Политическата мисъл на Данте е от особено значение, на първо място за да се разбере из основи философската и социалната доктрина, която Алигиери поставя в основата на своето творчество; на второ място, за да се обясни разнообразният и драматичен политически живот на Средновековието, който намира в Данте един от най-способните си и влиятелни тълкуватели.
В близкото минало, особено в Италия, имаше обичай Върховният поет да се обожествява, бивайки представян освен като велик поет – какъвто той безспорно е, – и като всезнаещ гений, философ, теолог, астроном и така нататък; но днес, когато по-справедливо му е възвърната истинската му фигура на поет, не бива да се бърза да му се отричат качествата и заслугите, които действително притежава.
Напразно е да се спори: Алигиери не е само недостижим поет, но и дълбокомислещ и оригинален политик. Политиката е била страстта на живота му; освен, че определя трагичната му съдба, тя изпълва мислите му и вдъхновява творчеството му. На нея той посветява най-големия си философски трактат и към нея насочва своята величествена поетична визия. Политическата мисъл на Данте в много отношения надминава концепцията на Аристотел, служи чудесно за изясняване на сложната политическа структура на Средновековието и предвещава или подготвя по-широка и по-напреднала социална уредба.
Но за да бъде оценена, тази мисъл трябва да бъде правилно разбрана и обмислена, чрез точното познаване на средновековните институции, от които произтича. Обикновено, като я разглеждат само бегло и без никакво внимание към условията на епохата, специалистите я осъждат като „странна утопия“, като „абсурдна средновековна мечта“, като „фантастична визия“. Лесно е да определим политическия идеал на Данте като утопия. Империята, върху която той основава своята доктрина и надежди, е обречена да падне; а от руините ѝ възникват новите политически образувания – съвременните национални държави. Но грешка е да се забравя всичко, което идеята за Империята е дала; всичко, което все още обещава в своята разпадаща се структура; както е грешка и обвинението, отправено към Алигиери, че с призивите си към Албрехт I или към Хайнрих VII е привлякъл външните политически интереси в родината си. Всъщност, ако политиката на Алигиери се е стремила да съживи една празна сянка, то флорентинската политика, срещу която Алигиери надигал глас, само ускорявала разпадането и поробването на Италия. И достатъчно е да се познава наистина имперската идея на Данте, за да се разбере безсмислието на обвинението, отправено към този, който пръв отстоява правата на италианската нация, който пръв изгражда основите на днешния ѝ език. Данте не е изоставил своята нация, когато твърди – и историята отчасти му дава право за това твърдение, – че само от неговия идеал може да дойде политическото спасение за Италия в онези времена.
Затова в тази поредица от статии ще разпознаем и оценим неговата идея в истинските ѝ очертания и в нейните точни пропорции. В рамките на десет части ще разгледаме: I. Данте и политическото общество на неговото време – II. Различните течения в политическата доктрина до епохата на Данте – III. Социалните и политическите форми на човечеството в средновековната наука и в мисълта на Данте – IV. Универсалната империя като ръководство за земния живот и като средство срещу човешката алчност – V. Генезисът на монархическата доктрина на Данте, произтичаща от оригиналното философско тълкуване на историята – VI. Характеристики на Универсалната империя в сравнение с другите граждански форми на управление – VII. Причини за упадъка на Универсалната монархия – VIII. Концепцията за Монархията на Данте и системата на публичното право през Средновековието – IX. Данте и идеята за свръхдържавна власт като гаранция за мир в международното право – X. Успехът на политическата доктрина на Данте.
I. Данте и политическото общество на неговото време
За да се разбере политическата мисъл на Данте, полезно е, макар и повърхностно, да се обърнем към историческата действителност на неговото време; защото, както е известно, Данте, Върховният поет, именно защото е бил човек в най-дълбокия смисъл на думата, не е изградил своето гражданско съзнание само чрез книгите и образованието, а преди всичко чрез „школата на живота“, в която се е участвал дейно както в своя град, така и в изгнание.
Произхождайки от древно, градско, благородно семейство, традиционно ревниво към гражданските свободи, във време, когато политическите разделения във Флоренция се били задълбочили в сблъсъка на интереси и идеали, Алигиери естествено възприел позициите на гвелфите, когато гвелфизмът означавал открита и упорита съпротива срещу стремежите за господство на едно непокорно и гордо поземлено, селско, благородство, което, придобивайки влияние благодарение на владението на наследствените замъци и обширните поземлени доходи, се било настанило в града, издигайки заплашителни кули, стремящо се да обвърже градския живот с интересите на феодализма от варварски и чужд произход. Тогава, по времето на победата на Гвелфската партия, а после и по времето на извънредните постановления срещу постоянно възраждащите се магнатски класи, Алигиери не се поколебал да изпълнява своя граждански дълг в армията и съветите, а по-късно и в посолствата на висшите длъжности на Общината.
