Дни без полски книги … 0
Пиянството на един народ преминава в делириум, когато продължи повече от няколко века. Трескавите сънища, изблиците на насилие и внезапната лудост могат да охарактеризират цяла една култура. Това иска да ни покаже полският журналист и автор Яцек Хуго-Бадер, който през 2007 година предриема пътешествие из цяла Русия с една стара УАЗ-ка, която притежава способността да издържа на огън под резервоара, защото как иначе ще размразиш маслото при -40°C?
„От моите наблюдения произтича, че границата на живота е минус четиредесет градуса. Тогава момичетата престават да се разхождат подръка по улиците, момчетата не стоят с бира пред магазина, спортистите прекратяват тренировките, а колите спират да се движат.”
Книгата е от изцяло полския жанр „литературни репортажи“, чиито баща е Ришард Капушчински, издадена е от издателство „Парадокс“ с преводач Диляна Денчева и художник на корицата Петя Давидкова (Фиг.1):
Яцек Хуго-Бадер е един от най-добрите журналисти на „Газета Виборча”, с дълбоки алкохолни и други връзки с Русия и Украйна, за които прави множество репортажи, отличаващи се с добрия си стил и интереса към живота и страданието на обикновения персонаж, в добрите традиции на руската класическа литература и особено Чехов. Той е интелектуалец, но не идиот, залага кожата си във всеки един от неговите репортажи, вкл и с мафиоти и офицери от бившето КГБ. Идеята за тази книга е вдъхновена от знаменателната 2007-а година, в която България стана част от Европейския Съюз, навръх 90 години от Великата октомврийска социалистическа революция. Една поначало сбъркана промяна, станала през ноември и заменила авторитаризма с тоталитаризъм и аристокрацията с друга аристокрация. Годината е знаменателна не само заради България, а заради задачата, която главният редактор на „Комсомолска правда“ дава на руски журналисти през 1957-а година, когато е роден Яцек Хуго-Бадер. Те трябва да опишат живота през XXI век, 90 години след Революцията. Те пишат за смартфони, интернет, телевизори с плоски екрани, дистанционни и други приспособления по време, когато в дома на новоредния журналист не е имало черно-бял телевизор, тоалетна или телефон (аналогов). Пишат и за една друга Русия, страна, в която болестите са победени, оръжия не се произвеждат, а тротоарите в Москва с топлят с електричество и спестяват невероятно скъпото почистване на улиците през зимата. Именно с тази книга Яцек Хуго-Бадер обикаля Русия от Москва до Владивосток, за да направи сравнение между прогноза и реалност.
„Руснаците гинат по пътищата като мухи. През 2007-а година над 33 000 души са загубили живота си, колкото в целия Европейски съюз, който има три пъти и половина повече население и шест пъти повече автомобили. На банкета на всеки няколко километра има символични гробове… От време на време там спира някой джигит, оставя на колегата запалена цигара, две-три за резерва и кибрит, а се случва и бутилчица с малко водка на дъното, от която човекът най-вероятно е загинал.“
Яцек Бадер обикаля руските пътища със съветски автомобил УАЗ-469 – единственият, пригоден за тях. Кола, с която руснаците покоряват Сахара и изкачват Елбрус по ледник, кола под чийто маслен резервоар можеш да запалиш огън при нужда в сибирския студ, на който никой не може да израсне на улицата. Солидна, тежка кола, непроменена от 1958-а, защото съвършенството няма нужда от промяна. Тежи 2,5 тона и има само 72 конски сили.
Европа от Ванкувър до Владивосток
„Беше забит в главата ѝ.
До Хабаровск ми оставаха стотина км. Колата на Александър, а в нея жена му с въпросния ключ. Ключ за смяна на гуми. Тежък, масивен, от четиридесетсантиметрово желязо…. Другият край беше излязъл през тила и се беше забил в облегалката.“
Студът, снегът и ледът не са единствените опасности по пътя в Русия, нито пияните шофьори. По пътя има бандити, заради които никой не спира нощно време, за да помогне на закъсалия поляк, дори при -30 градуса, когато прибират и заклетите си врагове. Полицейските караулки по пътя са „малки, крайпътни крепости“, преградени с бодлива тел, бетон, чували с пясък, а колите са длъжни преминават покрай облечените в бронежилетки и въоръжени с автомати милиционери с 5км/ч с дистанция помежду им от 20км. В Кузбас и патрулките са бронирани. Трябва да се отбележи, че бандитите в Русия имат либертариански разбирания за данъците:
„Никога не се е случвало някой да плати два пъти. Престъпниците си предават информация по телефона кой е платил рекета, а понякога даже дават нещо от рода на квитанция.“
Бандитите имат удивителна прилика с Гилдия на крадците от книгите на Тери Пратчет, предсталяват емпирично потвърждение на либертарианския принцип за „спонтанен ред от хаоса“ и всъщност взимат по-честно от държавата, която таксува и пряко, и косвено.
