Държавният секретар на САЩ Марко Рубио изнесе знакова реч на 7 октомври 2026 г. в Атина, Гърция, от хълма Пникс с гледка към Акропола
По целия свят съществуват велики руини. В много случаи това са места, където историята сякаш се е изчерпала: останки от далечни култури, които отдавна са отвъд живата памет.
Но Акрополът е различен.
В продължение на хиляди години цивилизацията, която изгради това, което стои зад мен, пленява въображението на Западния свят. Поколения наши държавници, художници и философи са го гледали с удивление и с възхищение.
Но времето има склонност да притъпява сетивата: велики победи и катастрофални поражения сякаш се свиват до бележка под линия в учебник, до още един факт, който нашите ученици трябва да запомнят, за да забравят. Но гърците от древността сякаш имат почти мистична власт върху нашата памет. Те ни призовават обратно към себе си, отново и отново.
480 години преди Христа, армиите на Ксеркс са дошли в този град и запалили светилищата му. Повечето атиняни се евакуирали с кораби на близък остров. Но има шепа, които отказват да напуснат дома си. Вместо това се барикадирали в скалистата крепост на Акропола, за да водят изключителна последна съпротива, хвърляйки огромни камъни от скалите върху персийските нашественици и отблъсквайки дни наред най-великата империя на епохата. В крайна сметка биват надвити. Персите ограбват храмовете, изгарят светилищата и опустошават Акропола до основи, но когато атиняните се връщат, събират счупените останки на стария Акропол и ги погребват на хълма, където той се издигал. И десетилетия по-късно, под ръководството на Перикъл, те издигат Партенона.
Оттогава, вече 25 века, Партенонът се извисява. Империи са изгрявали и залязвали под неговата сянка. А потомството на мъжете, които са го построили – синовете на Атина и Рим – са разнесли цивилизацията си до всички краища на света.
Два и половина века след основаването на американската република на другия край на света от тук – стоя днес като държавен секретар на тази република и правнук на заселници, пристигнали в Новия свят от Испания – стоя тук, за да свидетелствам за дълг, който нито отминаването на времето, нито каквото и да е разстояние не може да изличи.
Историята на Америка, историята на моята страна, е покрита с пръстовите отпечатъци на древността. Гърция буквално е издълбана в архитектурата на нашето правителство: в извисяващите се колони, в куполите и паметниците из цялата ни столица. Градът, където е родена нашата Конституция – Филаделфия – сам по себе си носи гръцко име.
Мъжете, които основават моята страна, са очаровани от наследството, което наследяваме от вашата. Те са изключително начетени по история – ясно осъзнават своето уникално място в нея – но никоя друга епоха не е задържала тяхното внимание или въображение така, както тази на античността. Много, много хора са изненадани да научат, че най-често цитираният автор във Федералистът не е философ или политически теоретик от Просвещението. Не, най-често цитираният автор във Федералистът е Плутарх, гръцкият биограф на великите личности на Гърция и Рим.
Много е писано и казано за влиянието на древна Гърция върху идеите на основателите на Америка – и, между другото, върху всички западни философи и държавници, които са ги предшествали. Повечето от нас са запознати с основната история. Атина ни даде демокрацията. Платон и Аристотел ни дадоха западна философия. Нашите идеи за закон, добродетел, гражданство и републиканско управление са формирани в гръцките градове-държави. Дори голяма част от нашия политически речник – думи като демокрация, тирания, самата дума „политика“ – намира своите корени тук.
Всичко това е вярно. Но нещата, които дължим на това място – като американци и като западняци – всъщност са много, много по-дълбоки. Тези институции и идеи са външното изражение на по-фундаментални качества, които виждаме у древните гърци – качества, които не могат да бъдат сведени до конкретна политическа система или теория.
