Първа част може да прочетете тук
III. Социалните и политическите форми на човечеството в средновековната наука и в мисълта на Данте
Данте, който еднакво се вдъхновявал от схоластиката и от юриспруденцията, успял да открие симбиозата между християнската концепция (на която неговият възвишен дух останал по същество верен), и положителния идеал за гражданско общество (устроено чрез средства, насочено към земни цели и надарено с наследство от просветени и мъдри закони, способни да поддържат една високоразвита цивилизация).
Той извеждал от схоластиката понятието за двойната човешка дейност: съзерцателния живот (необходим, за да направи човека достоен за небесната благодат и да го подкрепя в упражняването на добродетелите) и дейния живот (който след първородния грях бил застрашен от привличането на похотта, вселдствие на което слабата човешка душа не можела да се противопостави, ако не била подпомогната от външна власт, готова да я възпира и насочва към доброто). Така съществували две ръководни сили на човешкия род – Църквата и държавата, и двете Божествено устроени с цел да осъществят възможно най-високата степен на интелектуално съвършенство, тоест синтеза на всички отбрани естествени качества на човека, което Данте, с едно действително модерно изражение, характеризира като humana civilitas.
От тези две сили Църквата, като религиозна организация на гражданското общество, ръководи съзерцателния или духовния живот, разпространявайки религиозната истина и подготвяйки душата за достигането на вечната благодат. Но ако Църквата превъзхожда по достойнство земната организация така, както вечната благодат превъзхожда земното щастие, от това не следва, както твърдели новите схоластици, никакво намаляване на автономията и достойнството на държавата, нито зависимост на последната от властта на Църквата. За Данте – който тук се придържа към аристотеловото и томисткото учение, но ги надминава и чрез една по-жива вяра в чудотворната сила на държавата и справедливостта, – държавата запазва собствена автономна функция в Божествено устроеното гражданско общество. Поради това тя трябвало да бъде „водач“ и „юзда“ за човека в дейния живот, притежавайки пълната способност да осигури мира и щастието на земята, след които съзерцателният живот, ръководен от Църквата, би могъл да доведе до наградата на небесната благодат. Така Алигиери бил първият светски философ на Средновековието, защото, без да се отклонява от християнската ортодоксия, преодолявайки колебанията и премахвайки недомлъвките на Аквински, успял да възстанови на държавата цялата пълнота на нейната гражданска функция.
Човешката душа – излязла от Божественото творение с потенциалното притежание на всички земни качества, но поради първородния грях оставена сама на себе си, – инстинктивно се насочва към всичко, което може да достави удоволствие, и лесно се изгубва, преследвайки привидността на измамните блага. За да я възпира от злите действия и да я насочва към праведната цел, по Божествена воля била създадена една висша власт – държавата, която трябва да ръководи човека по пътя на справедливостта и да го подготвя за благодатта.
Esce di mano a lui che la vagheggia
prima che sia, a guisa di fanciulla
che piangendo e ridendo pargoleggia,
l’anima semplicetta che sa nulla,
salvo che, mossa da lieto fattore,
volontier torna a ciò che la trastulla.
Di picciol bene in pria sente sapore;
quivi s’inganna, e dietro ad esso corre,
se guida o fren non torce suo amore.
Onde convenne legge per fren porre;
convenne rege aver, che discernesse
de la vera città almen la torre[1]
Скоро ще видим коя е преди всичко, според Данте, тази върховна власт, предназначена за подобна гражданска мисия; но междувременно трябва да уточним, че тук Данте приема изцяло политическото учение на древността, развито от Аристотел и възприето от св. Тома и схоластиката, относно произхода, целите и формите на политическите общности. Това учение – което било едно от най-големите завоевания на древната философия и впоследствие било отчасти погребано от концепциите на стоицизма и епикурейството, а след това и от християнската философия, – тогава отново се възраждало с цялата си сила чрез аристотеловите произведения, предадени от традицията и арабските коментатори, а схоластиката, както вече бе казано, побързала да го приспособи към новия средновековен свят и да го развие в съответствие с християнското учение.
