На 10 януари 1997 г. започна истинският път на България към Европа. Тогава изглеждаше абсурдно, абстрактно и далечно, дори за Гърция се чакаше няколко дни на опашка за виза, стандартът в най-бедните европейски страни беше 20-тина пъти по-висок от този на българско семейство от двама работещи висшисти.
Утре, 21 години и 1 ден по-късно правим поредната важна стъпка от тази история на успеха, която започна тогава.
Много неща не ни достигат, много има още да се свърши. Но проблемите са си лично наши и с ръка на сърце – много от тях са обективни. Една много закъсняла с модернизацията си нация, една безобразна урбанизация, една плитка градска култура без традиции, една изкоренена вяра и разклатена ценностна система, една робска психика затънала в дребнавост, лишена от широта на погледа и самочувствието да мечтае. Един богомилско-андрешковски инстинкт на вечното отрицание и прецакване. Предпочитаме да гоним зайци всеки за себе си, вместо заедно да гоним елен.
Първо поколение видяло свят, второ поколение в чаршафи, трето поколение в обувки.
И на всичкото това отгоре – Европейски съюз, море в Гърция, университет в Холандия, работа в Германия, спорове за Истанбулската конвенция и за клипа на Председателството… Не е зле, когато си започнал от нощни опашки за хляб.
Част от дълбоките причини за разединението днес е, че някои мислят, че светът започва през 2013, други мерят с 97-ма. Или с 91-ва, или с 44-та… Вероятно всички грешим. Просто ни трябва още време, защото стартирахме от по-ниска начална позиция. Трябва ни и амбиция да наваксаме изоставането. Да ловуваме заедно елени в гората, а не да гоним поединично зайци в ливадите.
Текстът е взет от Фейсбук страницата на автора с негово разрешение. Заглавието е на Мисъль.
