1. Държавният разказ
Всяка форма на управление основава властта си на някаква легитимност, а легитимността си на някакъв тип история – приказка, идея, разказ. В модерните демокрации това е историята за древногръцките полиси, за тяхното самоуправление и самоорганизиране на основата на свободни граждани, които гласуват. В модерните общества днес децата биват учени от най-ранна възраст, че живеят в условията на нещо, наречено демокрация, че то идва от гръцки: δημοκρατία, „народовластие“, че тук няма монарси или диктатори, че всички сме равноправни граждани, гласуваме и избираме законите и управниците си.
Макар и само история, само приказка за деца, тя е доста удобна за разбиране на някои основни процеси и събития в модерните общества. Едно от тези събития е случващата се битка за свободата на словото, и ответната цензура на големите технологични гиганти спрямо дясната част от политическия спектър в Америка и по света.
Безпрецедентното блокиране на Доналд Тръмп от страна на почти всички социални мрежи през януари 2021-ва беше кулминацията на няколко години все по-силно стягане на примката около достъпа на консервативни и десни говорители, политици, инфлуенсъри и най-обикновени потребители в социалните мрежи. Един от основните гласове по този въпрос бе републиканският сенатор от Тексас Тед Круз. През април 2019-та Круз първи повдигна въпроса с възможността държавата да регулира големите социални мрежи с цел премахване на политическата цензура, а през октомври 2020-та, в онлайн разговор вербално „разкъса“ създателя на Туитър Джак Дорси относно продължаващата цензура срещу консерваторите в социалната мрежа.
Все по-острата реакция на консервативни и десни говорители като Тед Круз през последните години, както и наложената забрана на Доналд Тръмп през януари 2021-ва, доведоха до един почти глобален дебат относно свободата на словото, нейните граници и правата на частните компании. Основната теза на защитниците на тази цензура бе и продължава да бъде, че това са частни компании, тоест имат право да вършат каквото си пожелаят. Нещо повече – те отказват да нарекат това цензура, тъкмо защото се случва в частни компании, а не под ударите на държавата. Тезата е следната – „Цензурата/тоталитаризмът/диктатурата са само и единствено функции на държавата. Тях ги има тогава, когато държавата ограничава свободата или достъпа на словото и мисълта. Няма как да наричаме цензура или диктатура действия, които идват от частния сектор.“
Тъкмо тук на помощ идва историята за древногръцката демокрация и образът, който всеки съвестен и отговорен гражданин в една модерна държава знае от малък. Образът, който следва да носи в съзнанието си, за да разбира и оценява системата, в която живее. Образът на древногръцкия полис, с неговите свободни граждани, с неговите улици, стени, храмове, акропол, симпозиум и….агора.
2. Какво е цензурата?
Агората, това е главният площад в древногръцките полиси. По-разпознаваем днес е римският му термин – форум. Това е мястото, разположено в центъра на града, на което се извършват повечето групови и масови обществени дейности – срещи, бизнес сделки, пазар, отдих, развлечение, религиозни чествания, фестивали и тн. Поради централната роля в градския живот и постоянното наличие на голям брой хора на агората/форума, тъкмо там са се произнасяли речите, обявявали вестите от града и света, както и провеждали политическите дискусии. Това е напълно логично и естествено следствие от факта, че там е мястото с най-голяма концентрация на граждани, които ще чуят тези вести, идеи, дебати, послания и прочее.
Въпреки разликата в размерите и технологията, всяко модерно общество има своя еквивалент на агората и форума, поне що се касае до мястото, на което се обменят идеите, вестите и дебатите пред най-голям процент от гражданите. През 20-ти век, например, това бяха вестниците, радиото и телевизията. Тъкмо те предоставяха на широките маси граждани в една държава, разпръснати в хиляди села, градчета и градове, възможността да „се съберат“ мисловно на едно и също място. Място, на което да четат, слушат или гледат един и същ човек, неговите мисли, идеи и послания, по едно и също време. Така, както в древния полис е било на агората.
