Верижните катастрофи с над 10 жертви и над 50 ранени от днес са закономерност, от която няма да избягаме, докато не се предприемат мерки по няколко направления.
Една малка, но агресивна част от българите карат по пътищата като обезумели, системно изпреварват по опасен начин и не спазват безопасна дистанция, особено при високи скорости. Струва ми се, че мнозинството от тях карат немски коли, но да не се отклоняваме. При такова положение, най-малкият дъжд или мъгла силно затрудняват движението и създават предпоставки за случката от днес. Знаците за допълнително ограничение на скоростта при влошени метеорологични условия пък се игнорират от вероятно 90% от шофьорите. Това е най-големият ни проблем – идиотите на пътя, вечно бързащи към гроба, но най-често вкарващи в гроба някой друг. Докато контролните органи не проведат систематична и дългосрочна (няколко години) кампания за наказание и превъзпитаване на подобни шофьори, броячът до следващата подобна катастрофа ще бъде все по-кратък.
Второ, състоянието на пътищата продължава да е плачевно. Във времена, в които чудесата на инфраструктурата на Запада вече надхвърлят сто години, а в Китай са ежедневно реализиращи се, ние още се мъчим да преборим зеления рекет за магистрала Струма и да поправяме десетилетия наред обикновени тунели по вечно недовършената Хемус. Пътищата ни са символ на пълненето на касички на олигарси и връщането им към партиите, на системната некомпетентност, на късогледството в инвестициите и на безумието на псевдоекологичното законодателство. Това, което следва да се направи е да се олекоти максимално режимът за строене и отчуждаване, да се премахнат рекетьорските псевдоекологични изисквания (това е малко асфалт, не ТЕЦ със замърсяваща технология отпреди 100 години!), да се отворят обществените поръчки за реална конкуренция от чужди фирми и да се гарантира качеството на строежите. В краен случай, ако повсеместната корупция продължава, цялата система трябва да бъде срутена като се създадат държавни и общински дружества за изграждане на пътищата, за да се изчисти цялата мръсна кръв от системата.
Трето, умилително е че целият министерски съвет, барабар с премиера, се втурна на мястото на катастрофата. Но, в крайна сметка, това е една катастрофа, малко по-голяма от почти ежедневните такива, за които медиите не спират да пишат, за да ни хванат вниманието и да им гледаме рекламите. Очевидно си нямат по-добра работа от това да се показват по телевизора и да извършват масова психотерапия по телевизията. Сигурно е добър PR и някой ги е посъветвал, че е хубаво да са на всяка манджа мерудия. Със сигурност Борисов правеше същото. Това обаче е като селския кмет, който отишъл да види къщата на Ганя, че паднало дърво на покрива.
Решихте ли вече големите проблеми на кризисното време, в което живеем, та да се мотаете цял ден по местопроизшествия? Институциите на премиера и министерския съвет не са селски кметове и държавата не е село, в което всички се познаваме и да е проява на добро възпитание да ходиш да видиш съседа в беда. За да има държава, трябва да има институции, които, ако си вършеха работата, щяха да пускат лица да коментират по медиите от местопроизшествието, заедно с другите дейности, за които са отговорни. Медиите и политиците превърнаха държавата в психодиспансер (по текста на евродепутата Христо), но лудите са хората, които ежедневно гълтат тази пропаганда. „Страх и измама в Лас Булгарас“, денонощно, всеки ден, всяка година.
Ще доживеем ли да се вълнуваме от нещо повече от черната хроника? Историята показва, че няма надежда широките народни маси да се самоповдигнат ценностно и да спрат шалтера на медийната помия. Но има смътна надежда една част от нашия (опази Боже) елит да пожелае нещо повече от краткосрочното си обогатяване и неспирно показване по телевизията като примадони на тестостеронова терапия в костюми. Повече работа, по-малко телевизионна психотерапия и страхуване на населението. И тогава нещата ще започнат да си идват на мястото.
