„Ако врагът посее омраза в сърцето ти, вече си победен“: Интервю с Негово Блаженство Святослав Шевчук, главен архиепископ на Киев-Галич и предстоятел на Украинската гръцка католическа църква
На 25 май Негово Блаженство Святослав Шевчук представи своята книга *Хроника на една богохулна война* в Университета Сан Пабло в Мадрид. Заглавието се отнася до оправданието на Руската православна църква за война на агресия — църква, която благославя ракетите, обстрелващи украински градове, сътрудничи в преследването на други религиозни деноминации и нарича престъпна война „свята“. Присъствах на презентацията и написах статия за спокойните думи на предстоятеля на Украинската гръцко-католическа църква, и имах привилегията да го интервюирам няколко дни след честванията на Деня на независимостта на Украйна. Говорихме, наред с много други неща, за „справедливата война“, как да преодолеем омразата и дара на свободата.
Срещу светотатствената война, която Путин води с подкрепата на Руската православна църква, съществува християнската концепция за „справедлива война“.
Днес понятието „справедлива война“ се променя и папа Лъв напълно преосмисля нейното значение. Често не се говори за справедлива война, а за оправдана война, и всеки иска да оправдае използването на съвременни оръжия за използване на войната като инструмент за разрешаване на проблеми между държавите. Затова трябва да усъвършенстваме езика си и да бъдем по-точни. На най-скорошния консистория, проведен в Рим, кардиналите ефективно отхвърлиха концепцията за „справедлива война“, защото войната никога не може да бъде средство за постигане на международни политически или икономически цели.
Освен това самата същност на войната се е променила драстично. Когато разгледаме традиционната християнска концепция за „справедлива война“, виждаме, че тя произхожда от време, когато армиите се изправяха една срещу друга в директен бой между войници и бяха положени всички усилия да се ограничи използването на насилие и щетите, причинени от войната. В този смисъл вредата, нанесена на цивилни — цивилни, медицински персонал и дори ранени — никога не е била оправдана. Този свят вече не съществува, а папа Лъв заявява, че оръжията са се променили до такава степен, че употребата им причинява тежки страдания на цивилното население.
Очевидно, когато отхвърляме концепцията за „справедлива война“, имаме предвид агресора. Правото на нацията да се защитава не е част от този разговор. Правото на индивида на самозащита трябва да бъде гарантирано, и същото може да се каже и за държавата, при условие че средствата за отбрана се използват пропорционално.
За Русия цивилните са военни цели и вече не става въпрос само за конвенционални оръжия, а и за използване на дронове при атаки срещу цивилни. Какво се стреми Русия да постигне с този вид война?
В Украйна сме в разгара на хибридна война, която се води не само с оръжия, но и чрез икономика и дезинформация. Дори зимният студ се превърна в оръжие във война, чиито основни жертви са цивилни.
Това е война, която повдига нови етични и морални въпроси, защото дроновете са оборудвани с камери и операторът може да види кого атакуват. И да, повечето от тези атаки са срещу цивилни и целта е да се причини максимално страдание на населението. Фронтовата линия е практически в застой по различни причини, а войната в Украйна днес много напомня на Ирано-иракската война от 80-те години. Тя беше наречена „войната на градовете“, защото целта беше да се унищожат градовете и да се принуди цивилното население да се предаде. Затова тази война никога не може да бъде оправдана.
Казвате, че „любовта ражда герои, омразата ражда престъпници.“ Виждали сме много изображения на руски войници, които убиват украински военнопленници, но не виждаме украински войници да се държат по този начин. В този смисъл изглежда, че говорим за два различни свята.
Факт е, че това са два напълно различни свята: светът на руското военно мислене и начина, по който Украйна мисли и действа. Бях войник в Съветската армия и съм много запознат с този начин на мислене, който все още е жив в руската армия. Например, в Съветската армия международното и хуманитарното право не се изучаваха, защото единственият начин да се извърши действие зависеше от заповед от началник — каквато и да е тази заповед — и войникът просто трябваше да се подчини. Военните капелани играят ключова роля тук, допринасяйки за обезчовечаването на врага. Чували сме руски православни капелани многократно да казват, че украинците са животни, че не са човешки същества, и виждаме как руските сили се отнасят към военнопленниците и цивилното население.
Въпреки това, в Украйна имаме различна перспектива и насърчаваме върховенството на закона, защото без върховенство на закона няма истинска демокрация, а ние сме ангажирани и с принципа на субсидиарността. Имаме право да мислим и също така дълг да мислим. На военен фронт нашата армия е много по-гъвкава от руската армия по отношение на вземането на решения — решения, които понякога са неочаквани за врага — и това я прави много по-ефективна. За християнин гласът на собствената съвест винаги е важен, и в този смисъл военният капелан трябва да помогне на войника да остане човек и да помогне на командира да избегне обезчовечаване на собствените си войници. Затова, когато украински войник взема руски военнопленник, той мисли преди всичко, че този пленник е средство за спасяване на своите другари от плен.
