Там, в Свободния ханзейски град Хамбург, гдето Елба мудно излива водите си в Северно море, в началото на този месец се е състояло събитие. Двайсет и пет броя активисти на движението „Петъци за бъдещето“ провели протест при спазване на строги правила за социална дистанция. Новинарският сайт, от който научаваме това, не ни информира срещу какво са протестирали активистите, от какво са били недоволни, каква несправедливост са бичували, какви искания са издигнали, за да стане светът едно по-добро място. Пък може би не това е важното. Достатъчно е да знаем, че социалната дистанция е била спазена. И, разбира се, да научим новината, че 25 активисти са протестирали все едно срещу какво – новина, достойна за международния обмен.
Защо 25 младежи, вероятно без сериозни професионални амбиции, попадат в международния новинарски обмен, при положение че не са извършили нещо, което да интересува някого, защото ако бяха извършили, журналистите щяха да ни съобщят какво е то, нали? Отговорът е прост: защото са АКТИВИСТИ.
Активизмът е модерното подвижничество. Тъй както комунизмът беше (и все още е) сатанински експеримент за християнство без Христос, така и активизмът е безцелно добротворчество. А когато добротворчеството е безцелно, то в крайна сметка не твори никакво добро. „Защото, казвам ви, ако вашата праведност не надмине праведността на книжниците и фарисеите, няма да влезете в царството небесно“ (Мат. 5:20). Симеон Нови Богослов пише: „Мнозина от страх или срам пред човеците, или за да им угодят, не вършат зло – а то е същото, като да го вършат; и обратно, онези, които по такива подбуди вършат добро, е като да не го вършат“.
Неутолим е поривът на активиста да се има за по-добър от другите, да ги превъзхожда. Но освен превъзходство, активизмът търси и осмисляне, защото всичко, включително и животът на най-волния индивид, трябва да има смисъл. Ако понякога изглежда безсмислен, то е защото волният индивид или не вижда смисъла, или отказва да го види. А когато активистът формулира някакъв житейски смисъл, дори и изобретен от самия него, тогава и съвестта му привидно се успокоява. Всеки има съвест, дори и активистът. Активизмът учи малкия човек да се чувства голям. Но колкото по-умен е малкият човек, толкова по-силно е у него подозрението, че нещо не е наред. За жалост, активистът не знае, че човек може да стане голям единствено чрез доброволно смаляване, затова се големее с несъществени неща.
Увлечен в преследване на несъществените неща, активистът рядко има собствено семейство; той няма време да помогне на малкия Петърчо, не ще се погрижи за него, защото е зает да помага и да се грижи за Човечеството. Пропуснал да се смали, той не е способен да се постави на второ място и затова алтруизмът му всъщност е егоизъм. Активистът размахва гневен юмрук в защита на човешките права, но никога не го прави в страни, където тези права са наистина нарушени. Чул ли е някой за гей парад в центъра на Техеран или Кабул?
Активистът не се бунтува истински. Дълбоко в себе си активизмът е конформизъм, а радикализъм е само на повърхността. Протестите за климата нямат нищо общо с бунта.
Активистът има много свободно време и извън редките случаи когато надува пъстрата си вувузела по улици и по площади, той вилнее из социалните мрежи, раздава щедро ум и правда и се къпе в лайковете на себеподобните си. Измежду всички активисти, които гръмко бичуват коронавируса, анализират мерките на властите и необходимостта те да се спазват, не съм чул да има някой заразен. Ако има, моля да ме извини. Види се, или вирусът не е чак толкоз вирулентен, или пък активистите са добре скатани в окопите и зоват към доброволчество другите.
И като стана дума за пандемията, спомних си едно писмо на Николай Велимирович – може би най-големият сръбски богослов на ХХ век, – в което той прави интересен експеримент. По повод световната икономическа криза, довела до Голямата депресия през 30-те години на миналия век, той напомня, че „криза“ (κρισις) означава „съд“, „присъда“ в смисъла на съд Божий и с това значение думата се употребява в Писанието. След това в избрани цитати заменя „съд“ с „криза“ и получава покъртително описание на съвременността – „Сега е съд на този свят“ (Иоан 12:31) става „сега е криза на този свят“, а пък „Затова нечестивците не ще устоят на съда“ (Пс. 1:5) съответно става „затова нечестивците не ще устоят на кризата“. Ако искате, заменете „криза“ с „пандемия“ и карайте нататък.