Но след това, когато станало явно, че гвелфизмът, в ожесточената защита на завоюваните от него привилегировани позиции, се стремял да обвърже свободните порядки на Общината с кастата на търговците и банкерите, обвързани с интересите на Римската курия; когато в тази борба за икономическо и политическо надмощие сред гвелфите се оформило разделението на Бели и Черни; Данте, следвайки традицията на своя род и логическата линия на собствената си мисъл, естествено застанал на страната на Белите, които отстоявали традиционния принцип на градската свобода и умереното равновесие между съсловията в управлението.
Прокуден – в дълбоко, болезнено изгнание, загубил семейството и имуществото, близките и икономическата си независимост – той все пак не променил своето гражданско съзнание; и сред феодалите или Общините, при господарските или княжеските дворове, на които с високо вдигнато чело отдавал своите услуги, останал верен на онази средна линия на политическата мисъл, която, приемайки плодотворната традиция на двете велики национални институции – Империята и Църквата, еднакво необходими и законни в рамките на собствените им функции, – съхранявала принципа на общинската автономия, дала на Италия смелия устрем на нейното гражданско възраждане, издигнала се над политическите фракции и обещавала равноправие, съразмерност на интересите на всеки спрямо другите, свобода, справедливост и мир.
Именно в тази бурна и плодотворна епоха, която била време на постоянен преход и противоречия, откриваме най-голямото разнообразие от обществени устройства, намиращи се в най-живия кипеж на преобразуванието. Докато, от една страна, още неуверено се появяват формите на новото модерно общество, от друга страна, с упорита привързаност се съпротивляват формите на грубото средновековно общество. Светски и църковни феоди и имунитети, селски общности и господарски селища, аристократични и демократични общини, феодални кралства и тиранични княжества вече се сблъскват с централистичните тенденции на новите териториални държави – републики или монархии, които, подтиквани от новите демократични форми на управление или от амбициите на по-могъщ владетел, предвещават модерната държава.
И над всички тези различни политически образувания все още се простира, жива и почитана, върховната власт на Империята, опираща се на добродетелите на древната традиция и благоприятствана от слабата варварска структура; а срещу нея се издига Римската църква, Папството, което, с корените си в религиозното чувство и апостолическата закрила, прониква дълбоко в сферата на светския живот и се разраства в нея като гражданска сила, опирайки се на своята древна структура и величествената си йерархия. Междувременно древната мъдрост се възражда, давайки по-точно понятие за различните форми на управление; а едновременно с това от естественото развитие на тези граждански институции се пораждат нови концепции, стремящи се към промяна на основите на древния, непримирим конфликт между Църквата и държавата, пренасяйки го на по-малко политическа и по-морална и религиозна почва.
От друга страна, във вътрешния живот на тези многобройни политически и обществени организми кипи цял процес на противоборства. Личното отмъщение и възмездието опустошават околностите и обагрят с кръв градските улици; докато, в противовес на това, в училищата и съдилищата все по-здраво и точно се утвърждават строгите и просветени правила на римското право. Новите търговски класи, укрепнали от внезапно придобитите богатства, поемат рула на управлението и преследват с непримирима омраза редиците на магнатските съсловия; докато между политическите партии програмите се очертават все по-ясно и се разпространяват новите ръководни идеи, които привличат привърженици от най-различни обществени класи.
Императорските армии, войните между градовете, „гръмотевиците“ на папските отлъчвания, всички те носят разруха и ужас; и въпреки това един деен мир в градовете и плодотворният труд в селата благоприятстват бързия икономически напредък. Смелите италиански търговци преминават благополучно по пътищата на международната търговия – от Англия и Фландрия чак до най-отдалечените области на тогава познатия Изток. Банкерите от Асти или Пиаченца, Генуа или Милано, Флоренция или Сиена, приемани в дворовете на владетелите или в Курията, държат в ръцете си тънките нишки на огромна търговия с пари и владеят финансите на крале и понтифекси.
И докато в селата едно бързо нарастващо население, защитено от мрежата на малките селски общности или призовано към лична свобода от законите на големите Общини, извлича от земята все по-изобилни земеделски богатства, включително чрез методите на интензивното земеделие, в градовете гръмко бият машините, тепавиците, чуковете на работилниците, гребените на дараците, които правят италианските градски производства богати и могъщи. И вече от различните обществени класи, а не само от църквите и манастирите, се формират съсловията на учените, поетите и художниците, които, погълнати от произведенията на мисълта и ръката, изграждат с мощ нова цивилизация.