Оттук идва и причината да твърдим, че тоталитарните общества през 20-ти век налагаха цензура и ограничаваха свободата на идеи и слово. Не, то не е буквално ограничаване на свободата на словото на всеки един човек поотделно– повечето хора, дори в Третия Райх или СССР, са могли да казват каквото мислят стига да е в много тесен кръг от доверени хора, семейство, приятели. Като казваме, че тези диктатури са ограничавали свободата на словото на индивида, ние всъщност имаме предвид ограничаването на словото му в агората/форума. Имаме предвид, че тези диктатури не позволяват на хората да изразяват определени идеи и възгледи, да обсъждат дадени събития и новини точно там – на публичния форум, където са концентрирани слуха и вниманието на по-голямата част от гражданите. Например, ако не отговаря на политическата линия човек няма възможността да напише статия, както правя аз в момента, която да бъде публикувана и прочетена от хиляди. Няма как да говори свободно по радиото, да дебатира свободно в телевизионно студио или да оповестява определени новини. Тоест тъкмо там, където то наистина има значение, защото ще те чуят не само тесния кръг доверени приятели и роднини, а хиляди и дори милиони хора. Цензура, следователно, е действието на прокуждане на дадени хора от форума, от градския площад, където думите отекват най-силно и достигат умовете на най-голям процент от гражданите.
3. Модерната агора
Ерата на интернета измести обществения форум от сферата на традиционните медии – радио, вестници и телевизия, първо към онлайн изданията, а после към социалните мрежи. Не само ги измести, а всъщност създаде нещо, което наподобява и изпълва функцията на градската агора до много по-голяма степен, отколкото радиото, вестниците и телевизията някога са. Докато въпросните бяха предимно ориентирани към новини, дискусии и развлечение, с по-скоро едностранна връзка, то социалните мрежи станаха място, на което гражданите масово комуникират един с друг, осъществяват бизнес, срещат се с нови хора, обсъждат, отбелязват религиозни ритуали и празници, споделят снимки и истории от семействата си, гледат видеа на котки, псуват, „бият се“ по различни теми и прочее. Тоест всичко онова, което се е случвало на градския площад или селския мегдан, до много по-голяма степен, отколкото в медиите от 20-ти и 19-ти век
Социалните мрежи пресъздадохаедна изключително близка до реалността, наситена и свръхактивна версия на древната агора. Затова и бе неизбежно именно там да се концентрират политическите усилия, речите, дебатите, пропагандата и прочее. Така, както това става в древната агора – поради простата причина, че няма друго място, на което такъв голям процент от обществото просто да….седи и върши някакви тривиални дейности, помежду които можеш да им втълпиш или предадеш и някоя друга политическа идея. Това е значимото да се разбере за форума – той не е място, на което изрично се осъществява политическа дейност и дискусии. Той не е създаден с тази цел, тъкмо защото тогава няма да има тази масова аудитория, към която политическите послания са насочени. Форумът е място за обикновени, битови дейности – търговски, социални, религиозни, развлекателни и прочее. Само поради това той набира масовата аудитория, към която се целят политическите активисти.
И тук, в крайна сметка, достигаме до основния въпрос – цензура/диктатура/тоталитаризъм ли са действията на частните компании и социални мрежи днес, насочени срещу определен политически, идеологически или религиозен сегмент от обществото?
4. Приватизирането на цензурата
Моята позиция е, че да, по своята същност те са абсолютно същата цензура, тоталитаризъм и диктатура, като действията на авторитарните режими от 20-ти век, защото де факто целят и постигат напълно същото – да пропъдят определени идеи, хора и възгледи от градския площад. Да ги натикат по ъглите и алеите на града, където няма да „размътват“ умовете на повечето граждани с опасните си (за режима) мнения.