„Делото на Аристотел“, казвал Алигиери, „днес държи властта над света в областта на учението, във всички негови направления, и може да се нарече почти общоприето мнение.“[2]. Това мнение, възприето в томистката теология, образувало philosophicum documentum – философското учение par excellence; онова учение, което преди всичко трябвало да вдъхновява действията на управляващите и хората.
Алигиери направил това учение свое и затова се спирал на него точно, но бегло, тъй като за неговия възвишен ум не било уместно да се задържа върху неща, които били всеизвестни[3]. Човекът, създаден по природа като „общително животно“, имал нужда да се сдружава с други хора; и така възниквали, в непрекъсната концентрична последователност, различните обществени обединения, общи за всички народи: семейството, съседството, градът и кралството.
„Както един човек за своето достатъчно съществуване изисква домашна общност от семейство, така една къща за своето достатъчно съществуване изисква съседство; иначе би понесла много недостатъци, които биха били пречка за щастието. И понеже едно съседство само по себе си не може напълно да задоволи нуждите, за тяхното удовлетворяване е необходимо да има град. Освен това градът изисква за своите занаяти и за своята защита да има взаимност и братство със съседните градове; и затова било създадено кралството“[4].
Това са, според израза на Данте, communitates particulares, тоест общностите, които естествено се формират в обществото: те били подробно описани от Аристотел, а още по-обстойно – от св. Тома, Егидий Колона и всички автори на политическата наука[5]. Всяка от тях има собствена цел. Така целта на communitas domestica е „да подготви членовете на домакинството за добър живот“; целта на vicus е онова, което Алигиери посочва като необходима помощ за осигуряване на по-голямо удобство и изобилие от хора и блага; целта на civitas е „да се живее добре и достатъчно“, тоест пълната достатъчност на обществения живот, устроен чрез гражданско управление; докато целта на regnum е същата като тази на града, но с по-голяма сигурност на неговата защита и спокойствие[6].
Всички тези организми, които Алигиери описва накратко, били живи по негово време и очертани с най-голяма яснота. Семейството съществувало със здрава вътрешна структура и, също поради гражданските борби (станали често явление в италианските градове), отново придобило сила като орган на защита, политическо утвърждаване и гражданска и наказателна отговорност, възвръщайки древния си единен облик под строгото управление на pater familias[7].
Vicinia, която била дала основата на църковната енорийска организация – първоначално в селата, а после и в градовете – вече имала ясно определен и общ характер като териториална единица със собствена организация, предназначена да се грижи за религиозните, икономическите и административните интереси на всички жители, свързани с нея[8].
Що се отнася до civitas, организирана тогава в мощната автономия на Общините, тя действително се представяла, подобно на градовете от епохата на гръцките републики, като по същество завършен политически организъм, способен да осигури достатъчна защита и средства за живот на своите граждани; същото се отнасяло и за кралството, което по времето на Данте вече се явявало не като възможна форма на управление на всяка отделна civitas, както се представяло в аристотеловото учение, а именно, според представата на Данте, като обединение на множество civitates, с цел постигането на по-здрава защита и по-голяма сила за разширяване[9].
И както всяка от тези общности има собствена цел, така тя има и собствено управление; и Алигиери, следвайки и тук аристотеловата и томистката следа, се спира, за да изтъкне естествената необходимост от единен йерархичен ред, при който всички дейности да се окажат насочени към една обща цел и подчинени ad unum[10].
Нещо повече, от същите велики научни източници той знаел, че това управление може да приема различни форми; поради което civitas, която за Аристотел и Данте се явява типичната общност на гражданското управление, може да има онези различни форми на управление, които Стагиритът подробно бил описал: монархия, аристокрация, демокрация, в зависимост от това дали в тях преобладава волята на един владетел, на мнозина от най-добрите или на целия народ[11].
И накрая, той не пренебрегвал, отново черпейки от Аристотел, факта, че всяка от тези форми на управление може да се прояви в два различни облика – като politia recta, тоест нормално и правилно управление, когато всички дейности, призвани да управляват, функционират редовно и в съответствие със справедливостта, или като politia obliqua, когато, напротив, поради човешката порочност или алчност тези форми се израждат и от монархията възниква тирания, от аристокрацията – олигархия, а от демокрацията – демагогия; всички те разстройват управлението и довеждат човешкия род до робство[12].
