“Измина век, а векове ще минат
и твойте песни все ще се четат.
Но пак добре, че овреме почина,
та се изплъзна от Народен съд…”

“НА ИВАН ВАЗОВ”,
Змей Горянин, 1950 г.

В западната богословска традиция има едно любопитно схващане, водещо началото си от философията на блажения Августин. Според него любовта се явява при свързването между знанието и паметта. Самата памет съдържа в себе си знанието и е по този начин носител на личността. Личността пък е “образ Божи” (Бит. 1:27) и чрез нея можем да се уподобим на нашия Създател. Тя – паметта – стои в основата на всичко човешко, чрез нея общуваме с творението и го опознаваме.

Паметта заема значимо място и в нашия обществен живот. Древните елини я въздигнали до статут на наука –  гръцката дума  ιστορία  се превежда “проучване, познание, придобито чрез изследване”, а също така и “памет”.  Историята е част от нашата човешка същност и носител на нашата принадлежност – като се почне нашата лична история, минем през историята на нашият род и семейство, на народът към който принадлежим и се стигне до историята на човечеството като низ от свързани и уникални, неповторяеми във времето и пространството събития. Без история, без памет народът ни – а и всеки народ въобще – е осъден да се лута и да повтаря едни и същи грешки, да няма ясна представа за себе си и времето, а от там – да няма цели и идеали. Съществуване без памет е точно опакото на цивилизацията – варварство.

Пазейки паметта за важните събития – тъжни или радостни, ние често отделяме за тях и място в нашия календар. А тази памет за събития не е нищо повече от памет за хората, участвали в тях. Отдаваме дължимото на онези, които колкото и да са били различни един от друг приживе са обединени от достойнството, че не са свели глава пред злото и неправдата. Това е урок, който всяко поколение – особено нашето – трябва да научи добре. Достойно изживяният живот, дори и кратък, докосва вечността и носи безсмъртие. Правото е в истината, а не в силата. Дори когато срещу праведния има цяла армия или държава, то той – бидейки личност в пълнота, а не бездиханна система, може да надделее – ако не в собствения си живот, то поне във вечността. А кое е лицето на вечността, ако не ние – хората на днешния ден?

През недалечната 2011 г. България отбеляза на първи февруари своя ден за почит към жертвите на половинвековната комунистическа диктатура. От тогава насетне това е и датата на която да си спомним за всички онези, които са понесли пряко ударите на човеконенавистната идеология. Имената им са много, много са и причините те да възстанат – диктатурата, нестихващите червен терор и политически репресии, експроприирането на земята и насилствената съветизация и колективизация, потъпканите демокрация и пазарна икономика, все по-задушаващата липса на свобода. На този фон актуалната битка на червената партия – пряка наследница на БКП – комунизмът да не влезе в часовете по история изглежда нищо повече от черна ирония и нов опит за връщане към времената на цензура. Но да оставим проблемите на днешния ден настрана и да обърнем погледа си към паметта за времената на един българин. На един от многото, чиито имена не бива да бъдат забравяни.

Историкът, публицист и дипломат от времената на Царството Симеон Радев е автор на знаменития историографски труд “Строителите на съвременна България”. Негов помощник при писането е синът му Траян Радев. В книгата “Ранни спомени” той свидетелства следното за първите години от комунистическата власт:

“[…] 1954 година […] едно от най-тягостните и мрачни времена в нашата национална история. Наистина Сталин се беше поминал в началото на март, предходната година. Но последвалото три месеца по-късно работническо повдигане в Източен Берлин бе бързо смазано от съветските танкове. Западът се престори на сляп и глух. Нова ледена вълна покруси и току-що пръкналите се слаби свободолюбиви надежди у мнозинството жители на всички източноевропейски страни. Най-отчайващо бе положението на България. Течеше вече десетата година от фактическото й включване в съветската империя. Зловещият Коминтерновски план, пагубен за нас, бе успял само частично. Но бъдещето не вещаеше нищо добро. Начело на цялостната власт в държавата, монополизирана от компартията, стоеше — отново — московски гаулайтер. Огромна част от българската интелигенция и от ръководните обществени среди, от елитните стопански, военни, съдебни, чиновнически и религиозни кадри, бе или пряко, физически ликвидирана, или косвено смачкана и тероризирана Насилственото коопериране тъкмо в началото на 50-те години бе пролетаризирало и нашето селячество, нанасяйки му съкрушителен удар. Вековната наша разнообразна и усъвършенствана образователна система бе заменена от друга — сектантско-партийна и чужда. Насърчаваше се националният нихилизъм, а основна цел на партийната политика оставаше апологетиката на всичко руско и съветско. Ще рече на съветския империализъм и на неговата конюнктурно-диалектическа идеология.”

