Първа част може да прочетете тук
Втора част може да прочетете тук
Трета част може да прочетете тук
VII. Причини за упадъка на Универсалната монархия
Това е политическото устройство, което според мисълта на Данте единствено може да осигури мир и справедливост на човешкия род и единствено може да спаси Италия от разруха. Но Алигиери не се самозалъгва. Той знае, че онзи върховен монарх, за когото мечтае, все още е далеч; знае, че времената още не са подготвени за това чудо. Макар че при идването на Хайнрих VII той сякаш повярвал, че установяването на този ред на нещата е близо, тъй като новият император, озарен от лъчите на философската мъдрост и признат от върховния авторитет на папата, представяйки се като rex pacificus, стремейки се да се издигне над партиите и фракциите, действително пожелал след дългото междуцарствие да осъществи върховно управление, което чрез възстановяването на реда в Италия да направи действителна властта на цезарите[1]; по-късно той трябвало да се убеди, че времената все още не са узрели за това дело. Той видял народи и племена да воюват срещу превъзходството на римския народ и срещу властта на справедливия император, а Флоренция в това била по-упорита и по-горда от всеки друг град[2]; бил видял царе и владетели – Филип Хубави, Робер Мъдрия – да се обединяват само в името на едно, а именно в противопоставянето срещу своя законен владетел, римския император[3]; бил видял как този справедлив монарх бил поразен чрез пагубна измама от папското отлъчване[4].
И все пак Алигиери има вяра в своето схващане. Той е научил от свещените текстове и от историята, че това устройство вече е триумфирало във времената на най-голямото величие на империята при Август; знае, че тази институция все още е жива в неговото време и е опора на общите закони на една велика цивилизация, и се уповава, че при своето обновяване тя няма да изостави своята мисия.
Според мисълта на Данте две причини повече от всички други са породили упадъка на универсалната Монархия: отсъствието или грешките на германските императори и смесването на църковната власт с гражданската власт.
Императорите, като изоставили Италия, са оставили седлото празно, свалили са юздата и шпорите; необузданият кон на човешкия род е останал във властта на своите безумни страсти. Императорите, които би трябвало да пребивават в Рим и оттам да продължават чрез законите и справедливостта мъдрото дело на своите предшественици и да управляват света, са забравили тази своя мисия и, намирайки се далеч, се губят в дребни грижи; така Италия, подложена на братоубийствени войни и борби между фракциите, е обречена на разруха и не може да изпълни своята мисия, заради която е била избрана да бъде „градина на Империята“, „господарка на провинциите“[5].
От друга страна, римските понтифекси, които би трябвало да водят хората в съзерцателния живот, поради една грешка на римския император Константин били призвани да се наслаждават на земни блага и териториални привилегии, и поради това станали алчни за нови богатства, неповлияни от дължимата преданост към Империята. Така навлезли в областта на гражданския живот, смесили двете управления и се превърнали в най-опасния пример за порока на алчността. Защото народът, който ги вижда така жадни за измамните блага, винаги привлекателни за човека, изложен на греха, по-лесно се чувства подтикнат да ги следва и се хвърля необуздано в разточителство и удоволствия, като по този начин причинява все по-тежката разруха на света[6].
Социалната анархия няма да бъде поправена, докато върховните ръководители на двете управления – папата за духовния живот и императорът за гражданския живот – не осъзнаят отново своята мисия и от Рим, централното седалище на Папството и Империята и глава на целия християнски свят, не възобновят заедно и в съгласие, всеки с пълна независимост в отредената му сфера, умеряващото, образцовото и ръководното действие, което трябва да върне справедливостта и мира на човешкия род и да го подготви за върховното благо на отвъдния живот, тоест за fruitio divini aspectus, за небесното съзерцание[7].
VIII. Концепцията за Монархията на Данте и системата на публичното право през Средновековието
Това политическо устройство, върху което Алигиери е оставил циклопския отпечатък на своя гений, несъмнено се издига до една идеалистична визия, за да лелее мечтата за универсална справедливост; но изхожда от основите на действителността. То не отхвърля елементите и формите на политическия живот на своето време, за да се рее в небесата на утопията, както твърдят мнозина тълкуватели; напротив, неговата цел е по-скоро да внесе ред в тези елементи и сили, да им върне вярата в тяхната способност за развитие и в тяхната автономия, която теократическите учения искали да унищожат; да посочи на бъдещето път за разрешаване на вечния проблем за свободата на държавите чрез възможната хармония на една универсална координация. Към тези цели е насочено политическото устройство на Алигиери; поради това то едновременно служи за научното систематизиране на един изключително разнообразен и сложен свят и за очертаване на линия за постепенното и органично развитие на международното право. Тази систематизация е дала на историята на публичното право ценни елементи за възстановяването на политическото устройство на Средновековието; тази линия предоставя на политическата наука и на международното право плодотворен принос от факти и идеи, които и днес дават повод за размисъл и възхищение.