Всичко това било добре известно на политическата наука от неговото време не по-малко, отколкото на практиката, и Данте не се спирал подробно върху него. В най-разпространените произведения на схоластиката тази материя била широко разработена[13]; а на практика, в управленията от епохата на Данте, всички тези различни форми се проявявали с най-голямо разнообразие – било чрез властта на един човек, както в кралствата и княжествата, било чрез преобладаването на определена категория от най-добрите, както във Венецианската република, било чрез господството на защитниците на народната свобода, както в демократичните Общини на Флоренция, Сиена и други градове; а още по-често, както ще видим, под формата на politia obliqua, тъй като човешката алчност по онова време отклонявала гражданските управления от правия път така както днес.
IV. Универсалната империя като ръководство за земния живот и като средство срещу човешката алчност
Данте не се спира подробно върху учението за формите на управление, тъй като вниманието му е насочено другаде. От религиозното откровение, което не могло да просветли високия ум на гръцкия философ, и от историята на избрания град, Рим, по необходимост неизвестна на Аристотел и непризната от мнозина, произлязло понятието за една нова сила, предназначена да ръководи дейността на всички тези управления и да осигури на хората справедливост и мир; и именно към тази нова, Божествено създадена сила, Империята, Данте насочил преди всичко своето дело, трактата „Монархия“, с цел да изясни истини, пренебрегвани от другите[14].
Всички тези обществени форми, всички тези управления, произлезли естествено от човешката дейност, сама по себе си подложена на поквара, лесно били завладявани от човешките пороци и преди всичко от алчността, която както в аристотеловото учение, така и в християнското учение тласкала човешките същества към несправедливост и гибел. Според Аристотел упражняването на индивидуалните добродетели върху основата на предписанията на разума можело да доведе до щастие само при условие, че едно правилно и силно управление притежава властта да възпрепятства насилието и произвола на другите и по този начин да държи всички граждани в строгите граници на справедливостта; задача изключително трудна, която великият философ напразно се опитал да възложи на една смесена форма на управление, която била само идеологическо средство за поправление, опровергано от действителността[15].
Християнството търсело в съвършенството на вътрешния живот, озарен от вярата, извън тесните предели на обществения живот, наградата на едно отвъдно щастие, което да компенсира болките и грешките на света; а сега, след като възраждането на аристотеловата наука го върнало по-строго към съществените проблеми на действителния живот и то, чрез схоластиката, било готово да признае значението на държавата за правилното устройство на обществения живот, побързало да постави последната под строгия надзор на Църквата, за да се опита поне да смекчи пагубните последици от човешките пороци, които никнели отвсякъде.
Учението на Аристотел се сблъсквало с противоречието между разума и практиката, между идеала и действителността, което възпрепятствало достигането на щастието, а схоластиката, когато не стигала дотам да унищожи автономията на държавата, се задоволявала с една обикновена педагогическа препоръка за християнското ръководство на държавата, която не давала никаква сигурност. Човешките алчности, лесно изпускани от контрол, тържествували навсякъде, както потвърждавал ежедневният опит, и възпрепятствали щастието.
„Понеже човешката душа не се примирява с притежанието на определено парче земя, а винаги желае славата на придобиването, както виждаме от опита, между царство и царство неизбежно трябва да възникват раздори и войни, които са бедствия за градовете, а чрез градовете за съседствата, чрез съседствата за домовете, а чрез домовете за човека; и така се възпрепятства щастието“[16].
Алигиери не се спрял дотук, а отишъл по-далеч. Той пожелал да извлече от Божественото откровение и от историята средството, предопределено от Бога и разума, срещу това човешко несъвършенство, което не би могло да бъде неизлечимо, без да се нанесе обида на Божественото творение; и това средство му се явило в Империята, във великата институция, създадена от Рим и осветена от вярата, която имала зад себе си славна история, чиито корени се простирали в практическия живот на неговото време и която разумно можела да изглежда имунизирана срещу обичайните пороци на човешкия род.
