На 30 септември 1944 г. с наредба-закон на правителството на Кимон Георгиев е създаден фактическият орган на комунистическия терор – Народният съд. Въпреки, че кабинетът претендира, че ще възстанови Търновската конституция, създаването на Народния съд е в противоречие с нея. Този акт де факто легализира политическите гонения в страната започнали с Деветосептемврийския преврат. Наредбата е приета и действа в условията на продължаваща окупация на България от част от войски на Трети украински фронт на Съветския съюз и срещу прилагането ѝ няма никаква съпротива. Всяко действие по организирането и реализирането на процесите е съгласувано със съветските представители в Съюзна контролна комисия.
Официалната цел на съществуването му е да осъди управлявниците на Царство България в периода 1 януари 1941 г. до 9 септември 1944 г. по чието време страната влиза във Втората световна война. На практика се цели узаконяване и публично оправдаване на извършените убийства след окупацията на Червената армия започнала на 6 септември 1944 г. Също така основна задача пред Народния съд ликвидирането на политическия и интелектуален елит по това време, на който се гледа като опасност за поставената начело на държавата Българска работническа партия(комунисти) от Съветския съюз.
Арестувани са над 28 хиляди души, като срещу 11 хиляди са повдигнати обвинения в масови процеси. Съдбата на много от останалите е неизвестна. Издадени са 9 155 присъди, с които са осъдени на смърт 2 730 души, 1 305 души получават доживотен затвор, а останалите – затвор от 1 до 20 години. Така един от хората с най-голям принос за спасяването на българските евреи Димитър Пешев е осъден от Народния съд на 15 години затвор „за фашистка дейност и антисемитизъм“, а Константин Муравиев е единственият оцелял министър-председател на България отпреди 9 септември 1944 г. За сравнение на Нюрнбергския процес са осъдени 19 души, от които на смърт 12. Присъдите се произнасят в името на „Симеон Втори, цар на българите“, тъй като все още действа Търновската конституция, въпреки че тя не позволява извънредни съдилища, каквото е и Народният съд. Срещу семействата на изправените пред “народния” съд също са предприети мерки – изселени са над 11 000 души в различни краища на страна.
“Никой не трябва да бъде оправдан! И никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да играят каквато и да е роля“
Това са заповедите на Георги Димитров. Висшите ръководители на компартията в София, с които той води постоянна връзка по този въпрос, са Трайчо Костов и Вълко Червенков.
В своите мемоари от 1964 г. Царица Йоанна Българска пише:
“На осъдените, преди да ги убият, бе отнета последната надежда да видят отново близките си, тъй като семействата бяха депортирани и това бе причината, поради която поисках да ги видя един по един преди екзекуцията…
…Ескортът беше подреден в двора на Съдебната палата от входа към ул. “Алабинска”. По този път се простираше конвой от шест камиона, към които бяха отправени жертвите. Беше дадена заповед да се удря и убива всеки, който протестираше, повишавайки глас. Един млад депутат, Иван Батембергски, извика: “Помощ”, но веднага му бе счупен черепа с приклад. Друг, министърът Тодор Кожухаров, инвалид от войната и блестящ писател, вървеше, опирайки се на бастун; изведнъж извика: “Не трябва да плачем за нас, а за България.” И запя националния химн „Шуми Марица”. Бе убит с удар от револвер…
В гробищата на София бяха паднали няколко бомби, отваряйки много широки ровове. Осъдените бяха накарани да слязат на малки групи в близост до тези “вече готови” ями. Някой, невиждайки строен наказателния взвод, попита дали ще трябва да чакат на това място и с този ужасен северен вятър. Бе отговорено набързо, че ще бъдат убити един по един. Наистина, двама екзекутори бяха готови с автомати в ръце. “
Присъдите на “народния съд” са посочени като едно престъпленията на комунистическия режим в приетия през 2000 г. от 38 Народно събрание Закон за обявяване комунистическия режим в България за престъпен. Датата 1 февруари, на която през 1945 г. се извършва най-масовото изпълнение на смъртни присъди в българската история, е обявена Ден на почит към жертвите на комунистическия режим.
