на църковен език се нарича „ад“. Кръщението, дори да не е достатъчно условие, то без съмнение е необходимо условие за постигането на рая.
Но Кръщението променя и земния живот на човека, не само отвъдния. Най-малкото заради това, че възпира злото, което всячески се стреми да обезобрази човека. Замисляли ли сте се за думата „обезобразявам“? Буквално значи „лишавам от образ“. Но от кой образ се лишава човекът в процеса на обезобразяването? Кой е тоя „образ“? „И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори…“ (Битие 1:26–27) – така пише още в самото начало на Библията, в първата глава от първата книга. И доколкото Бог е Истина, Добро и Красота, то ставайки безòбразен, човекът става неморален – зъл и грозен. Един свят, пълен с безòбразни хора, кръщелници мои, би бил твърде тъжен свят. Тъжен и мъчителен. В крайна сметка за това се кръщавате – за да не сте безòбразни.
***
Настоящият сборник е четиво за вас – моите неколцина кръщелници, но става и за кръщелниците на други кръстници, а и за такива, които още си нямат свой кръстник. В книгата съм написал почти всичко онова, което е трябвало да ви кажа, но не съм. Тези неща е длъжен да каже на кръщелниците си всеки кръстник, без да е нужно да е свещеник, богослов, без да е дори какъвто и да било друг -слов (-лог), а просто един сравнително грамотен вярващ, който се е постарал сам да попълни празнините, оставени от липсата на вероучение в училище. Вие също трябва да станете такива „сравнително грамотни“ вярващи, защото не може да се вярва как да е, не можеш да кажеш: „аз вярвам по свой си начин в нещо там, в някаква космическа сила“; не можеш да кажеш: „вярвам в Бог, но е все едно как ще го наричат, защото всички религии го наричат както си искат и при това всяка от тях е права за себе си“. Не може. Вярата е една и е преподадена от Христос в Евангелията. Тази една вяра ни позволява да славим Бога правилно, откъдето и думата „православие“.
Длъжен съм да ви кажа всичко тук, защото се предполага, че вие, кръщелници мои, не осъзнавате докрай греховете и заблудите си, поради което отговорността за тях трябва да поема аз, а пък моите си грехове бездруго са предостатъчно на брой и на размер. Поне докато не минете през тайноводството (мистагогията), а аз съм готов да се обзаложа, че никой от вас не го е сторил. Друг е въпросът доколко ме бива за това, но колкото – толкова. Вие винаги можете да допълните пропуснатото от мен с помощта на наличната богата литература по въпроса – например съчинението „Мистагогия“ на св. Максим Изповедник (написано под силното влияние на Псевдо-Дионисий Ареопагит) може да бъде намерено лесно, включително и в електронен вид.
Не мога да се отърва от угризението дали трябваше изобщо да се захващам с тези текстове. Да мълчиш или да говориш? Това беше проблемът и на романа „Златоустъ“. Знаем прекалено малко, живеем прекалено кратко, виждаме нищожна част от света във времето, в което живеем, на всичко отгоре сме омотани в купища ежедневни заблуди заради природната си слабост и греховността си. Затова сякаш е по-добре да си мълчим, защото шансът да кажем нещо смислено е миниатюрен. И все пак…
Води се война. И нямам предвид войната в Украйна, Близкия Изток или Африка, а тоталната война срещу Църквата[1], Истината и Доброто. И сякаш днес тази война е по-ожесточена от когато и да било заради плашещо съвършените информационни и комуникационни канали.
Затова се наричаме „войнстваща църква“. Ще тържествуваме после. И ако сме в условията на война, мълчанието не е ли отказ от битката, капитулация? Днес има пълчища хлевоусти приказливци, старателно финансирани и аплодирани от официалното обществено мнение, което за по-модерно наричат „мейнстрийм“. Те са всякакви: писатели, общественици, политици, журналисти, академици или такива, дето ги канят по телевизиите, защото са известни само с това, че са известни.
В момента нравственото състояние на човечеството е много лошо. Времената изглеждат последни повече от всякога. Те и друг път са изглеждали така, много пъти, като започнеш от разрушаването на Йерусалим от Тит и свършиш до апокалипсиса на Втората световна война. Но и при най-големите катастрофи, при най-тежките страдания безбожието не е било такова като днес. В първите векове християните са били подлагани на гонения, мъчения и изтребление и именно затова са били повече християни от всички след това. Днес не ги гонят, само им се подиграват. И този подход е по-лукав, защото не дава на вярата да се втвърди.
И още по-лошо. Днес безбожие се проповядва и от името на Църквата, което никога преди не е било. Единственият начин да се спасим от изкушението и заблудата е безрезервната вяра, любовта и смирението. Любовта и смирението са интимно дело на всеки човек, но поддържането на вярата чиста зависи и от обществения дискурс. Залива ни отвсякъде всевъзможна „духовна“ литература, в това число и „християнска“. Как да отсеем истината от лъжата? Бащата на лъжата е много изкусен, трудно можеш да различиш лъжата му от истина. За това помага и вродената ни склонност да се заблуждаваме. Как тогава да познаем истината? Как да я познаем, когато цялата култура е отровена и изпаднала в прелест? Дори писатели, навирайки ни се като християнски, вече едва дишат от тщеславие.
Начинът, който съм избрал за себе си, е да се придържам безрезервно единствено към Светото Писание и светоотческото наследство и то на определени отци като Златоуст, Василий Велики, Григорий Богослов, Иоан Дамаскин, Симеон Нови Богослов, Григорий Палама и др. В тази книга няма да кажа нищо от себе си и нищо повече от това, което са казали тези отци. В тази книга няма да намерите и възвишена проповед, нито задъхана религиозна чувственост – в тези жанрове се подвизават хора, много по-добри от мен и аз просто няма какво да добавя. Лошото, кръщелници мои, е, че навсякъде е пълно с всевъзможни съчинения на религиозна тема. Още по-лошото е, че именно онези, които са сериозни и съдържат истината, се оказват най-скучни и нежелани. И е разбираемо – човек очаква да му кажат, че се е родил за щастие и благоденствие, а не за изпитание.
Вие пък се утешавайте с мисълта, че всяка скръб води към радост, стига да не допуснем сърцето ни да се огорчи или душата да се смути и възроптае. И ако ви поканят и вас за кръстници, не постъпвайте лекомислено като мен, не се съгласявайте, само за да се изчетка самочувствието ви, защото отговорността е тежка.
***
Тази книга е по-скоро справочник, не се чете като роман, макар че и така може. Изберете статията, чиято тема ви интересува точно в този момент. И понеже се чете така, някои неща могат да се повторят в различни статии, защото е трябвало и трябва да се кажат няколко пъти.
И. Стамболов
[1] В края на книгата има специална статия за войната срещу Църквата през 2025 година.
