fbpx

НОВО

Тръмп срещу всички

Редакторът в дясната платформа "Консерваторъ" Теодор Димокенчев участва в предаването "Политиката под прицел" по телевизия СКАТ. Тема на разговора беше политиката в САЩ и предстоящите избори там. Запис от участието можете да видите тук:...

Какво значи икономическа криза и как да оцелеем в нея?

Големият първоначален удар е по капиталово интензивните сектори Приходите за бизнеса спадат - трябва да спаднат и разходите В тази светлина поне е добре да не повтаряме грешките от миналото Идва ли финансов Армагедон? Никой не знае, но да се надяваме, че не. Добре ли...

Третата гледна точка

Крайности може да има само при абсолютното добро и абсолютното зло Най-отвратителното е омразата и да не ми разправят, че я сеят провокатори - тя започна с вдигнатия юмрук на президента Винаги има трета гледна точка, дори и когато първите две са толкова ярки, че тя...

Турция на шест морета

Както вече е добре известно, в Източното Средиземноморие Турция и Гърция си мерят дължината на плажните кърпи. И двете страни имат аргументи: докато чисто военното предимство е на страната на Анкара, то зад гърба на Атина наднича силна дипломатическа подкрепа....

Генетичната история на българите

Когато стане въпрос за история, особено за нашата, често изниква темата за произхода. Откъде идваме? Колко древен е нашият народ? Въпроси, за които няма точни отговори, а само теории. От кого всъщност сме произлезли ние българите, кои са нашите най-близки роднини? По...

Какво има на политическата сергия у нас?

Българският политически дебат страда от липсата на критично мислене и умение за вникване в нюансите. Разсъждаването в черно-бялата гама не помага за разбиране на реалността, която е сложна така или иначе. А и това е нарочно търсен ефект - емоциите се контролират...

Хората заделят за черни дни. Колко тежка ще е кризата?

Притесненията от политическата турбуленция потискат потреблението и влошават бизнес климата Светът преминава през изключително несигурни времена. Гражданите, бизнесът и държавата търсят отговори на въпросите как и кога ще преодолеем икономическите предизвикателства....

Защо всеки се прави на какъвто не е?

Скараха се премиерът и президентът и „революцията“ пламна Обществото е като организъм, като тяло, което има лява и дясна ръка След като „Великото народно въстание“ не се състоя (все още не разбирам защо го наричат така, при положение че нито е велико, нито е народно,...

Защо сменихте залата?

Потопени сме в символи, те са навсякъде около нас. Ето например новата сграда на Парламента. Защо смениха старата, защо се преместиха? Парламентът между паметника на Цар Освободител, Патриаршеската катедрала, Академията на науките и Университета е символ. Символ на...

Два месеца протести. Как стигнахме дотук?

Редакторът в дясната платформа "Консерваторъ", Михаил Кръстев, води предаването "Реакция" по ТВ Европа. Гостуваха му авторът в платформата и журналист Кузман Илиев, проф. Антоанета Христова и Силвия Великова. Вижте пълното...

Ален Делон: Аз не играех. Аз живях

Време за четене: 8 мин.

“Не може да очакваш да си Делон в продължение на петдесет или шестдесет години, с кариера като моята, и да се надяваш да те обичат”. Как да оцелееш с такава съдба? Какво да бъдеш, когато всичко си бил? В неделя той ще получи в Кан почетната Златна палма за цялостната си кариера. Преди да отиде там, Ален Делон даде интервю за “Фигаро Магазин”, в което говори за себе си и киното, но също и за отминаващото време, жените, Макрон, Дьо Гол и “скъпата стара страна”, Франция. На 83 г. дивият звяр все още има нокти.

Ален Делон и Роми Шнайдер по време на снимките на “Басейнът”, август 1968 г.

Посреща ни на булевард “Осман”, в парижкия офис на компанията си, Alain Delon International Distribution (Adid). С дънкова риза и тридневна брада, един от митовете на френското, но също така на световното кино, наблюдава как пада здрача над неговото творчество и епоха. Стените, паркета, креслата, бюрото, масичката за кафе и най-малката частица в неговия свят е осеяна със спомени. Тук – филмов плакат; на една табуретка – полуотворени албуми за живота на Роми Шнайдер; над канапето – черно-бяла снимка на Мирей Дарк на плажа. Навсякъде, в рамка или просто закачено на стената, като бюст или корица на списание, е неговото лице. Повечето време сам, понякога в компанията на друга легенда, Едит Пиаф или Карлос Монзон, сниман в затворническата килия, от която му помогна да излезе с помощта на аржентинския президент Карлос Менем. “На следващата седмица той се самоуби в колата си. Не търсете, продължава звездата с глас, койта сякаш е напът да се счупи, има само мъртъвци. С изключение на него”. Приближава се до снимка в рамка, на която позира като боксьор срещу Кърк Дъглас. Холивудският сървайвър отпразнува своята 102-а годишнина. На входа има снимка на Делон и Бардо, приближили устни един към друг. 