Той изложил своето учение с неумолима логика и пълнота на аргументите още в „Пир“, написан преди коронясването на Хайнрих VII (1308 г.); след това го развил с пламенна устремност в писмата, съставени по време на похода на новия император, когато Дантеевата идея изглеждала близо до осъществяване (1310–1313 г.); изложил я с целия рационален и исторически апарат на научното доказателство в „Монархия“, написана тогава, когато съпротивата срещу Хайнрих станала по-ожесточена и начинанието изглеждало близо до провал или, ако щете, вече било провалено, за да стане ясно, че несполучливият опит не отнемал нищо от основата на правото (около 1313–1314 г.); и я поставил в основата на своята мистична визия, която може би била замислена още по времето на „Пир“ и оттогава съпътствала, в неговите надежди и разочарования, във възторзите и страданията му, целия живот на Поета.
Според това учение съществувал един нов факт, който, както бе казано, Аристотел не могъл да познава; и този нов факт, съвременен на слизането на Изкупителя на земята, направил възможно земното щастие, като подготовка за достигането на отвъдното щастие. Този нов факт била Римската империя, Божествено създадена, за да внесе ред в обществения живот и способна да носи в себе си онази висша и нетленна сила, която можела да спаси хората и гражданските управления от отклоненията и пороците на алчността.
Империята, подобно на християнската религия, имала характера на универсалност и следователно, обхващайки господството над света, премахвала – теоретически и практически, според средновековната концепция – порока на алчността; тоест правела възможно онова рационално съвършенство, което разрешавало аристотеловото противоречие, без да отлага настъпването на щастието в отвъдните пространства. Докато тази власт не била създадена или докато не притежавала цялата си сила, на земята не били възможни мирът и справедливостта и следователно не било възможно и земното щастие. Но с постепенното установяване на нейното господство и с упражняването му чрез философски разумна власт ставало възможно осъществяването на един Божествен ред на света, който чрез упражняването на добродетелите и изповядването на истинската вяра позволявал достигането както на земното, така и на отвъдното щастие.
„Затова, за да бъдат премахнати тези войни и техните причини, необходимо е цялата земя и всичко, което е дадено на човешкия род да притежава, да бъде Монархия, тоест едно единствено княжество, и да има един владетел; който, притежавайки всичко и не можейки да желае повече, да държи царете доволни в пределите на техните царства, така че между тях да има мир; в този мир градовете да намират покой, в този покой съседствата да се обичат, в тази любов нещата да получават всичко необходимо, а след като го получи, човекът да живее щастливо; което е именно причината, поради която е роден“[17].
Това универсално господство, което изключва алчността, отговаря и на рационалния принцип на единното устройство, който откриваме господстващ във всяко действие на живота и мисълта, в кораба, който се подчинява на кормчията, в армията, която се подчинява на военачалника, както и в религията или логиката; и който следователно трябва да се намира и в обществения ред на света, следващ този общ закон.
„Поради това ясно може да се види, че за съвършенството на всеобщата религия на човешкия род е необходимо да има един, почти като кормчия, който, съобразявайки се с различните условия на света, да подрежда различните и необходими служби и да има изцяло всеобщата и неоспорима власт да заповядва. И тази власт по превъзходство се нарича Империя, без никаква добавка, защото тя е властта над всички други власти“[18].
Това политическо учение, чийто исторически произход и реалистични основи ще разгледаме след малко, се свеждало до една почти мистична визия за човешкото щастие, която носела в себе си белезите на утопията; тъй като изхождала от идеята за достигането на едно фактическо състояние, универсалното господство, от което трябвало да произтече премахването на греха в гражданския живот, а следователно и всеобщото щастие.
Следователно тази визия била един от многото „Градове на Слънцето“, един от многото земни раеве, към които човешкият ум се обръща в своята оптимистична надежда за щастие. Но тъй като била основана върху действителността на една жива институция, тя не съдържала в себе си нищо по-утопично и по-мистично от онова, което съдържат всички политически програми, стигащи дотам, че обещават палингенезис на своите рационални основи. Дори в социалистическото учение, когато се погледне към неговата крайна цел, изобщо не липсва също толкова голямо количество утопични елементи; нито те са били по-малко в августиновата визия за небесния град.
И все пак, както в августиновата мечта не по-малко, отколкото в марксистката илюзия, така и в политическото учение на Данте, особено когато бъде разгледано откъм някои негови аспекти, които са по-малко отдалечени от действителността, се съдържат плодотворни за човешката мисъл елементи, които са имали значение в историята и продължават да запазват своята непреходна стойност и в съвременния живот.