Целият този политически свят, който изглежда беден откъм просветени форми на управление и завладян от насилие и кланета, но който все пак носи в себе си творческия зародиш на модерната цивилизация, вярно се отразява в творчеството на Алигиери, което изцяло е проникнато от една велика и господстваща политическа концепция. На Божествения поет, който усетил в душата си всички сили на своята епоха и умеел да ги накара да зазвучат в безсмъртното му произведение, се струвало, че само от един силен политически ред, съгласуван с великото религиозно стремление на неговото време, би могла да произтече трайната почивка от борбите между фракциите, тържеството на справедливостта, спасението на неговия град и на Италия и мирът за човешкия род. Затова, използвайки традиционните политически елементи, останали живи, както и онези, които бавно се развивали, не по-малко от класическите и християнските учения, които той силно обновил, Данте създал политическа конструкция, вече очертана в „Пир“, но изложена по-пълно в „Монархия“ и във великия поетически епос, която трябвало да осигури съществуването и напредъка на humana civilitas – човешката цивилизация.
Но може би именно поради сложността на елементите, събрани в тази конструкция, и поради трудността да бъде разбрана в контекста на нейното време, се е случило така, че политическата мисъл на Алигиери невинаги е била правилно разбрана. Неговата Универсална монархия се сторила на бележития граф, историк и общественик на Рисорджименто, Чезаре Балбо „странно отклонение на един гибелински дух“[1], а повечето модерни автори я оценили като утопия, създадена от могъщо въображение, което не намирало никаква основа в действителността[2].
Политическата визия на Алигиери, основана върху идеята за универсалното и действително господство на римския император, изглеждала като блян на един фантастичен средновековен ум, склонен лесно, следвайки християнските учения, да се издига до небесата на въображението, за да се отдалечи от тъжната действителност на своето време; и по този начин тази визия била тласната към загубата на най-отличителните си очертания в своя титаничен опит за идеална реконструкция на средновековното общество, основана всъщност върху действителността.
II. Различните течения в политическата доктрина до епохата на Данте
Двата големи източника, от които по същество Средновековието по времето на Данте извеждало своето морално и политическо учение, били, от една страна, християнската идея, разкрита чрез вярата и теоретично обоснована от св. Августин, според която след първородния грях и след жертвата на Изкупителя човешкото усъвършенстване възниква от индивидуалната душа (ръководена от волята към доброто и подпомагана от благодатта) и постепенно се насочва, когато човекът е достоен за това, към небесния град, към общността на мъдрите и блажените. А от друга страна – класическата идея, обновена по това време чрез разпространението на великите аристотелови трактати, но останала жива и чрез древните писатели и самите църковни автори, както и чрез фрагментите от трудовете на римските юристи, според която, за да се даде на индивида, който действа нравствено, възможност да достигне щастието, е необходима политическа връзка: държавата и законът, които, обуздавайки естествените крайности на хората, да осигурят благоденствието на отделните личности и земното щастие[3].
Първата, изхождайки от микрокосмоса на душата (внезапно въздигнат до трансцендентна добродетел, която отрича или пренебрегва изискванията на земния живот), се издигала направо към макрокосмоса на Божествения град; другата, изхождайки от идеята за напълно развит и строго централизиран обществен организъм, слизала към нравствения живот на отделния човек и постоянно го ръководела чрез своите закони, посредством упражняването на добродетелите, към щастието. И двете имали общо поле на действие – нравствения живот на човека; но първата се отклонявала, без да се съобразява с действителността на живота, за да се въздигне духом към едно идеално съвършено, но отвъдно общество; другата, с доверчив оптимизъм, обещавала предполагаемото достигане на човешкото щастие чрез съгласуваното съчетание на индивидуалните добродетели и постоянната бдителност на държавата.
Схоластиката, доведена до най-висшето си съвършенство от св. Тома, разработила тези елементи и ги сляла в една органична концепция, която била първата крачка извън затвореното и мъгливо поле на Средновековието. В августиновата идея, насочена към това да придаде значение единствено на трансцендентните добродетели на вярата, се бил промъкнал принцип на презрение към държавата, тъй като тя била определена почти като дяволско порождение, рожба на греха[4]; и този принцип, който може да бъде оправдан в своя произход с пропагандния плам на новата вяра, когато римският императорски мир изглеждал достатъчен, за да гарантира на индивида свободното развитие на неговия физически и нравствен живот, в крайна сметка подкопал основите на държавата, отслабил съпротивителните сили на Римската империя и тласнал древното, вече изтънено и обедняло общество към варварството.
