През последните дни все по-усилено се заговори за стартиране на нови леви политически проекти, които да бъдат алтернатива на БСП и да дадат възможност за избор на привържениците на социалистите. В тази връзка се споменаха имената на Георги Първанов и Татяна Дончева, които от няколко години упорито критикуват настоящото ръководство на партията. Хора близки до кръга около бившия президент бързо отрекоха, че се готвят да създават нова формация, а Татяна Дончева обяви, че в момента структурира бъдещата си партия и се надява тя да стартира през есента. Това ще бъде втори опит на бившата червена депутатка да създаде своя формация след като през 2009 година се опита да разцепи неуспешно БСП с „Движение 21”.
Въпросът с бъдещето на БСП е прекалено важен, за да интересува само т. нар. леви избиратели. По всяка вероятност в следващите години партията ще трябва да взима решения, които по важност и значимост ще се доближават до мащаба на решенията от 1990 година. Тогава столетницата смени името си, отхвърли тоталитарните методи на действие и призна, че времената, в които беше единствена политическа сила са свършили. Въпреки, че бившите комунисти избягваха неудобните въпроси за концентрационните лагери и пълния морален и икономически крах на 45-годишното им управление, те практически се отказаха от най-важните си идеологически постулати и рязко смениха посоката в името на оцеляването си. Благодарение на основите положени от Александър Лилов, който се оказа последният лидер на БКП и първият председател на БСП, партията успя да съхрани механизмите си за оцеляване и в края на прехода, заедно с производното си ДПС, се оказа най-устойчивият политически играч в новата история на България. През годините на прехода БСП не изпадна в крайности и предпочете пазарната логика пред логиката на идеологическата борба. Тя се оформи като полуфеодална структура, която се крепи основно върху едри корпоративни интереси. Затова днес на водещи позиции в партията са едри бизнесмени като Георги Гергов, Борислав Гуцанов, Петър Кънев, Евгений Узунов, Мартин Захариев, Петър Курумбашев и много други, а в парламентарната група на социалистите рядко могат да се срещнат хора от народа, които нямат или не са имали свой бизнес и произхождат от работническата класа. Социалистическите символи са просто знак и висшите партийни функционери са длъжни да го използват само заради възрастните си избиратели, които все още вярват, че социализмът им е отнет насилствено и някой ден може да им бъде върнат.
При подобно разминаване между интересите на избирателите и представляващите ги политици по всяка вероятност всяка друга партия би се разпаднала. Днес БСП се тресе от вътрешнопартийна критика, но по всичко личи, че партията все още е прекалено силна, за да бъде жертвана от едрите интереси, които стоят зад нея. Логиката на тези интереси е много по-силна и устойчива от възмущението на автентичните леви говорители, които обвиняват БСП в корпоративност, олигархичност и „дясност”. Със сигурност в България има потенциал за появата на нова лява партия, но това не значи, че тя ще се появи и ще се реализира по начина, по който си представят избирателите и просветените идеалисти. Неусетно, през годините нишата на крайната левица беше заета от „Атака”, която успешно съчета ретроградния национализъм с крайнолевите предложения, като национализация на големите предприятия и прекратяване на различни концесии. На последните избори Волен Сидеров успешно издигна като своя идеология венецуелския чавизъм и не спираше да обяснява, колко добре се развиват латиноамериканските социалистически икономики. Профилът на електората на „Атака” е много близък до профила на електората на една комунистическа партия, а представителството му в парламента е много по-автентично от представителството на електората на БСП. Сидеров е революционен, груб и примитивен – такъв, какъвто би трябвало да бъде един истински ляв лидер. По тази логика може да се окаже, че така очакваната „истинска лява партия”, за която мечтаят част от привържениците на социализма в България вече се е случила и дори се е утвърдила на политическата сцена. Друг е въпросът, че тя е обречена да функционира в тесни електорални граници и да бъде ползвана само при голяма нужда, както се случва в момента.
Колкото до БСП, и този път тя няма да се разцепи. По-скоро ще се появи втори ляв център ако „Атака” освободи терена след влизането си в управлението на БСП и ДПС. Този втори ляв център обаче няма да бъде създаден нито от Първанов, нито от който и да било бивш висш функционер на БСП. Ако такъв се появи, той по-скоро ще наподобява „Атака”, отколкото модела на интелектуалната френска левица. За френска левица в България никога не е имало място. Българската лява идентичност отдавна е придобила патриархален, консервативен и кланов характер. Затова БСП няма да изчезне и няма да се разпадне, но е обречена да се смалява до границите на твърдото си ядро и корпоративния вот, който неизменно ще бъде осигуряван от червените барони. Една от възможните перспективи за червената партия е съдбата на гръцката ПАСОК, която вече е предпочитан партньор за десницата и играе по-скоро ролята на балансьор, отколкото на първостепенна политическа сила.
Няма никакво значение дали лидерът на социалистите ще се нарича Станишев или Първанов, дали ще бъде ново лице или опитен политик, дали ще е представител на партийната аристокрация или ще произхожда от партийната буржоазия. За качествата на един лидер на БСП може да се съди само от способността му да балансира между интересите на различните партийни феодали и едрия корпоративен интерес. В този смисъл единственият лидер на социалистите, който се провали беше автентичният социалист Жан Виденов. Провалът му се случи, защото не желаеше да се съобразява именно с тези интереси. Социалистическата партия отдавна не разчита на вдъхновението от идеологията и всеки, който се опита да я разцепи по тази линя ще сбърка. Ще сбъркат и тези, които си мислят, че вляво може да се случи нещо по-приемливо от БСП. По всяка вероятност ще трябва да свикнем с мисълта, че българският социализъм просто не е способен на повече.
Коментарът е публикуван във в. “Ретро”