През 1958 година новата власт се разправя окончателно с Горянското движение – най-дълго просъществувалото съпротивително срещу комунистическата окупация движение  в страните от Източния блок. Четири години по-рано в столицата е построен паметник на съветската армия, окупирала страната ни в дните на Втората Световна Война. Там и до днес се поднасят цветя и със златни букви тази чужда нам армия е определена като „освободителка“. Монументът е под протекцията на чуждо посолство.

По силата на закон, приет на 26 април 2000 г. от 38-то Народно събрание, обнародван на в брой 37 на Държавен вестник от 5 май същата година комунистическия режим в България, оттеглил се от властта при вътрешен преврат и със заплахата от външен натиск е обявен за престъпен. Лустрация на обвързаните с терористичния режим лица, които все още са във властта до момента не е извършена.

Желязната завеса над нашето минало е все още спусната плътно.

Български новомъченици от комунистическия режим:

Митрополит Борис (Разумов) Неврокопски

Архимандрит Калистрат Наков, игумен на Рилския манастир

Архимандрит д-р Ириней Попконстантинов, протосингел на Софийската митрополия

Борис (Енвер) и Серафим (Ешреф) Хакъеви от днешния град Златоград

Свещеник Иван Русинов от с. Гирен, Пловдивско и “Червения поп”

Свещеник Рафаил Раев от с. Стражица

Свещеник Михаил Попов от с. Пожарево, Софийско

Свещеник Стефан Кривошиев от гр. Севлиево

Свещеник Николай Грънчаров от с. Тъжа, Казанлъшко

Свещеник Борис Вълканов от с. Кирилово, Старозагорско

Свещеник Александър Дянков – Белослатинският пастир

Покаяния отверзи ми двери –

Свещеник Петър Дивизиев от гр. Разлог

Свещеник Евстати Пандурски (Витошки) от Бояна

Свещеник Михаил Апостолов от гр. Рила

Монахиня Симфороза от манастира “Св. Петка”, село Сотиря

Свещеник Григорий Попалександров

Свещеник Димитър Биров от с. Голямо Белово

Свещеник Йоан Кирилов от с. Малко Белово, Пазарджишко

Свещеник Иван Тодоров от с. Тръстеник

Свещеник Васил Вълков от с. Горни Дъбник, Плевенско

Свещеник Николай Йотов от с. Долни Дъбник, Плевенско

Участници в Горянското движение:

Георги Стоянов – Търпана

Петър Дойков

Стоян Гергинов

Георги Комитов

Атем Гуйчов

Пеньо Михов

Минчо Михов

Цветанка Георгиева – Чолакова

Али Кехайов

Спас Райкин

Кольо Господинов

Стефан Генчев

Атанас Ваташки

Сюлейман Палов

Добри Чапуков

Васил Златаревски

Тодор Филипов

Герасим Николов

Христо Бузов

Иван Тасев

Офицери, участвали във въоръжена съпротива срещу комунистическия режим:

Полковник Стойно Цветков Бачийски

Подполковник Димитър Кузманов Цветков

Полковник Райчо Райчев

о.з. подпоручик Ангел Стефанов Иванов

о.з. подпоручик  Никола Георгиев

о.з. подпоручик Христо Бузов

Поручик Никола Моисеев Кацаров

Поручик (о.з.) Цветко Моисеев Кацаров

Кап. (о.з.) Иван Георгиев Диловски

пор. Ганчо Ганчев

пор. Петко Емануилов

пор. Кирил Ангелов

оф. Борис Харалампиев Петрунов

фелдф. школник Петър Радев

сан.подоф. Христо Караянков

Майор Никола Радославов Мутафчиев

полк. Иван Гологанов

поручик – авиатор Маню Коев Попов

поручик Димитър Теофилов Чалъков

подпоручик Драгия Нанев Драгиев

подпоручик Митко Ангелов Попдимитров

поручик Георги Андреев Аврамчев

поручик Кирил Петронов

о.з. подпоручик Мирко Петров Тодоров

поручик Илия Митев Радев

Иван Костов Ковачев

о.з. подпоручик Атанас Иванов Баталов

о.з. подпоручик Борислав Иванов Атанасов

о.з. летец  Иван Монов

о.з. подпоручик Благой Златански

о.з. полковник Георги Сотиров Мотикаров

о.з. подпоручик Иван Лазаров

о.з. поручик Илия Минев

И много други…

Източници:

http://www.pravoslavieto.com/history/20/bg_novomuchenici.htm

Офицери, участвали във въоръжена съпротива срещу комунистическия режим

http://www.omda.bg/page.php?tittle=Списък_на_наградени_посмъртно_горяни&IDMenu=548&IDArticle=5722