В книгата си говорите за „победа чрез любов към родината ни, към Бога и към ближния“; но не е ли омразата естествената реакция на жестокостта на нашественика?
В Украйна има много омраза, но това е чувство, което не можем да позволим да ни доминира, защото омразата, подобно на страха, е лош съветник. Чрез добродетелта на любовта можем да преодолеем омразата. Освен това, според класическата католическа духовна и морална доктрина, инстинктът за гняв е естествен, но чрез волята и използването на разума можем да превърнем гнева в добродетел на твърдостта. Тази енергия може да се насочи в правилната посока и днес ни е нужна голяма твърдост, за да защитим страната си. И чрез благодатта на Светия Дух човешката издръжливост се превръща в добродетел на надеждата. Напротив, ако човек позволи да бъде увлечен от гнева, става жертва на омразата и е победен от врага. Омразата те кара да харесваш самото нещо, с което се бориш. Ако врагът посее омраза в сърцето ти, вече си победен.
Много е важно да се разбират тези правила на духовния живот и за капеланите и енорийските свещеници да ги обясняват на хората, за да могат да канализират гнева си и да преодолеят омразата.
Преди година интервюирах Максим Абрамов, украински военен капелан. Той ми каза, че Бог ще бъде още по-нужен след войната, когато войниците вече нямат цел. Съгласен ли сте?
Да. Капеланите и психолозите казват, че е много по-лесно да отидеш на война, отколкото да се върнеш към нормалния живот, защото се връщаш с ужасните преживявания, през които си преминал във войната. Мисля, че ще се изправим пред много предизвикателства, за да гарантираме, че гневът и омразата, насочени към врага, няма да се обърнат навътре към обществото. Ще се изправим пред политически и икономически конфликти и ще трябва да реинтегрираме ветераните в обществото, като им предложим работа, справедливи заплати и възможности; в противен случай ще видим ръст на престъпността. Друго голямо предизвикателство е въпросът за психичното здраве, защото много хора са психологически ранени и се нуждаят от рехабилитация.
Интересно е да се види, че украинското правителство разбира, че без сътрудничество с Църквата е невъзможно да се постигнат тези цели. Поради тази причина Съветът на украинските църкви размишлява върху тази отговорност и как да насочи обществото към живот в мир. Мирът не е просто дипломатическа концепция или подписване на мирно споразумение; ние самите трябва да сме способни да живеем в мир. Трябва да имаме способността да успокояваме човешкото сърце и да лекуваме раните от травми, свързани с войната. Това ще бъде голямо пастирско предизвикателство за всички нас.
В моменти на опасност всеки украинец събира най-важните си вещи и тича към бомбоубежището, но в книгата си размишляваш и върху необходимостта да подготвиш и „духовен авариен куфар“. Какво слагаш в този духовен куфар?
Най-вече, то е изпълнено с молитва. Хората искат да се молят, а молитвата е дъхът на душата. Хора, които никога не са се молили, го правят, когато са под бомбардировка, и търсят тези, които могат да ги учат — майсторите на молитвата. Има класическа история за ученик, който се обръща към духовен учител — монах — и първата му молба е: „Отче, научи ме да се моля.“ Това е, което апостолите направиха с Исус Христос. Във всяко убежище има място за молитва, а ние имаме много групи — като групата майки, загубили децата си във войната — които се събират, за да се молят заедно. Молитвата е първото нещо, което трябва да има в духовния ти куфар.
Второто нещо е Божието слово. В страданието си хората търсят смисъла на собственото си страдание, смисъла на собствения си живот. Те търсят Бог. А ние, християните, вярваме в Бог, който говори — Той не е мълчалив; нашият Бог говори. И точно както трябва да помагаме на хората да говорят чрез молитва, трябва да слушаме отговора. Затова библейският апостолат е толкова популярен в Украйна днес. Хората откриват Божието слово. Ние, католиците в Украйна, сме малцинство — около 12% от населението — но нашият глас е важен за повечето украинци. Много православни и протестанти ми казват: „Монсеньор, слушам вашата проповед всяка неделя“, и трябва да сме наясно, че не само се обръщаме към нашите енориаши, но и че посланието се простира отвъд деноминационните граници, защото Божието слово — провъзгласяването на Добрата Вест за нашия Господ Исус Христос — днес е източник на сила за всички. Всеки ден откривам истината в думите на св. Павел, който казва, че не се срамува от Евангелието, защото то е Божията сила за всеки вярващ.