Тук, в Атина, намираме първото пълно осъзнаване на всички съществени черти, които ще определят Запада: яростна индивидуалност и неуморна амбиция; смело изследване и изобретателство; копнеж за открития, приключения, риск и слава. Ненаситно любопитство към света и принципите, по които той функционира, глад да се познаят тайните на природата и да се уловят тайните на космоса. Нетърпимост към идеята за невъзможност, раздразнение от всички граници и ограничения, напрягане да се надникне в дълбините на неизвестното.
Това не са просто формули или предписания на определена философска школа. Те са характеристики на един народ – изразена в неговите традиции, истории, въображение; в качествата, които изисква от своите граждани; в нещата, за които живеят, борят се и умират.
Да ги познаваме означава да познаваме себе си.
Това, което разцъфтява тук е Западното желание да разкрие всичко, което невежеството, тъмнината и разстоянието скриват от ума на човека. Гърците не само са оформили историята; гърците са ни дали самата история. Много от това, което знаем за много древни цивилизации, идва почти изцяло от записките на гръцки изследователи и историци, които не само са хроникирали историите на собствения си народ, но са се осмелили да наблюдават и записват сагите на чужди народи и култури по целия свят.
Докато другите гледат навътре, гърците са първите, които насочват вниманието си навън, преследвайки тръпката и славата да видят всичко странно и ново. Това е чертата, която подтиква Запада да създава и строи неща, които другите не могат, отличавайки ни от толкова много други култури и цивилизации, при които стабилността и препитанието бяха най-висшите цели в живота.
Но не само амбицията да изследваме неизвестното наследяваме от гърците, а и убеждението, че неизвестното може да бъде познато. Увереността, че светът може да бъде разграфен, измерен, картографиран и разбран и че има рационален ред във вселената, управляван от определени основни закони. Закони, които хората могат да наблюдават, а умът може да разбере.
Това беше основата на Западния ум: нашата математика, нашата наука, нашата медицина. Нашата философия, етика и религия. Това проправи пътя Евангелието на Исус Христос да намери плодородна почва в Европа и да процъфти в империята на християнството. Това беше основата на богатствата на християнската теология – на Августин и Аквински и цялата традиция на естествения закон.
Тя роди цивилизация, белязана не само от обща култура, но и от обща антропология – общ поглед върху човека и неговото място във вселената. Нейните потомци споделяха не само идеята за естествен ред, но и отличително разбиране за добродетелите, за предначертанието и съдбата, за истината, добротата и красотата, за кодекс, който диктува как трябва да живеят хората; за обективни стандарти и идеали, към които да се стремят.
За гърците от античността стремежът към съвършенство е самият принцип на човешкото съществуване. Те организират целия граждански живот около състезанието, амбицията, конкуренцията – във философията и поезията, в скулптурата и драмата, в атлетиката и изкуството, във войната и държавното управление. Класическият гръцки град е арена велики мъже да се тестват и доказват, да усъвършенстват потенциала си чрез постоянна борба – да бъдат най-добрите, най-силните, най-красивите, стремящи се да се доближат все повече до съвършенството.
Сега знам, че за съвременното ухо това, което току-що описах, този начин на живот, може да звучи странно; може дори да звучи жестоко. Идеалът на много идеологии в нашето време, честно казано, се е превърнал в свят на перфектна безопасност, лишен от риск или провал, без нито славата на победата, нито срама на поражението. Твърде често в наши дни строим надолу. Проектираме стандартите си така, че никой да не загуби; повече се занимаваме с комфорта на най-лошите, отколкото с потенциала на най-добрите. Държим най-изключителните неща сред нас като заложници на средностатистическото, обикновеното, посредственото.
Мъжете, които създадоха Партенона са градили нагоре. Те смятали, че най-висшия и най-благородният стремеж в живота е да надминат всички останали, да се стремят да бъдат най-добрите във всичко. Древногръцките градове-държави са пълни с интензивна страст, със съперничество, с фракции и конфликти. Но от тази постоянна борба за отличие произлиза големият разцвет на изкуството и философията, както и политическата и интелектуалната енергия, която превръща сбор от средиземноморски градове в родното място на най-великата цивилизация на света.