Фактът, че тази цензура се случва от частни компании днес е просто функция на постепенното приватизиране на различните части на полиса. Да, агората е продадена и вече има частен собственик или собственици. Но какво от това? Как се променя естеството на случващото се? Ако цензура е да изгониш дадена част от гражданите на полиса от централния площад и да им ограничиш, по този начин, възможността да се изказват, то къде е разликата? Дали Сула ги гони по силата на своите диктаторски правомощия в Сената, или защото е станал частният собственик на форума, резултатът е един и същ.
Естествено веднага изниква контрааргументът, че в случая този „форум“ е създаден от конкретните частници – било то Фейсбук от Зукърбърг или Туитър от Джак Дорси, и следователно те имат правото да правят каквото си искат с него. „Ако не ви харесва – създайте си свои форуми“. Това, само по себе си е чисто идеологически аргумент, който игнорира реалността и какво се случва де факто. Де факто сме стигнали момента, в който „площадът“ е изцяло ограничен до няколко технологични гиганта, правещи всичко възможно да смажат появата на конкуренция – тоест построяването на алтернативен „площад“.
Така стана с платформата Parler, смачкана светкавично от „Бигтех“ през януари 2021-ва, когато едва десетина милиона души (или нищожен процент от потребителите на Фейсбук) си направиха профили там. Дори платформата GAB, която има свои собствени сървъри и хостинг и функционира много по-близо до модела на Фейсбук така и не успява „да отлепи“. Тя стои вече години с маргинален процент потребители от тези на Фейсбук, като над 80% от тях са в САЩ. Истината е една – трябва да приемем, че за момента „площадът“ е представляван от само 2-3 технологични компании и това няма изглед да се промени скоро.
Дали ще създадете свои отделни, малки площадчета в покрайнините на полиса няма особено значение – масовият човек е там, на главната Агора, и той никога няма да се разходи до вашето площадче само заради това, че на Агората ви цензурират. Него това не го интересува – той е там да пазарува, да се види с приятели, да отбележи даден празник, да сподели и разгледа снимки на котки. Това, че вие ще се преместите от Агората към отделен, малък си, ваш площад, нито ще стартира масово преместване на основната публика натам, нито ще ви увеличи по някакъв начин свободата и достъпа на слово и идеи. Вие просто ще се изолирате в своя част на града, далеч от съществената публика и обществен живот.
5. Решението
Какво можете да направите при тези обстоятелства?
Моят отговор на това се базира на онова, което бащите-основатели на Съединените Щати са заложили в една отминала ера, когато се е предполагало все още, че общественият форум ще бъде тъкмо това – обществен, тоест или собственост на държавата, или под нейна регулация. С първата поправка в конституцията на САЩ бащите-основатели залагат идеята за свобода на словото, изразяването и най-вече идеите. Днес тази поправка не обхваща частните компании, а единствено предпазва гражданите на САЩ от държавна цензура.
В една модерна епоха, обаче, в която форумът е изцяло изместен в ръцете на няколко корпорации, тази поправка престава да изпълнява своята функция достатъчно ефективно. Каква е била нейната функция по замисъл? Да се хващаме за буквата на закона и посочваме, че щом цензурата не бива налагана от държавата, значи всичко е наред? Не. Замисълът ѝ е генерално да няма цензура върху идеите на обществения „площад“. Защото без значение откъде идва тази цензура, нейното наличие откъсва голям брой от гражданите от агората и по този начин отслабва спойката и здравето на самата република, която тези бащи-основатели създават.
Ерго, ако се водим по крайната цел на първата поправка, а не буквата на закона, то ние следва да я адаптираме за 21-ви век така, че тя успешно да изкоренява цензурата и на новия, интернет-базиран градски площад.
