Ако телевизионерите бяха политици

Електронните медии – особено телевизията и социалните мрежи – развращават масите. Днес критерий за лидерство не е визионерството, а телевизионерството. Днес е епохата на ентъртейнърите от Италия до Украйна. За един народен водач не е важно да знае посоката и средствата, достатъчно е да е популярен. С какво? Ами, просто популярен. Може хабер да си няма от това накъде ще води народа, но народът пак ще го следва, защото познава физиономията му от телевизора.

В най-новата политическа история на България има цяла кавалкада лидери, след които народът е тръгвал, само защото познава физиономиите им (е, и защото тези физиономии са се кривили в необходимите гримаси, разбира се). Още Жорж Ганчев дрънкаше на куха китара в ефир и се провикваше: “Ей, българино!”, докато направи своята партия БББ и я вкара в Парламента. Волен Сидеров месеци наред облъчваше публиката от екрана на СКАТ; в телевизионния формат, жаргонно наречен “тиква в кадър” (когато даден човек го снимат от гърдите нагоре и през цялото време ви говори) той размахваше плашила и зовеше на бунт. Накрая създаде партия “Атака” по името на телевизионното си предаване и я вкара в Парламента. Когато се скара с Валери Симеонов, Валери Симеонов направи абсолютно същото и пак му се получи – и той вкара своята родена от телевизионния екран партия в Парламента. Окуражен, телевизионният водещ Николай Бареков потрети схемата, но въпреки несравнимо по-щедрото си финансиране залезе бързо, защото изглежда не притежаваше някои необходими качества за след победата.

Народът издига медийни герои, облича ги във власт, но когато те се провалят, народът не се сеща да обвини себе си, не се замисля. Никога! Напротив, трескаво се оглежда за нов герой и бърза да повтори същата грешка.

Сега наред е Слави Трифонов. От години той с мерак протяга крак да влезе в политиката, но все го дръпва и се отказва, макар да личи, че много му се иска. От студиото си е подкрепял открито кого ли не, но сам все не смееше да се пробва. Сега изглежда е осигурил най-сетне необходимото финансиране и се хвърля с главата напред. Часове след като обяви намеренията си, услужливо се появи и съответното социологическо проучвате на Галъп Интернешънъл (знаете, тя няма абсолютно нищо общо с американската GALLUP от Вашингтон), в което се оказа, че Слави има по-висок рейтинг от Бойко Борисов и беше коронясан за “диспечер на властта” – нещо като ДПС, ама по-така. Но дали рейтингът на Трифонов е по-висок в качеството му на партиен лидер или пък рейтингът на Борисов е по-нисък в качеството му на телевизионен водещ? Ето тук се крият пинизите на социологията.

Мая Манолова също иска да превърне високия рейтинг на омбудсмана в нещо друго. Дали Трифонов не прави същата грешка? Дали не прави грешката на Георги Първанов, който реши да превърне президентския рейтинг в партиен и като резултат се получи АБВ?

Със сигурност Слави Трифонов ще се справи по-добре от Николай Бареков. Колкото и да се преструва на народняк, Трифонов е вещ бизнесмен, умеещ да прави нужните компромиси, умеещ да оцелява, привличайки спонсори, да печели силни приятели и щедри инвеститори. Самият факт че толкова години поддържа предаването си, което зад кадър си е едно твърде сериозно предприятие, предизвиква уважение. Да не говорим за другите видове бизнес, с които се справя успешно. Не, Трифонов не е Бареков, макар схемата да е една и съща. Но не е и хулиганът, не е и грубоватият народняк, за когото “е чест” да прави това, което прави, в името на зрителите (народа). Г-н Трифонов е сериозен бизнесмен с енергия, медиен талант и екранна харизма и трябва да е луд, ако не се опита да ги превърне във власт.

Така или иначе влизането на Слави Трифонов в политиката е гореща лятна тема и наблюдателите си задават какви ли не въпроси. На мен обаче ми се струва, че на този етап е достатъчно въпросите да бъдат сведени до три броя:

Има ли осигурено финансиране и ако има откъде, от кого? Отговорът на този въпрос е важен, за да се предвиди бъдещото позициониране на новия политически субект, силата, която ще набере, икономическите интереси, които ще защитава. Ако финансирането е съизмеримо с онова на Цветан Василев за Бареков, то може да се очаква и подобно развитие, с тази разлика, че Бареков нямаше телевизия и беше медийно много по-несъстоятелен. Но пък като Валери Симеонов има и като БСП си направиха своя, какво от това? Партийните телевизии се гледат от хора, които така или иначе вече знаят за кого ще гласуват.