Тумосът, както го наричали древните гърци – огънят на страстта, силата, смелостта, гордостта – е сърцето на великата цивилизация. А без него? Без него народите губят волята си за борба, волята да се стремят, волята за оцеляване.
Днес това качество е забравено от твърде голяма част от Запада. С течение на времето ние на Запад започнахме да се срамуваме от нещата, които ни правят изключителни. Чувствахме се засрамени, че постиженията ни отличават от останалия свят. Нашият просперитет по някакъв начин се превърна в източник на вина. Вече не вярвахме, че заслужаваме и сме заслужили нашето величие.
Думата „национализъм“ се превърна в мръсна дума. И така съборихме паметниците си; осъдихме собствената си история. И на твърде много места научихме децата си да се срамуват от страните, които ще наследят. В процеса отворихме границите си, прехвърлихме индустрията си на външни изпълнители и позволихме на армиите ни да вехнат и да се разпаднат.
И с всяка изминала година сякаш възлагахме все повече от нашия суверенитет, прехвърляйки решенията си на глобални бюрокрации, далеч от нашия контрол.
Но други бяха повече от щастливи да запълнят вакуума, който оставихме – вакуума, оставен от нашата слабост. И докато увереността на Запада отслабваше, противниците и съперниците му ставаха все по-уверени, изграждайки собственото си богатство и власт вместо нас.
И така, днес се намираме на кръстопът. Защото следващото десетилетие и решенията, които вземем, ще напишат историята на следващия век. Курсът, който поемем, ще определи дали Западът ще запази мястото си начело на света или ще се примири с бъдеще на атрофия, робство и упадък. Ще изберем или да действаме сега, или ще загубим избора да действаме изобщо.
При президента Тръмп, Съединените щати направиха своя избор. Избираме безкомпромисното преследване на националната власт: да си върнем контрола над критичните си вериги за доставки, да реиндустриализираме икономиката си, да възстановим отбраната, да се борим за доминация в технологиите и индустриите на бъдещето.
Избираме да се стремим към нови граници: в напредналото производство и свръхинтелекта; в дроновете, оръжията и войната; в чипове, минерали, кибер и всяка друга сфера на човешките възможности. Да отприщим енергията си, да възстановим фабриките си, да върнем астронавтите си на Луната и да стартираме нова ера на изследване в космоса.
Въпреки всичките си възвишени идеали, древните гърци не са били наивни. Те са разбирали, че нациите имат интереси. Те са разбирали, че държавната политика изисква предпазливост и дипломация, но също са разбирали, че изисква способността да използваш сила, когато предпазливостта и дипломацията се провалят. Те са разбирали, че властта изисква не само средствата да се защитиш, но и убедителност, че си готов да ги използваш.
Това е класическото разбиране за политиката и държавното управление, което администрацията на Тръмп се надява да си върне – да възвърне не само за нашата страна, но и за цялата ни цивилизация.
Вярваме, че Европа може да се събуди от дългия си сън и да възроди огъня, който е бил запален тук преди хилядолетия.
Вече има знаци.
В целия континент ставаме свидетели на това, което се надяваме да бъде началото на поколенческа смяна: стремглаво нарастващи разходи за отбрана, вълна от нови партньорства и програми, разширенa промишленост и производство, след историческите отбранителни ангажименти, поети миналата година в Хага.
Гърция е в центъра на тази промяна. Хората от тази нация отново доказаха, че са незаменим приятел както на Европа, така и на Съединените щати – във всичко – от енергетика до миграция и отбрана, където Гърция е образцов съюзник.
И най-искрено се надяваме, че цяла Европа ще последва вашия пример.
Въпреки че страстите понякога могат да напрегнат привързаността между Съединените щати и Европа, не бива да се допуска да ги прекъснат. Заедно трябва да укрепим съюз, способен да се изправи срещу заплахите на нашето време.