Но по-късно, след като бурята отминала и макар новото завоевание на една универсална и единна вяра вече да се било съхранило, силите на политическата мисъл побързали да се върнат към древната идея за държавата; първоначално работейки върху принципа за Божествения произход на политическата власт, многократно утвърждаван в библейските текстове и несрещащ противоречие в християнството, а след това използвайки многобройните фрагменти от класическата древност, спасени от корабокрушението и извлечени предимно от философските и юридическите текстове, те изградили учение, което, следвайки религиозното вдъхновение, схващало света в грандиозния образ на corpus mysticum Christi, мистичното тяло Христово, но признавало на това тяло естествената и Божествено установена необходимост да ръководи човешките действия чрез постоянния надзор на политическите организми, призвани по различни начини да направляват обществения живот. Когато през XII век започнали да се разпространяват аристотеловите учения, които възвръщали на държавата цялата ѝ сила и достойнство, политическата наука отново поела своя път, и към двете винаги живи течения – на класическата древност и на християнството – се прибавил решаващия научен елемент.
Според учението на св. Тома, от когото Данте се вдъхновявал преди всичко не само за теологичните и нравствените учения, но и за основите на политическата наука, държавата не е последица от греха, както твърдяла августиновата идея, а, в съответствие с аристотеловия принцип, е необходима сила на обществения живот, към която християнството добавя печата на Божествения произход[5]. Човекът, Божествено сътворен, но по своята природа подложен на тление, ако бъде удържан по пътя на добродетелта чрез юздите на обществената справедливост, поверена на законната политическа власт, и ако остане верен на откровената религия, може да постигне земното щастие, което представлява подготовка за благодатта на вечната отвъдна награда.
Държавата, която дотогава била получавала само плаха защита като необходимо, но не и незаменимо средство на човешката природа, отново била утвърдена в пълното си достойнство като орган на естествената справедливост за земната цел, а трансцендентният принцип, въведен от християнството, на практика бил отведен в далечното пространство на отвъдния живот. За хората, поразени от първородния грях и естествено склонни към егоистични страсти, е необходима сила, която да ги направлява и възпира; и тази сила се дава от политическа власт, която възниква естествено в обществения живот, с пълна законност, и се въплъщава в държавата.
Вярно е, че томистката система, въпреки заявената естественост на политическата организация на обществото, изхождайки от своето християнско вдъхновение и от принципа за превъзходството на душата над тялото и на благодатта над справедливостта, изисква от държавата пълно и безусловно подчинение на ученията на религията и Църквата, което по същество се изразява в подчиняване на държавата на Църквата; но въпреки тази тенденция е сигурно, че учението на св. Тома Аквински, дори там, където се придържа към най-строгите правила на католическата теология, е допринесло да върне на човешката справедливост и на държавата цялото им достойнство в отношенията на земния живот.
Политическата литература, развиваща се под томистко влияние през втората половина на XIII век – и по-специално двата трактата De regimine principum, от които първият е отчасти дело на самия св. Тома и е продължен от неговия верен ученик Вартоломей от Лука, а другият принадлежи на един жив и задълбочен тълкувател и продължител на томизма – Егидий Колона; тези трактати получили огромно разпространение през Средновековието[6], – е изцяло основана върху учението на Аристотел и развива педагогическа теория за държавата в различните форми на политическите общности, според която държавата е призвана да осъществява на земята човешка справедливост, подготвяща условията за достигането на небесната благодат.
Но томисткото учение, с намека си за задълженията на държавата да се подчинява на Църквата, отваряло пътя към утвърждаването на още по-дръзката теократична доктрина. От принципа за общ надзор върху християнския характер на държавната дейност до утвърждаването на абсолютната зависимост на последната от Църквата, като пасивен инструмент за една светско-християнска педагогика, поверена на Папството, крачката била кратка; и тя била направена по времето на Бонифаций VIII чрез литературата, развила се около прочутата була Unum sanctam, която се дължала преди всичко на самия Егидий Колона, както и на Енрико да Кремона, Якопо да Витербо и множество други автори[7].
Според тази теория, вследствие на превъзходството на душата над тялото и на съзерцателния живот над дейния живот, Църквата, като върховна ръководна власт на християнството за земните и отвъдните цели, трябвало да притежава абсолютно господство, което се изразявало във всеобщо църковно управление, начело с Папството, над целия християнски свят. Държавата, сведена до пасивен инструмент на Църквата, била призвана единствено да предоставя своята светска ръка ad nutum Ecclesiæ – „по волята на Църквата“, и поради това била лишена от всякаква собствена етическа цел.