Нужна е нещо като “първа поправка” за интернета по модела на добре известните ни поправки в американската конституция, трасирали бавния път на увеличаване на свободите и гаранциите за тях в Съединените американски щати. Поправка, която да гарантира пълната липса на идеологическа, религиозна и политическа цензура в големите социални мрежи. Поправка, която със силата на закон да криминализира премахването на съдържание и блокирането на потребители въз основа споделянето на политическа, идеологическа или религиозна идея. Колкото и крайна, лоша или опасна да се струва на някого тази идея – единственият начин да бъде оборена следва да бъде с други, противоположни идеи. Ако подобно законодателство бъде прието поне в САЩ, а най-добре и на ниво Европейски Съюз, то технологичните гиганти, които в момента притежават форума, ще трябва да се съобразят с това законодателство, или да рискуват огромни загуби от съдебни дела.
Кой, обаче, следва да извоюва подобна реформа?
Естествено, това няма да бъдат хората, чиито идеи биват фаворизирани и подпомагани на модерната агора. Това няма да бъдат прогресивните, либералните и левите, зад чието право да говорят на площада стоят технологичните гиганти. Това следва да бъдат, разбира се, онези, които биват гонени от агората – десните, консервативните, реакционерите, традиционалистите, християните. Тази широка и често пъти антагонистична към отделните си крила маса трябва да се организира в голяма коалиция, която да извоюва на чисто държавно и политическо ниво в САЩ и ЕС подобна Първа Поправка за Интернета. Ако тя не го направи, може генерално да забрави за политическото си, обществено и културно бъдеще. Защото, както вече разгледахме, идеята за създаване на алтернативни социални мрежи няма да бъде нищо друго, освен доброволното изолиране на хората с тези възгледи в малки, маргинални и странични на главната Агора градски площадчета. Площадчета, на които е наивно да вярвате, че ще се премести огромната обществена маса от аполитични хора, за които пазаруването, общуването, четенето на новини за спорт, разглеждането на коли, радването на видеа с котки или правенето на колажи за „Добро утро и успешна седмица“ продължава да бъде успешно обслужвано от масовите социални мрежи.
6. За същността на цензурата
Ако обобщим казаното до момента можем да заключим, че:
1. Всяко общество, било то предмодерно или съвременно, притежава някаква форма на обществена „агора/форум/площад“, където се концентрира вниманието на масовата публика. Публика, която е предимно аполитична и търси място, на което да извършва тривиални, битови дейности. В най-примитивен вариант това е буквално площад или дори селски мегдан. В индустриалните общества от преди появата на интернет това бяха медиите за масова комуникация – вестници, радио, телевизия. През 21-ви век това вече са основните Социални Мрежи. Технологията трансформира и променя „агората“, но нея винаги я има.
2. Същността на цензурата е това да прокудиш определена част от обществото от „агората“. Нейната цел рядко е това да се постигне запушването на устата на всеки индивид от таргетираната група, навсякъде в живота му. Това, поне за сега, се е доказвало като почит невъзможно, дори в най-тоталитарните строеве – той ще продължава да има свобода на словото в личния си живот и сред най-близките. Същността на цензурата е да изгониш дадени идеи, възгледи, религия, мнения или политически идеологии от онова място, на което се намира вниманието на най-широката маса хора – от „агората“. Дали тази агора ще е държавна или частна не променя функцията на цензурата или крайния ефект, който тя постига.
3. Бягството и отделянето на цензурираните от „агората“ към по-малки и маргинални пространства рядко успява да постигне желания от тях ефект, и почти никога не повлича масовата, аполитична публика след себе си. Следователно, това е форма на капитулация, а не хитра стратегия. Единствено чрез даване на битка за „агората“ и отказ от отстъпление от нея би могла една цензурирана общност да се върне на политическия терен. Подобно преборване за „агората“ може да изглежда по много различни начини. Авторът на тази статия предпочита, и предлага, приемането на наша своеобразна първа поправка за интернета, която да гарантира свободата на идеи и възгледи за всички – както за тези, които са преследвани и цензурирани днес, така и за противниците им, чиито привилегирован достъп до „агората“ може един ден доста бързо и изненадващо да бъде изгубен, както се е случвало нерядко в историята.
