Политическият език никога не е неутрален; той е най-прякото отражение на демократичното и етично състояние на едно общество. Като студент, изучавал както българска филология, така и журналистика, ми се налагаше да анализирам парламентарни речи и дебати с аналитичен поглед. И трябва да призная, че тази тема представлява отворена рана. В България политическата класа изглежда напълно е забравила как се говори за политика. Институционалната комуникация е изоставила минималните стандарти на демократичната реторика, за да се превърне в агресивно, вулгарно и театрално шоу, което заплашва да повлече след себе си цялата гражданска култура на страната.
Когато наблюдаваме заседанията на Народното събрание, първото нещо, което прави впечатление, е почти пълната липса на формална политическа култура. Парламентарният дебат вече не се състои в сблъсък на програми, икономически модели или идеологически визии, а се е свел до безкрайна поредица от лични нападки, директни очерняния и детски провокации. Всичко прилича по скоро на махленска свада, в която побеждава този, който вика по-силно или който отправя най-унизителната обида. В никакъв случай не става дума да се изисква от депутатите да използват недостъпен, бароков или елитарен език, който обикновеният гражданин не разбира; напротив, яснотата е от съществено значение. Но когато се изпълнява функция с толкова голямо обществено значение, е наложително да се поддържа минимално ниво на достойнство, класа и институционално уважение.
Към този етичен упадък се добавя и очевиден езиков и технически проблем. Не може да се отрече, че диалектите представляват огромно културно богатство за всяка нация. Въпреки това, когато един политик се качи на официалната трибуна, говори пред телевизионните камери или представлява България на международни форуми като Европейския парламент, използването на книжовния български език би следвало да е елементарно етично изискване. Избягването на формалната норма в тези контексти не е проява на близост към народа, а грубо незачитане на аудиторията, на институцията и на самия национален език.
Тази липса на строгост се отразява пряко върху начина, по който политиците се обръщат към гражданите. Комуникацията с народа е доминирана от евтин популизъм, систематичното използване на страха като средство за печелене на симпатии и празни обещания, които никой няма намерение да изпълни. Много лидери приемат умишлено просташки тон под претекст, че искат да звучат „като един от народа“, докато всъщност подценяват интелигентността на избирателите си. Този манипулативен дискурс цели да предизвика инстинктивни реакции, а не рационални разсъждения, като нормализира наглостта и липсата на филтър в публичното пространство.
Последиците от това явление върху българското общество са опустошителни и са породили един много опасен порочен кръг. От една страна, слоевете от населението, които са по-податливи на чуждо влияние, започват да имитират агресията и вулгарния речник, които виждат като легитимни на екраните. От друга страна, образованите, критично мислещи и интелигентни граждани изпитват дълбоко отвращение към този словесен цирк, което подхранва вълна от цинизъм и политическа апатия. Резултатът от това отвращение е очевиден: исторически спад в избирателната активност. А когато съзнателните граждани се въздържат от гласуване поради чисто институционално отвращение, властовата празнина се запълва от още по-некомпетентни и груби фигури, което спуска нивото на дебата до кота нула.
В крайна сметка кризата на политическия език у нас се явява симптом на демократична деградация, не просто стилистична анекдота или оплакване на езиковите пуристи. Когато се загуби уважението към изреченото в парламента се разрушава самата основа на мирното съжителство. Възстановяването на политиката изисква, като първа неотложна стъпка, възстановяването на достойнството на езика, с който избираме да се представяме.