Но срещу тези тенденции, които довели до крайност една едва загатната томистка тенденция, се съпротивлявали силите на традицията, представени преди всичко от монархическото течение, което във Франция противопоставяло на теокрацията кралските права, вече здраво вкоренени[8], а в Италия се обединявало около идеята за императорското право, което концептуално обобщавало правата на суверенитета.
Това последно течение било представено преди всичко от правната наука, която в тълкуването на римските закони намирала аргументи в защита на гражданската власт като опора на едно устойчиво и мирно обществено съществуване; и която вече притежавала цяла традиция, възхождаща до Ирнерий и до неговите предшественици и ученици[9].
(Следва продължение)
[1] C. BALBO, Vita di Dante, Флоренция 1853, стр. 345; вж. също Delle speranze d’Italia, Каполаго 1845, стр. 72-3.
[2] В това направление особено се движат германските писатели след KRAUS, Dante, Берлин, 1897, с. 665 и сл. Вж. KELSEN, Die Staatslehre des Dante Alighieri, Виена и Лайпциг, 1905, с. 116–117; VOSSLER, Die göttliche Komoedie, Хайделберг, 1907, с. 430; F. KERN, Humana Civilitas, Лайпциг, 1913, с. 35, 47.
[3] По-подробно за тези учения виж, освен италианците FERRARI – prof. FRANCO F., Storia della Filosofia Antica e Medievale; don FRANCESCO F., Teologia e „Splendore del Vero“ Medievale; prof. MICHELE C. F., Filologia e Cultura Medievale – и JANET, GIERKE, Deutsche Genossenshaftsrecht, том. III, Берлин 1881, стр. 351 и сл.; CARLYLE, A history of medieval polit. theory in the West, 3 тома, Лондон 1903-15; WOOLF, Bartolus of Sassoferrato, his position in the history of medieval political Thought, Кеймбридж 1913, стр. 112 и сл.; 266 и сл.
[4] SOLMI, Stato e Chiesa secondo gli scritti politici da Carlomagno al Concordato di Worms, Модена 1901, стр. 21 и сл.; CARLYLE, цит.съч., I, стр. 165 и сл.; WICKSTEED, Dante and Aquinas, Лондон 1913, стр. 133 и сл.; TURMEL, Hist. du dogme du péché originel, Макон 1904, стр. 136 и сл.; ERCOLE, Medio evo e Rinascimento nella dottrina politica di Dante, nel Giornale Dantesco, год. XXIV, 1921, стр. 141 и сл.
[5] CARLYLE, цит. съч., I, стр. 125 и сл.; TURMEL, цит. съч., стр. 172 и сл.; VOSSLER, La Divina Commedia studiata nella sua genesi e interpretata, Бари 1910, II, стр. 404 и сл.; 428 и сл.; WICKSTEED, Dante and Aquinas, стр. 178; SERTILLANGES, La philosophie morale de S. Thomas d’Aquin, Париж 1916, стр. 233 и сл.; ERCOLE, Per la genesi del pensiero politico di Dante, I. La base aristotelicotomistica. В „Giorn. stor. della lett. ital.“, 1918, стр. 1 и сл.; 33 и сл.; 245 и сл.
[6] СВ. ТОМА АКВИНСКИ, De regim. principum, I, 14 и сл.; EGIDIO ROMANO, De regim. principum. III, 1, гл. 2 и сл.
[7] EGIDIO COLONNA, De ecclesiastica potestate, изд. G. BOFFITO, Флоренция 1908; ENRICO DA CREMONA, De potestate papæ, изд. SCHOLZ, Die Pubblizistik zur Zeit Phillips des Schöne u. Bonifas VIII, Щутгарт 1904, стр. 459 и сл.; JACOPO DA VITERBO, De repubblica Christiana, изд. G. L. PERUGI, Рим, 1917.
[8] Предимно съчиненията на Джовани да Париджи и на Пиетро Дю Буа, изследвани от SCADUTO, Stato e Chiesa negli scritti politici, Флоренция, 1882 г., и от SCHOLZ, цит. съч., стр. 233 и сл.
[9] SOLMI, Stato e Chiesa secondo gli scritti politici, стр. 153 и сл.; BESTA, L’opera di Irnerio, Торино 1896, I, стр. 221 и сл.; M. CAVALIERI, Di alcuni fondamentali concetti politici contenuti nella Glossa, „Archivio giur.“, LXXIV, 1910, стр. 141 и сл.