(Следва продължение)
[1] Излиза от ръката на Оня, що я милва,
и йощ преди да я пусне, кат’ момиче
ридае, лудее и се смее
простичката душа, която нищо не знае,
освен че, подтикната от Оня що сияйно Твори,
присърце се връща към онова, що я весели.
Първом вкусва удоволствията от малкото благо
и там, заблудена, след него тича само,
ако водач или юзда не озаптят любовта ѝ здраво.
Ето, че закон като юзда да има било необходимо,
Нужно било и цар да има, що справедливо
поне кулата у истинний град да отличи боязливо.
Превод – мой. „Чистилище“, XVI, 85 и сл.
[2] „Пир“ IV, 6, 16.
[3] „Монархия“ I, 1, 4: «fastidium potius illa superfluitas tediosa prestaret».
[4] „Пир“ IV, 4, 2.
[5] СВ. ТОМА АКВИНСКИ, De regimine princ., I, 14 и сл.; EGIDIO COLONNA, De regim. principum. III, 1, гл. 1, 2; III, 2, гл. 2, 3.
[6] „Монархия“ I, 5, 5 и сл.
[7] Виж N. TAMASSIA, La famiglia ital. nei secoli XV e XVI, Палермо 1911, както и A. SOLMI Storia del dir. ital., 2-ро изд., Милано 1918, стр. 979 и сл.
[8] A. MAZZI, Le vicinie di Bergamo, Бергамо 1884; P. SELLA, La vicinia come elemento costitutivo del Comune, Торино 1908; G. MENGOZZI, La città italiana nell’alto medio evo, Рим 1914, стр. 153 и сл.; SOLMI, Storia del dir. ital., стр. 322 и сл.; 651 и сл.
[9] Така вече при EGIDIO COLONNA, De regimine princ., III, 1, гл. 2, а след това и в „Пир“, IV, 4, 2 и в „Монархия“, I, 5, 8.
[10] „Пир“ IV, 4, 5: „Когато няколко неща са подчинени на една цел, едно от тях трябва да бъде ръководещо или управляващо, а всички останали – направлявани и регулирани“. „Монархия“, I, 5, 4 и сл.: „unum oportet esse regimen“…. Там, I, 5, 9: „Сега е ясно, че целият човешки род е подчинен на едно… следователно трябва да има едно управляващо или ръководещо…“. Там, I, 9, 2 и сл. „Чистилище“, XVI, 94 и сл.
[11] „Монархия“, I, 12, 10 и сл. вж. I, 2, 6; I, 5, 7. Терминологията, която всъщност следва аристотеловите учения в интерпретацията на коментаторите, е доста различна: наред с монархията и аристокрацията, или управлението на най-добрите, демократичното управление в своята правилна форма се нарича „управление на защитниците на народната свобода“, докато терминът „демокрация“ се запазва за изкривената форма, тоест за това, което ние наричаме „демагогия“.
[12] „Монархия“, I, 5, 7: «et hoc non solum in recta politia, sed etiam in obliqua»; I, 12, 9: «tunc enim solum politie diriguntur oblique, democratie scilicet, oligarchie atque tyrannides, que in servitute cogunt genus humanum, ut patet discurrenti per omnes; et politizant reges, aristocratici quos optimates vocant, et populi libertatis zelatores… Unde… in politia obliqua bonus homo est malus civis, in recta vero bonus homo et civis bonus convertuntur».
[13] По-специално от EGIDIO COLONNA, De regimine principum. III, част 2-а, глава 2, където се изброяват шест вида управление – три правилни и три неправилни. Творбата на Егидий е цитирана от самия АЛИГИЕРИ, „Пир“, IV, 24, 9.
[14] „Монархия“, I, 1, 5: «temporalis Monarchie notitia utilissima sit et maxime latens…. et ab omnibus intemptata».
[15] Dr. W. WINDELBAND, A History of Philosophy, Лондон 1905, стр. 132 и сл.
[16] „Пир“, IV, 4, 3.
[17] „Пир“, IV, 4, 4.
[18] „Пир“, IV, 4, 5-7.
