30 март 2014г. В YouTube се появява запис на телефонен разговор между двама руски дипломати – посланиците на Руската федерация в Еритрея и Зимбабве. Двамата обсъждат международния отзвук от събитията в Крим. В разговора са използвани непристойни и нецензурни изрази спрямо други държави, включително България. “Всички тези, да ги …(цензурирано), погранични страни – Латвия, Естония и други европейци, а също така румънци и българи ще ги заврем с шутове да ги … (цензурирано) там, където им е мястото.”
19 септември 2016г. Пьотр Толстой, журналист и бъдещ депутат от партията на Владимир Путин “Единна Русия”, заявява пред кореспондента на БНТ в Москва относно България: “Просто ще я купим цялата. Половината от крайбрежието вече купихме.”
24 май 2017г. Руският президент Владимир Путин заявява по време на среща с македонския си колега Георге Иванов, че “славянската писменост е дошла в Русия от македонската земя”. (В деня, в който честваме св. св. Кирил и Методий.)
19 юни 2017г. Руският депутат и шахматист Анатолий Карпов казва в ефира на bTV следното: “В Русия знаем, че кирилицата идва от Византия.” ( По повод изказването на Путин от 24 май.)
3 ноември 2017г. Мария Захарова, говорител на Министерство на външните работи на Русия, обявява на брифинг в Москва, че Съветската армия е спасила българските евреи през Втората световна война. (Смята се, че това изявление идва като реакция срещу поредното изписване на графити върху Паметника на Съветската армия в София.)
Скандал след скандал. Фрапантна арогантност и безобразно изопачаване на исторически факти. При това все по чувствителни за българина теми. Създава се впечатление за целенасочена серия от провокации. Към кого обаче са насочени те?
На пръв поглед сякаш руската външна политика има за цел да атакува България и българското общество. Всяка една от изброените провокации срещаше сериозна ответна реакция, както от институциите, така и от обществеността, а двустранните отношения бяха поставяни на изпитание.
Само че за какво му е на Кремъл да действа спрямо България точно по този начин? В нашата страна Русия има многобройни и разнородни съюзници и приятели, а именно:
- традиционните русофили, които асоциират Русия с Освободителната война (1877-78г.), а не с изтеглянето на руските офицери от българската армия след Съединението (примерно);
- соцносталгици, които механично прехвърлят симпатиите си спрямо бившия Съветски съюз към Русия;
- български граждани от смесени бракове или “деца на българо-съветската дружба”;
- хора, които симпатизират на Путин (било заради убедителното му присъствие на международния терен на фона на нелепите европейски “лидери”, било заради начина, по който управлява Русия), но иначе нямат нищо общо с русофилството.
С подобни действия обаче Кремъл най-много да отблъсне част от своите привърженици у нас. (Въпросът с чуждофилството у немалко българи и колко точно трябва да си неориентиран, за да вярваш, че друга държава ще мисли за твоя интерес повече отколкото за своя собствен, заслужава отделен анализ.) Тогава защо го прави?
Доста по-логично би било всички тези акции да са насочени основно към руското общество, а ефектът спрямо българското да се смята за вторичен. От наша гледна точка похватите на Москва изглеждат елементарни и предизвикват у едни гняв, у други насмешка, но в никакъв случай симпатия (тук изключвам платените руски мекерета, както и тежко индоктринираните наши сънародници, които вярват на всяка дума, казана от Москва и/или повторена от тукашните им помешчици). А ако Русия иска да ни влияе, за да постигне свои интереси, би следвало да се стреми да ни се хареса, а не да ни дразни.
В руското общество обаче нещата съвсем не стоят така. Медиите са в голяма степен под контрола на властта и гражданите могат сравнително лесно да бъдат подлагани на всякакви манипулации.
Тук е мястото и да се изясни въпроса за “братството между нашите два народа”. В България дълго време беше налагана тезата, че руснаците са ни като братя и при немалко българи това даде ефект. Не може обаче да се каже, че от руска страна нещата бяха и са абсолютно реципрочни. Да, В СССР също се налагаше тази теза (естествено, паралелно с братството с народите на всички страни от комунистическия лагер), но резултатът беше по-различен. При комунизма руснаците (както и другите граждани на СССР) гледаха на България почти като на Запад, а сега доминира тезата за “неблагодарните българи, които ни предадоха и се продадоха на САЩ и НАТО”. Какво пречи тогава на Кремъл да си прави пропагандата на наш гръб?
Естествено, подобни разсъждения в никакъв случай не бива да водят до подценяване на проблема. България не от вчера е обект на тези “хибридни” акции и тяхното отблъскване трябва да се прави сериозно и с достойнство. Като същевременно нашата национална пропаганда трябва да разбива митовете сред русофилски настроените ни сънародници.
Русофилите смятат, че Русия е най-големият ни приятел. Русофобите вярват, че Русия е най-големият ни враг. Всъщност и двете тези са дълбоко вредни, защото изхождат от чуждоцентрична (в случая руска) гледна точка. Правилният поглед е българоцентричния (България на първо място, а всичко останало на второ). Отпорът срещу руските провокации е нужен, за да подобрим двустранните си отношения (бий, за да те уважават).
А истинският ни проблем не е в Кремъл, той е сред българското общество – както русофилството, така и всякакво друго чуждофилство.