Как ще работи с другите партии, с кого ще се заиграе? На този етап няма индикации, но най-вероятно е да потърси път първо към ГЕРБ – най-прекият път към властта, който ще види и слепец. Ще го потърси директно, а не евентуално като СДС през Патриотите, какъвто е един от сценариите. При това положение и при добра социология Слави ще стане фактор – алтернатива на Патриотите и ще отнеме голяма част от комфорта им да поставят условия. Същото обаче важи и за неговия комфорт, ако от своя страна реши да прекали.

Иначе логиката на пътищата, по които една нова партия може да подходи към старите (освен ако от раз не спечели пълно мнозинство, което с Трифонов няма да се случи) са два: или към големите с цел управленска коалиция, или към малките с цел създаване и оглавяване на нов опозиционен фронт.

Разбира се, едно е да ти се искат тези неща, друго е да се окажат постижими, и вече трето дали ще успееш да се възползваш от тяхната постижимост.

Каква ще бъде външнополитическата ориентация? Засега и по този въпрос няма индикации. Логично е да се позиционира по-близо до евроскептиците, доколкото популизмът на Трифонов е антисистемен, на принципа “всички са маскари” и “да пометем статуквото”. Но тъй като за новите партийци неминуемо ще дойде моментът да кажат не само СРЕЩУ какво, но и ЗА какво се обявяват, ще се види принуден да излезе със системни послания. Правят го даже Бепе Грило и Зеленски, от които Слави все още е далеч.

Не е далеч обаче времето, когато новите партийци ще трябва да са готови с отговорите не само на външнополитическите въпроси, но и на всякакви други, защото все ще се намери някой да ги попита: “Добре, разбрахме какво отричате, но какво предлагате? Как виждате реформата в здравеопазването и образованието, да се закриват ли болници и училища? Как да се определят членовете на ВСС? Какви изтребители трябваше да купим; с Щатите ли трябваше да сключим сделката или със страна от ЕС? Прав ли е Конгресът на САЩ да налага санкции на компании и лица, свързани с изграждането на Северен поток 2? Твърд или мек брекзит е по-добре за Англия? А за Европейския съюз? Нуждае ли се България от АЕЦ Белене, за колко години ще се изплати инвестицията и каква ще е рентабилността след това? Машинно гласуване или машинно преброяване?” и т.н., и т.н. – все въпроси, на които бъдещата партия в момента няма политически и експертен потенциал да отговори. Но пък такъв потенциал лесно може да се привлече срещу заплащане и то от всички страни, от всички политически семейства, от сини, червени и пембени. Светът е пълен с гладни “специалисти”, които поне веднъж в живота си са писали предизборна платформа за някого.

Като цяло начинанието на Слави Трифонов е рисковано, защото не е време за нови политически проекти, освен ако не са съизмерими със завръщането на Царя. Вярно, не е толкова безнадеждно като партията на Десислава Иванчева и другите нови партии, които тихомълком се появяват, без някой да е чул за тях, но едно e да закараш масите на концерт с поп-фолк-революционни песни, друго е да ги закараш пред урните. Хората, които пълнят стадионите, иначе са нормални граждани, които гласуват за една или друга партия в различно процентно съотношение, а не за певеца. Иначе Азис отдавна щеше да е президент.

Медийните звезди в политиката не са феномен. Феномен са избирателите. Феномен е това, в което се е превърнала демокрацията. И слава Богу, че все още поне хирурзите не избираме по телевизионен рейтинг. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Оригинална публикация

Снимка: tribun.bg

Споделете:
Иван Стамболов
Иван Стамболов

До 1994 г. е хоноруван сценарист и продуцент в Националната телевизия, Националното радио и Дарик Радио. През 1994 г. основава собствена компания и се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес предимно в областта на медиите и политическото позициониране. През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“. Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция “Култура” на Столична община.