И можем. Защото не вярваме, че трансатлантическото приятелство трябва да е с нулев резултат. Точно обратното: нашата визия е за съюз, чиято сила е по-голяма от сбора на частите му. Това е визия, която видяхме в действие само миналия месец, в безпрецедентно ново споразумение между Съединените щати, Дания и Гренландия – споразумение, което ще преобрази Арктика и ще укрепи сигурността на цялото НАТО. И тримата партньори в това споразумение излязоха победители. Цяла Европа – както и НАТО, и Съединените щати излязоха по-безопасни, по-силни и по-сигурни благодарение на него.
Искаме да побеждаваме заедно. Трябва да побеждаваме заедно.
В наши дни е модерно да се вярва, че просветената външна политика означава да поставиш глобалната общност на първо място пред собствения си народ. И мисля, че и тук имаме много да научим от мъжете на древна Гърция, защото те са знаели, че няма нищо егоистично или грешно в лоялността към нацията си, нито нещо егоистично или грешно в борбата да защитиш нейните интереси над всичко.
Те вярваха страстно в идеала за великия човек: изключителния индивид, който постига безсмъртие чрез собствените си дела. Но вярваха и че величието и славата се печелят чрез устремление, жертвоготовност и постигане на големи успехи за нещо по-голямо от теб самия. Архетипният герой на древногръцкия свят е човекът, готов да плати всяка цена за кауза, достойна за неговата лоялност.
Виждаме това у Сократ, който отказва да се откаже от преследването на истината дори с цената на собствения си живот. Виждаме го в легендарната съпротива на 300 спартанци – обградени и безнадеждно превъзхождани по брой от огромните персийски армии – които отказаха възможността да се спасят, избирайки да се бият до последния човек, вместо да изоставят поста или дълга си. И го виждаме в епичния мит за Ахил, на когото се предлага избор да се върне у дома и да живее дълъг и спокоен живот – но вместо това избира да остане в Троя и да загине в преследване на вечна слава.
Това са качествата, които оформят западното нравствено въображение. От християнския мъченик, който отказва да предаде вярата си, до патриота, който дава живота си за родината; от свети Томас Мор до битката при Аламо, през безсмъртните заключителни думи на Декларацията за независимост на Съединените щати, която гласи: „Взаимно заклеваме един на друг нашите животи, нашите съдби и нашата свещена чест.“
От гърците Западът наследи чувството си за дълг – непоклатимата лоялност към своите кодекс, кауза и страна. Нашите герои, героите на Запада, са тези, които избират да останат верни на дълга си точно когато е най-трудно и болезнено да го направят: човекът, който е обвързан с думата си, войникът, който няма да напусне поста си, капитанът, пословичният капитан, който потъва с кораба си.
Това е напълно различно от това, което виждаме, дори сега, например от фанатици като радикалните молли в Иран, чийто култ към смъртта възхвалява самоубийствени деца-атентатори като национални герои и представя мъченичеството като самоцел.
Нашите герои може да са готови да умрат за каузата си; но те не почитат смъртта. Именно защото ценим живота, започваме да осъзнаваме героизма в онези, които по-скоро биха го пожертвали, отколкото да предадат принципите си. Сега приемаме западната представа за тези неща – героизъм, чест, дълг – приемаме тези неща за даденост. Приемаме, че те по някакъв начин са универсални за всички хора във всички времена и на всички места. Не са. Те са продукт на отличителен характер. Отличителен характер, който се е появил тук и е оформил цялата история на цивилизацията, която дойде след него. Цивилизация, която трябва да защитаваме днес със същата страст, с която са правили нашите предци.
Мъжете, които построяват Партенона, са наследени от архитектите на европейското християнство, които издигат катедралите в Милано, Кьолн и Флоренция. Стремежът към усъвършенстване на човешките форми, който движи древногръцките скулптори, намира ново изражение в Микеланджело. Търсенето на структурата на вселената от гръцките философи е наследено от Коперник, после от Галилео, после от Кеплер и от Нютон.