Поривът на Италианския ренесанс, утвърдил се през XII век с автономията на комуните и с възраждането на римското право, а после триумфално развил се през следващите две столетия с великите градски републики, могъщите княжества и издигането на обширното устройство на общото право, поражда удивителна национална цивилизация, когато другите западни народи все още лежали в суровата варварска хватка на феодализма; но същевременно още повече отдалечил за италианската нация възможността за единно обединение. Многолюдни и могъщи градове, богати на енергия и пари; сеньории и княжества, които преждевременно предвещавали модерната държава, се противопоставяли едни на други в ожесточено съревнование за надмощие, което стократно умножавало гражданските сили; и в това съревнование придобивали облика и характера на могъщи нации, така че никой не би могъл да си представи тяхната взаимна зависимост. Милано още през XIII век достигнал демографската и икономическата мощ на една голяма държава; Венеция се стремяла да създаде своето обширно териториално и колониално владение от Корфу, Зара и Истрия до вътрешните области на своя огромен хинтерланд; Генуа се съревновавала с Венеция не само във вътрешната и морската търговия, не само в разкоша и военната слава, но и в териториалното и колониалното господство в Лигурия, Корсика и Сардиния; Пиза разпростирала по морето могъщите пипала на своето удивително търговско и териториално господство; Флоренция била на път да поеме в ръцете си голямата сухопътна и банкова търговия на континентална Европа и се превръщала във велика сила; Сиена, Перуджа и Болоня се издигали като свободни и независими републики и никоя от тях не би отстъпила в сравнение с най-могъщите царства на епохата. А междувременно в Южна Италия, отделена още от ломбардските времена от останалата част на полуострова, се били образували две могъщи царства – Неаполитанското и Сицилианското, – богати на силна гражданска традиция, като и двете оказвали продължително и мощно влияние върху формирането на цивилизацията и върху равновесието в Европа.
Всеки от тези градове, всяко от тези царства би бил достатъчен за честта на един велик народ; но, разпръснати и разделени, в непрестанно съперничество за надмощие, интереси и оръжие, макар да давали могъщ принос за формирането на модерната цивилизация, те изтощавали силите си в смъртоносни борби, които подготвяли за италианското отечество дълго робство.
Кой би могъл да си представи тяхното повторно обединяване? Кой би могъл да проповядва взаимното им подчинение? Ако това е било възможно във Франция или Бургундия, Арагон или Кастилия, където гражданските дейности и градските сили несъмнено били жизнени, но никоя от тези дейности или сили не била дотолкова мощна, че да попречи на установяването на политическо надмощие, което в крайна сметка било династическо надмощие; то в Италия се явявало като практическа невъзможност, където на малко пространство пулсирал животът на осем или десет нации. А от друга страна, лекарството било належащо, тъй като зрелището на анархията на партиите, безсилието на правителствата и покварата на нравите вече предвещавало за проницателния наблюдател упадъка.
Само една външна, действително висша и могъща сила, основана върху традицията и озарена от вярата, можела да задържи Италия на ръба на пропастта и да разпростре сред възможно най-голям брой нации и народи удивителното съкровище на цивилизацията, което тя била събрала и обновила и към което всички вече се стремели с алчен поглед.
И ето че тази сила съществувала, имала на своя страна традицията на вековете, можела да се похвали с древна и неотдавнашна слава, будела преданост и уважение; това била великата фигура на Римската империя, която била закриляла цялото Средновековие във времената на най-голям разпад и която все още изглеждала обкръжена от светлия ореол на едно възраждане. За нас, които съдим отдалеч, след като сме видели хода на историята, тази фигура изглежда не повече от сянка, която едва прикрива разнообразното развитие на други сили, вече готови да действат – все още грубите сили на зараждащите се модерни нации. Но за Данте, който все пак знаел, че тя е подложена на съпротива, тази фигура все още притежавала законна суверенна власт, опирала се на привилегии, закрепени в закона, и давала основание за валидността на римското право, което се превръщало в общо право на модерните нации. Римската империя, която била възкръснала с Карл Велики и Лиудолфингите и която била хвърлила проблясъци светлина по времето на Щауфените, изглеждала все още способна да обещава ново изкупително действие. Който би обявил нейния край, би трябвало да се страхува, че обявява края на гражданското право, което в името на Империята се тълкувало в школите и ежедневно се прилагало в съдилищата; би трябвало да се страхува, че обявява края на най-здравата опора на обновената цивилизация.