По-интелигентните атеисти наричат себе си „агностици“, защото се свенят да кажат, че Бог не съществува. Твърдят, че просто е невъзможно да се знае дали Той съществува или не. А светът би бил много по-разбираем, ако приемаме случващото се в него за преднамерено, съзнателно, целенасочено, а не стихийно, случайно или хаотично. Не можеш да наричаш безпорядък нещо, само защото не познаваш реда в него. Фактът че Промисълът е непознаваем, че означава, че няма Промисъл.
Мъчейки се да избягат от привидния хаос, от привидната спонтанност на света, активистите си търсят каузи. Те не могат да живеят без каузи, чувстват се недовършени и тревожни като щурмани, на които са отнели компасите. Има най-различни каузи, всяко нещо може да се превърне в кауза. Да си събираш боклука разделно е все още нещо нормално, защото е разумно, пък и всички са се съгласили да е така. Когато обаче развееш знамето на кръговата икономика, когато превърнеш нормалността в кауза, тогава се оказваш на полето на активизма. Какви ли каузи няма по тази грешна земя! Je souis това, je souis онова… Заедно срещу… Срещу какво? Последното, което видях, беше „Заедно срещу бездушието“ по повод трагичната гибел на Милен Цветков. Какво правим, като си лепнем стикер „Заедно срещу бездушието“? Купуваме си индулгенция? Нещо като стикера „Обектът се охранява от СОТ“ и вече никой не може да ни каже, че сме бездушни. Защо не си отпечатате стикер „Заедно срещу лицемерието!“? Преди време имаше кампания „Не карам пил“. Аз пък си произведох абсолютно същите стикери, само че пишеше: „Не пия карал“. На никого не трепна окото. Важен е активизмът.
Фейсбук има цял раздел с 13 огромни тематични групи за каузи по избор. За който не успее да си измисли оригинална. Сигурен съм, че ако се разровя, ще намеря и кауза „Заедно срещу лепенето на дъвка под масата с лявата ръка“. Присъединяването към дадена кауза кара човекът с активистки душевен строй да се чувства морално завършен. Ако види просяк на улицата, той няма да му даде милостиня, но ще се запише в група „Дайте милостиня на просяците в Кандахар!“.
Активистът не се ражда такъв. Ражда се само с предразположението да стане активист и това предразположение не е част от човешката природа, а е заради привнесеното в света зло. Пък и ефектът от активизма не е еднозначен. Понякога може да бъде полезен. Макар че онези, които от сърце вършат нещо полезно, го вършат тихо и лявата им ръка не знае какво прави дясната (Мат. 6:3). Така и с дарителството: Пеевски дарил за болните, ама за да си направи реклама, да омилостиви общественото мнение. Нищо. Болните нали са по-добре? Евлоги и Христо Георгиеви се почитат почти като светци заради щедростта им. Нали знаете кои са те? Нали знаете, че в сравнение с техните мащаби днешните „олигарси“ са рехави аматьори? Доброто, което са сторили е донесло полза и тази полза е безспорна за онзи, който я е получил. Обаче има абсолютно и относително добро.
За да бъде доброто абсолютно, не е важно само какво правиш, но и защо го правиш. Иначе е относително добро. Пък и невинаги е добро. Ако видиш наркоман да се гърчи в абстиненция и от жалост му подадеш доза, добро ли му правиш? Да, облекчаваш страданието, но спасяваш ли душата? Не всяка доставка на удоволствие, спокойствие или сигурност е добро. Не всяко страдание е зло. Понякога не знаем кое в крайна сметка е добро, защото не знаем крайната цел. Ако знаехме крайната цел, тогава делата ни щяха да са добри от само себе си. Добротворчеството трябва да е скромно, смирено и анонимно; да не е своеволно и горделиво. Но при активизма е точно обратното.
Добрият християнин мрази греха, но обича грешника. Нека и ние да мразим активизма, но да обичаме активистите, защото и те са хора и един ден ще им дойде акълът у главата. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