Гладът за нови знания е това, което ражда първата експедиция на Магелан около света, откриването на Америка от Колумб и в крайна сметка пътуването на Аполо 11 до Луната. А качествата, които доведоха Александър да завладее целия познат свят, се появиха отново в Цезар, после Карл Велики и Кортес.
И в Америка същата традиция се преоткри отново. Една открита и дива земя се превърна в място на голямо възраждане на западното въображение и амбиция. Гръцкият стремеж към нови хоризонти се превърна в американския заселнически дух. Цивилизацията на Атина и Рим превърна млада крайбрежна република в континентална империя.
Най-великите американци от всяко поколение са носили неоспоримите черти на своите предци – родени в Атина, формирани от Рим, кръстени в християнството, закалени в пещта на средновековна Европа, надарени с английския гений за свобода и след това пренесени през Атлантика, за да се преродят на бреговете на новия свят.
Заедно сега трябва да преоткрием този дух. Намираме се в повратна точка – повратна точка не само в историята на моята нация, но и в цялата ни цивилизация.
Заплахите, пред които сме изправени днес, са също толкова реални, колкото и на драматичната сцена на древността.
Националните интереси не изчезнаха пред лицето на международните институции. Войната не изчезна просто защото предпочитахме мира. Други държави продължиха да се въоръжават, да търсят влияние, да се състезават за територия, технологии, ресурси, пазари, енергия и власт.
И сега отново има война. Отново има нова конкуренция между великите сили. Има уязвимост, агресия, тероризъм, цяла вселена от нови заплахи и атаки отново.
Затова трябва да възстановим нашите институции и съюзи, за да се изправим срещу тези заплахи заедно – разбирайки, че целта на тези неща не е да се премахне суверенитетът на нациите, които ги съставляват; а да ги защитаваме. И че нациите не трябва да изоставят своите отличителни идентичности, за да признаят общите си интереси.
Изградихме такъв модел с нашите партньори тук в Гърция. В нашите отбранителни партньорства, в енергетиката и технологиите, в споделената ни амбиция да защитим границите на Европа от заплахите от масова миграция.
Нашето приятелство датира от най-ранните години на моята нация. Когато Гърция въстава през 1821 г., за да възстанови независимостта си след векове османско владичество, американците разпознават нещо познато в тази борба. Три години по-късно великият американски държавник Даниел Уебстър произнася известна реч пред Конгреса, помагайки каузата на Гръцката революция да се постави пред представителите на младата американска република.
И започва като привлича вниманието им към всичко около тях. Той казва в речта си: „Тази свободна форма на управление, това народно събрание… тази практика на свободен дебат и публична дискусия, борбата между умове… дори сградата, в която се събираме, тези пропорционални колони, тази орнаментална архитектура, всичко това ни напомня, че Гърция е съществувала и че ние, както и останалото човечество, сме големи нейни длъжници.“
Тези думи са толкова верни и днес, колкото са и когато той ги произнася. И всички ние – не само американците, но и европейците и нашите приятели от целия Запад – трябва да научим повторно уроците, които нашите предци са взели от това място и от неговата история.
Историята на Гърция не ни дава само бегъл поглед към нашите институции в най-ранните им форми. Историята на Гърция ни показва образ на самите нас.
Показва ни, че нашето наследство е наследство на велики герои и че трябва да сме изключително горди с мястото, от което идваме. Трябва да се възхищаваме на това, което нашите предци са изградили от тази провинция. Историята на нашата цивилизация е най-великата история, позната на човека. И тя започва тук, с първите мъже и жени на Запада. От тях можем да преоткрием добродетелите, смелостта и силата да се изправим срещу опасностите, пред които сме изправени в нашето време.
Благодаря.
Автор: Марко Рубио, държавен секретар на САЩ
Превод от оригинала: Теодор Димокенчев