Данте се опрял на тази сила и пожелал да я покаже в цялото ѝ величие; и извлякъл от свещените текстове и историята, които дълбоко бил осмислил, най-възвишената и най-вълнуващата защита на тази грандиозна мощ. Полезна за света, за който тя постепенно би изгонила, „от село на село“, порока на алчността, който тласка човешкия род, Империята била необходима на Италия, която очаквала от нея ред и мир:
Di quella umile Italia fia salute
per cui morì la vergine Cammilla,
Eurialo e Turno e Niso di ferute.[8]
На онези, които се удивляват, че Данте искал да подчини гражданска Италия на грубата власт на един германски император, или които глупаво го обвиняват, че е „повикал чужденеца“ в Италия, лесно може да се отговори. Данте уважавал традицията на translatio imperii, основана върху принципа на легитимността, според който Империята, възстановена в Рим по времето на Карл Велики, била преминала към германските крале, които, избирани по определен начин, който той не оспорвал, придобивали правото върху короната на Италия, а следователно и върху Империята. Но всичко това било само един начин за проявление на Божията воля[9]. От друга страна, за една универсална монархия мястото на произход на владетеля било напълно без значение. Траян и Септимий Север, Каракала и Диоклециан не били родени нито в Рим, нито в Италия; но поради това не били изпълнявали по-малко достойно длъжността на римски императори.
Това, което за нас действително има значение, е, че Данте искал императорът да бъде в Рим, възпитан във всички философски добродетели, озарен от вярата, обграден от римските закони и способен да продължи славата на древните традиции. Важното било Империята да се запази такава, каквато била – римска; творение и дело на латинския народ; тълкувател и разпространител на античната цивилизация, щастливо спасена и обновена в Италия. Важното било Италия винаги да бъде, както е била, „градината на Империята“ и отново да стане domina provinciarum. Важното било императорът, преди да стане такъв, да получи в Милано или Монца короната на крал на римляните и така да приеме властта и силата на италиански крал, за да се превърне достойно в универсален Монарх.
Дори Данте да не е поискал политическото единство на Италия, защото това единство не било необходимо условие за политическото устройство на неговото време, което той идеално систематизирал, той все пак искал свободата на италианските управления, възвеличавал благородните титли на италианската нация, възраждал най-избраните прояви на италианската цивилизация, пожелавал на Италия мир, политическа свобода и граждански напредък.
А най-важното, което характеризира и възвисява империализма на Данте в сравнение с лесния империализъм на съвременните чужди нации, е, че Алигиери чрез възраждането на своето отечество се стремял към издигането и благото на другите народи и племена. Той искал Италия да бъде силна и уважавана, „градина на Империята“ и „господарка на провинциите“, за да могат в реда на един всеобщ мир благата на римското право и италийската цивилизация, обновени от силите на Ренесанса, да се разпространяват и предават в полза на целия човешки род; и му се струвало, че това може да се осъществи без вреда, а напротив, с полза за неговото отечество, като му се запази онова първенство, което вечният Рим, създателят на Империята и Църквата, бил успял да му осигури.
Историческият ход обаче бил различен: това разширяване, това разпространение се осъществили, но, както Данте предчувствал, тъй като не били ръководени от една висша сила, те стрували на италианската свобода повече от четири века жертви и робство.
(Следва продължение)
[1] Не трябва да се забравя, че действията на Хайнрих VII между 1311 и 1313 г. изглеждат като верен отглас или постоянен източник на вдъхновение от идеалите на Данте. Вж. BONAINI, Ada Henrici VII Roman, imper., Флоренция 1877; „Mon. Germ. Constitutiones“, том IV (1908-1911). Срв. ARMSTRONG, L’ideale politico di Dante, Болоня 1899, стр. 2, 12 и сл.
[2] Mon., II, 1, 3; Epist., VI, 8-10.
[3] Mon., II, 1, 3.
[4] Par., XVII, 82; XXX, 136-8; срв. Purg.. VII, 96.
[5] Purg., VI, 70 и сл.; Conv., IV, 9, 10; Epist., VI, 3; VII, 5; Mon., I, 16, 3.
[6] Inf., XIX, 106 и сл.; Purg. XVI, 109-12, 127-9; XXXII, 124-9; Par., XX, 55-60; Mon., III, 10, 14 и сл.; III, 13, 5 и сл.; срв. Mon., II, 11, 1-3; Par., XXII, 82-4. Срв. SOLMI: Stato e Chiesa nel pensiero di Dante, в „Archivio Storico Italiano“, книжка 1, 1921.
[7] Inf., II, 20; Conv., IV, 5, 3 и сл.; Mon., II, 5, 8 и сл., III, 16, 16 и сл.; Par., VI, 55-57.
[8] Над него скоро враг ще полети
и той света от него ще избави.
Във Фелтро тоз юнак ще се роди;
с любов и доблест той ще се прослави;
Италия, напита със кръвта
на челяд храбра, пак ще се изправи
и мир ще найде. С страх ще бяга тя,
дор падне в мрачний Ад, отдето
пръв път я вън извлече завистта.
Превод – Константин Величков, 1906. „Ад“, I, 106-111.
[9] Mon., III, 16, 13.