Снимка: “Фигаро”

Как да оцелееш с такава съдба? Какво да бъдеш, когато всичко си бил? От култови филми до шедьоври – “Басейнът”, “Под яркото слънце”, “Гепардът”, “Самураят”, “Господин Клайн” -, разбивайки света с поразителната си красота, налагайки своето присъствие, мълчание и самота. Ален Делон е маркирал своята територия. Див звяр, винаги готов да извади ноктите си, единствен и неповторим, този, когото упрекват, че говори за себе си в трето лице – забравяйки, че говори за Франция – ни даде интервю в навечерието на получаването на почетната Златна палма на филмовия фестивал в Кан, пренебрегвайки посредствената и недостойна полемика, която това събитие предизвика в САЩ, където една петиция го обвини в женомразство и хомофобия.

– Какъв е първият ви спомен от Фестивала в Кан?

– За първи път отидох в Кан през 1957 г., с Жан-Клод Бриали, когото срещнах в Сен-Жермен-де-Пре. Връщах се от Индокитай. Не знаех нищо за света на киното и не ме интересуваше особено. На “Кроазет” един американски агент се залепи за мен. Той абсолютно искаше да го последвам в Америка. Заведе ме в Рим, където се снимаше Рок Хъдзън, и ме накара да взема няколко урока по английски език. После Ив Алегре ми даде първата роля в “Когато е замесена жена”.

– И започна френската ви кариера…

– Преди снимките Алегре ме дръпна настрана и ми каза: “Не играй. Гледай, както си гледаш, говори, както си говориш, слушай, както слушаш, движи се, както се движиш. Бъди себе си”. Това е. Пътят ми беше начертан.  

– Четири години по-късно сте изкачили стълбите на Фестивалния дворец като звезда.

– Да. Междувременно снимах “Под яркото слънце” на Рене Клеман и “Роко и неговите братя” на Висконти. Знаех откъде съм дошъл и кой съм. Изкачих стълбите с Клеман за “Радостта да живея”. Преди да се върна със “Затъмнението” на Антониони. Бях със София, Роми. През 1963 г. “Гепардът” на Висконти получи Златната палма. 

– Как си обяснявате, че Фестивалът в Кан никога не ви даде и най-малката награда?

– Когато имаш младост, красота, не бива да очакваш да ти правят подаръци. Не може да очакваш да си Делон в продължение на петдесет или шестдесет години, с кариера като моята, и да се надяваш да те обичат. 

– През 1997-а, за петдесетата си годишнина, фестивалът посрещна почти целия Холивуд. Но забрави да покани Жан-Пол Белмондо или Ален Делон…

– Да. Имаше само американски актьори. С Жан-Пол бяхме на корицата на “Пари мач”, за да протестираме. Не разбирахме. Все пак бяхме символите на френското кино!

– Трябваше да дойде 72-то издание на фестивала в Кан, за да ви връчат Почетната палма. Трябва да кажем, че в продължение на няколко години отказвахте да отидете.

– Смятах, че първо трябва да я дадат на учителите, които са ме създали – Висконти, Лоузи, Клеман. Сега, когато тях вече ги няма, мога да отида.

– През 1976 г. “Господин Клайн” на Джоузеф Лоузи беше приет по-скоро хладно. Но вие решихте именно този филм да бъде прожектиран тази година…

– Лично аз бих искал да представя филм с Жан Габен. Например, “Двама мъже в града”. Това щеше да му хареса. На мен също. Но “Господин Клайн” е нещо силно, кето символизира кариерата ми. 

– Кои режисьори бяха най-важни за вас?

– Моят учител е Рене Клеман. Той ме научи на всичко, даде ми всичко. “Под яркото слънце”: никой в света никога не ме е режисирал като него. Когато снимах сцена и тя му харесваше, идваше при мен и ми казваше: “Благодаря ти, мой малък Ален”. Той беше най-големият режисьор, най-големият оператор. Колко бях нещастен, когато си отиде! Другите най-велики? Висконти, Мелвил, Лоузи…

– Имате репутацията, че не сте лесен по време на снимки…

– Това го казват посредствените. Аз съм първа цигулка. Имам нужда от диригент. Никога не съм се правил на тежкар с големите. В “Самураят” Мелвил почти нищо не ми каза. Но аз знаех какво иска и го правех. Жестът с ръка върху шапката е негов. Правя се на тежкар с глупаците, които не знаят как да режисират. По време на снимките на “Изгорелите хамбари”, със Симон Синьоре, трябваше да взема нещата в свои ръце. 