А третият елемент в „куфара“ са актове на благотворителност. Не можеш да седиш в бомбоубежището изолиран от другите, защото ако се изолираш, ще се нараниш. Затова пеенето ни помага толкова много. В най-трудните моменти на бомбардировката хората започват да пеят — понякога песен, която всички познават — но после това се превръща в молитва. Понякога хората пеят, усмихват се и плачат едновременно.
През февруари подарихте на папа Лъв скулптура на гълъб, ранен от парче руски шрапнел — мощен символ, че Украйна е ранена, но жива. Ватиканът подкрепя Украйна, но често липсва явна осъждане на агресора. Чувствате ли се подкрепени от Ватикана?
Да. Чувствам се много подкрепен от папа Лъв и мога да ви дам съвсем скорошен пример. На 25 август архиепископ Пол Галахър, който е секретар по отношенията с държавите, беше на посещение в Москва и проведе пресконференция с Лавров. Галахър ясно заяви, че тази война трябва да приключи и че няма военно решение. Освен това той имаше смелостта да говори за война, а не за „специална военна операция“ — термин, който е осъден в Русия. Присъствието на Галахър в Москва, който заявява, че войната трябва да спре, че тя не е инструмент за решаване на международни проблеми и че не може да бъде оправдана, е пророчески глас. Това е като да слизаш в ада и да говориш за възкресението.
Що се отнася до дипломатическата мисия на Светия престол, посланието му е ясно. Очевидно не използва език на осъждане, но е проактивен, предлагайки решения за прекратяване на тази лудост. Християнското послание е много ясно: войната никога не може да бъде „свята“, както казва патриарх Кирил, нито „справедлива“, особено когато е акт на агресия.
Що се отнася до Светия Отец, той винаги говори за защита на цивилното население и най-уязвимите в тази война. Имаме и подкрепата на хуманитарните мрежи на Католическата църква, Благословени сме от папа Лъв, дипломацията на Светия престол и универсалната солидарност на католиците от различни страни, особено тези в Испания. И сме много благодарни за цялата тази благотворителност, която спасява много животи в Украйна.
Украйна току-що отпразнува 35-ата годишнина от независимостта си. Вие сте родени в Украйна, която не беше свободна и беше подчинена на „империята на злото“ — както Роналд Рейгън описа СССР. Беше ли разпадането на Съветския съюз изненада за вас?
Разпадането на Съветския съюз беше голяма изненада за всички нас, но нашата Църква беше малкият камък, който събори този колос. Съществувахме под земята; бяхме малка, преследвана, но вярна група и успяхме да останем свободни в тоталитарна страна. Затова за нас свободата — която по-късно беше публично призната с независимост — не е политическа или дипломатическа категория, а духовна. Да бъдеш свободен е повече от просто свобода на избор, а Църквата — духовният живот — беше за нас истинско училище на свободата: свободата на Божиите деца, която не е нито разврат, нито анархия, а винаги е свързана с отговорност за собственото човешко и християнско поведение. Отговорност към страната и към гражданското общество, която се възроди в този момент.
Църквата послужи като катализатор за трансформацията на украинското общество от посткомунистическа и колониална страна в демократична и свободна. Украйна е свободна, защото нейният народ е научил стойността на свободата и е готов да я защитава. За нас Денят на независимостта е празник на този дар на свободата. А за християните той е и ден на молитва и благодарност за дара да бъдеш свободен.
Много хора на Запад са забравили, че свободата трябва да бъде защитавана.
Свободата винаги е свързана с справедлив избор. Трябва да избираш мъдро. Ако избереш зле, отново ще бъдеш роб. Междувременно върховното добро е нашият Господ и Божието слово, което ти помага да разбереш присъствието на доброто в живота си.
Мислите ли, че ще видим падането на тази „империя на злото“, която Владимир Путин се опитва да възстанови?
Вярвам, че този опит да се възстанови Съветският съюз е утопична фантазия, защото никога не можеш да върнеш времето назад в историята. Опитът да се построи бъдещето с поглед към миналото е много опасен. Има една еврейска шега от Одеса, която гласи: ако винаги гледаш назад, обръщаш гръб на бъдещето. Не можеш да възстановиш империята, защото това не е бъдещето, а империалистическият начин на мислене е осъден от историята. И вярвам, че победата на Украйна ще помогне на Русия да преосмисли имперската си визия и да се освободи от бремето, което трябва да остави след себе си. Трябва да строим бъдещето, а не да останем закотвени в миналото.
