fbpx

Ах, тези Балкани!

Време за четене: 6 мин.

Вече две седмици балканският регион е във фокуса на геополитиката. Първоначално с новината, че Европейският съвет не постигна съгласие за старт на преговорите на Северна Македония и Албания за членство в ЕС. Впоследствие с поканата на Руската федерация към двете балкански държави да се присъединят към Евразийския икономически съюз. И съвсем наскоро с изказването на френския президент Еманюел Макрон относно предпочитанията му към африканци пред българи и украинци.

Забавянето на интеграцията на Западните Балкани към Европейския съюз е неприятна новина както за региона, така и за Европа като цяло.

На първо място, това оставя самите държави-кандидатки в „сивата зона“ на геополитическата несигурност. Пътят на Северна Македония и Албания към ЕС вече става твърде дълъг. Ако приемем, че желанието им да бъдат част от Обединена Европа датира от обявяването на независимостта на първата и от демократизацията на втората, то излиза, че този процес продължава вече близо три десетилетия, а краят му все още е неясна перспектива. За сравнение, „вишеградската четворка“, балтийските държави и Словения бяха приети в ЕС през 2004 г., България и Румъния – през 2007 г., Хърватия – през 2013 г. Това няма как да не демотивира както политическите елити, така и обществата в Македония и Албания, както и да доведе до засилване на евроскептичните настроения. От което, както е видно, веднага се намира кой да се възползва.

Второ, новината засяга пряко тези държави-членки на ЕС, които са съседни на Македония и Албания, а именно България и Гърция. Когато си член на икономически съюз, имаш интерес и съседите ти да са в него (тук изключваме казуса с Турция, която цивилизационно не принадлежи на Европа, а що се отнася до Сърбия, тя към момента е толкова силно в руската геополитическа орбита, че нейното евентуално еврочленство също трудно може да бъде на дневен ред). Конкретно България губи от препъването и на Северна Македония, и на Албания – две държави, с които в последно време постигнахме сериозен напредък в отношенията (договорът за приятелство с Македония и признаването на българското национално малцинство в Албания) и един ден те биха били наши съюзници по немалко теми в рамките на Европейския съвет. Но за това по-надолу.

Трето, наличието на проблемен регион (Западните Балкани) е голям негатив за самата Европа. Един недообединен континент винаги ще бъде в по-слаба позиция спрямо останалите големи международни играчи. А язвата, която се явява един неинтегриран регион, ще бъде непрестанен източник на проблеми. Плюс потенциален плацдарм на външни за Европа геополитически интереси.

Последното стана видно с предложението на Русия да приеме двете засега отхвърляни от ЕС държави в доминирания от нея Евразийски съюз. Масло в огъня наля и сръбският президент Александър Вучич, който заяви, че след като Северна Македония и Албания не получават окуражителни сигнали по пътя към ЕС, е нормално те да засилят сътрудничеството си с Русия и Китай.

Русия не от скоро се опитва да се намеси трайно в региона и по този начин да отслаби ЕС. Още през 90-те години на миналия век руската подкрепа за Сърбия по време на войната в бивша Югославия контрира западната изолация спрямо Белград. С течение на времето Сърбия се утвърди като руско прокси на Балканите. Тъй като Белград продължава да изпитва собственически чувства към териториите на бивша Югославия (особено към южните и югоизточните), това се използва умело от Москва. Сръбски граждани бяха арестувани през 2016 г. в Черна гора заради опита за преврат, зад който стояха проруски сили, а просръбското управление на Никола Груевски в Скопие (преди да бъде наследен от Зоран Заев) дълго време стопираше затоплянето на отношенията на своята страна с България, също влизайки в руския сценарий за дестабилизиране на Европа и конкретно на Балканите. И сега – светкавично предложение за геополитическо преориентиране на две държави от Западните Балкани. Има ли изненадани?

Интересният момент е, че Русия не е единственият външен играч, който се намесва в региона. САЩ от години се възползват от потенциала за конфликти на Балканите, за да не може Европа да се обедини на спокойствие. Войните в бивша Югославия пречеха на интеграционните процеси не само в зоните на конфликт, а и в региона изобщо. Да не забравяме и пряката американска военна намеса под формата на бомбардировки над Сърбия по време на косовската криза. Сега най-вероятно също е въпрос на време Белият дом да излезе с „оферта“ към отритнатите, подобно на Москва.

Най-голямото препятствие пред Западните Балкани обаче се намира в Европа. Това е Франция на Еманюел Макрон, с неговите амбиции за европейско лидерство и визия за бъдещето на ЕС. Никак не е случаен фактът, че провалът на усилията на Европейския съвет да постигне консенсус спрямо Северна Македония и Албания се дължи основно на изразените именно от Макрон резерви към готовността на двете балкански държави за преговорния процес.

Тук напълно логично стигаме и до интервюто, в което френският президент споделя своите предпочитания спрямо едни или други нации. Дори да приемем, че Макрон е бил неправилно разбран и „изгубен в превода“, самото фаворизиране на Африка през Източна Европа говори достатъчно. Става дума за системна политика на враждебност спрямо източната половина на Европа и в частност на Балканите и България. В представите на Макрон за ЕС, Балканите и Изтокът като цяло са „Европа втора категория“. Доказват го и пакета „Мобилност“, и блокирането на България за Шенген, сега и спирането на интеграцията на Западните Балкани.

Европейският съюз е сложна структура, в която никоя държава няма самостоятелна доминация, а решенията се налагат чрез тематични коалиции. И далновидните национални лидери осъзнават това.

Колкото по-голямо е присъствието на балкански държави в ЕС, толкова по-големи са шансовете ни да прокарваме общи интереси. Заедно със Северна Македония и Албания (и в някакво бъдеще Сърбия), България, Гърция и Румъния могат да формират балкански блок, чиято дума да тежи много повече. Да, националните противоречия от миналото не са за подценяване, но нима такива липсват на Скандинавския полуостров или сред „Вишеградската група“? Два примера за държави, които доста успешно синхронизират усилията си в рамките на ЕС. А нима Франция и Германия, които сега на практика задават дневния ред на Брюксел, нямат предълга история на конфликти? Какво пречи на Балканите да станат по-сериозен фактор в Европа? Всъщност, видно е какво.

България и другите балкански членки на ЕС следва да осъзнаят този свой интерес и да го отстояват последователно. Къде с дипломация, къде с налагане на вето по други казуси, засягащи онези, които пречат на интеграцията на Западните Балкани.

Тезата за неподготвеността на Северна Македония и Албания издава лицемерие и двоен аршин. Да, двете страни са далеч от представата за уредени европейски държави, но напредъкът там е постижим чрез партньорство с ЕС, а не чрез изолация и спънки. Доказват го примерите с всички държави от бившия източен лагер, които сега са част от Еврропейския съюз.

Това разбиране навремето помогна на България. Редно е да помогне и на Северна Македония, която в много отношения би била нашият най-естествен съюзник в Европейския съвет.

Да видим кога и как ще се случи.

Оригинална публикация

Споделете чрез

Предишен

Следващ