– Самураят ли е героят, който сте чувствали най-близък?

– Когато Мелвил ме запозна със сценария, той ми говори десет минути. Нищо не казах. Само едно изречение: “Жан-Пиер, приемам”. Самураят съм аз и не съм аз. Има нещо страхотно: мълчанието. И тези реплики: “Какво искате да кажете? – Дойдох да ви убия”. Краят е прекрасен. Има част от мен, както във всичките ми филми. Аз изживявах ролите си. Никога не съм ги играл.

– Кой герой бихте искали да изиграете?

– Христос. Когато снимах “Басейнът”, бях на 33 години. Всички ми казваха: “Това е Христовата възраст”. Много бих искал да имам тази роля. Малко е късно сега.

– Това е уникален герой. Като вас. 

– (Усмивка) Да.

– Вярващ ли сте?

– Аз много вярвам в Христос. И в майка му. Говоря много на Дева Мария. Тя е моята любима, моята довереница. Жената, която най-много обичам на света. 

– Обичали сте няколко жени…

– Смея да кажа, че по-скоро бях обичан, отколкото обичах. Мирей, Натали, Роми… Те ме научиха на всичко. Това са жените, които ме накараха да правя кино. Нямаше да бъда тук без тях. Изглежда, че не съм бил зле. Не съм виновен, че са се влюбили в мен. После разбрах, че в очите на тези, които ме обичат, искам да бъда най-великия, най-силния, най-красивия. 

– Какъв щяхте да станете, ако не бяхте актьор?

– Отдавна щях да съм мъртъв. На “Пигал”, с лошите познанства, нямаше да издържа дълго. Имах искрени приятелства с истински крадци. Бях духовен син на Меме Герини (голям френски гангстер по онова време – бел. пр.). Дъщеря му също много ме обичаше. Тримата братя държаха Марсилия. Когато си счупих крака, по време на снимките на “Бунтовниците”, за няколко минути дойде линейка. Меме се беше обадил на полицаи, за да я ескортират. 

Ален Делон и Жан-Пол Белмондо, 2017 г.

– Какво ви очароваше в тази среда?

– Чувството за чест, приятелството. Уважението. Всичко, което днес вече не съществува, всичко, което почти изчезна с генерал Дьо Гол.

– Дьо Гол ли е вашият велик човек?

– Видях го веднъж в Елисейския дворец, с Брижит Бардо. “Радвам се да ви видя, Ален Делон”, ми каза той. Бяха му прошепнали на ухото моето име.

– Познавали сте и Жорж Помпиду…

– Много харесвах Жорж Помпиду и жена му. Играл съм покер с него. 

– … и подкрепихте Реймон Бар.

– Той беше последният. Донякъде Жискар. Нито един десен човек не ми е оказал и най-малката чест. Единственият, който ме удостои с ордена на Почетния легион, беше Франсоа Митеран. Той беше Скорпион, също като мен. Жак Ланг ми даде Ордена за изкуство и литература. По-късно Саркози все пак ме направи кавалер.

– Никога не сте криели десните си убеждения, нито симпатията си към Жан-Мари Льо Пен. Това причини ли ви неприятности?

– Някои. Изявленията ми за Льо Пен ми костваха отстраняването – до живот – от журито на конкурса Мис Франция. Бях бесен, защото всяка година преживявах един хубав момент. 

– Какво е мнението ви за Еманюел Макрон?

– Уважавам го като първия французин. Но не мога да понасям мъж без вратовръзка. Не че не мога да понасям Макрон, а безнадеждното състояние на Франция. Струва ми се, че сме изгубили ценностите си. Това е отговорност на държавниците. Наистина не харесвам тази епоха и всичко, което се случва в нея.

– Какво ще кажете в Кан?

– Това ще бъде изненадващо. Ще им кажа две думи. Няма да се затруднявам.

– Един последен спомен?

– Срещата ми с Марлон Брандо. По онова време моделът, с който най-много ме сравняваха, беше Джеймс Дийн. Но Брандо е Киното. THE movie. Имах шанса да го срещна. След като обядвахме заедно, вървяхме по бреговете на Сена. Като пълен глупак, не посмях да го помоля за една снимка с мен. Прекалено много го уважавах. Съжалявам за този пропуск.

– Какво изпитвате в навечерието на връчването на вашата Почетна златна палма в Кан?

– Чувство на гордост. Ако има нещо в света, с което да се гордея, това е моята кариера.


Оригинален превод

Във “Фигаро”

Споделете чрез

Предишен

Следващ