Там, където не дебнат бандити, дебне КАТ. Руската пътна полиция има стряскаща прилика с българската допреди време, в която според легендата подкупът бе основно средство за забогатяване. Според руската главна прокуратура доходите на държавните служители от корупция се равняват на една трета от бюджета на Русия. Милиционерите в Русия са над милион и половина, а охранителите също са милиони. Подобно на България, но в гигантския мащаб, подходящ за най-голямата по площ държава в света, там милиони хора не правят нищо друго, освен да осигуряват защита от други хора, дори на колата на автора нощно време. Кой варди вардияните? Те се вардят едни други и колкото повече са, толкова по-сигурно вардят. Никой обаче не може да те опази от пътната полиция, която за разлика от бандитите не издава разписки и всеки следващ полицай съблича следващия слой от „хванатия“ в нарушение пътник:
„- Преди Курган коленичих пред милиционера и го умолявах да се смили“ – разказа ми разплаканият казах. – Та аз вече нямах нищо. Показах му празния портфейл, празните джобове… Нямаше милост. Взе ми якето и празния портфейл. На следващия пост си дадох резервната гума, крика, личните вещи, а при последната проверка отвъртях страничните огледала, за да ме пуснат.“
Пътят на Изток е страшен, но славен. Колата се поврежда над двадесет пъти, а нощем, когато навън е -30 градуса, вътре е истински рай – само -15. Яцек Хуго-Бадер среща множество хора, които пуска в колата си, за да закара, защото в тайгата не оставяш и заклетия си враг. Всяка една история той описва през своите очи и уши. Разказите, които чува, ние не знаем доколко са правдиви, но това са репортажи, той не измисля тези истории. Обикновени хора, с тяхното страдание, миризма и алкохолен делир, много приличащи на каубоите на Средния запад, всеки с оръжие и стрелящ за забавление:
„В Източен Сибир не видях нито един пътен знак, който да не е надупчен като гевгир. Малки и големи калибри, отделни изстрели, серии, а понякога и големи дупки от картечен огън.“
Има една разлика между американци и руснаци и тя е как се е отразил бандитизмът на усещането за другите хора на пътя и липсата на солидарност, страхът, който кара всеки руснак да подминава закъсалия пътник през нощта.
„Това е проява на съвсем различна, обществена болест, която руснаците са хванали. Безразличие. Страшно, студено безразличие в остра форма, преминаващо в дълбоко, ирационално и спонтанно презрение.“
Хипарство, комунизъм и религия
Хипарството в Русия е изключително, както всичко там – и в добрия, и в лошия смисъл на думата. Започнало като игра на децата на привилегированите, то се превърнало в един слаб, пасивен протест срещу дълбокия хват на тоталитаризма, стигащ до душите на хората. Отказ от участие, от живот, от съзнание. Наркотици, алкохол, свобода, самоунищожение. Основното средство за борба с тях е психиатричното въдворяване като по-лош вариант на затвора. Между 1967 и 1987 над 2 милиона души са въдворени по политически причини, лекувани с опиати в борба с наркотиците. Един от въдворените е бил съвсем нормален художник, нарисувал плакат „Комунисти – вън от Афганистан“, който окачил на балкона си.
„– Лежа там десет години. Когато излизах, още го държаха. Благодарение на такива хора там цареше необикновено артистичен дух, по-артистичен дух, отколкото навън. Нямаше измама, двуличие, конформизъм, защото в „дурки“-те нямаше от какво да се страхуваш. Само там можех да съм себе си, там се раждаше нашето движение.“
Както гласи един ученически бисер за „Под Игото”, само Мунчо е против Русия – в случая против СССР и тоталитаризма.
Хипарството е протест, но и движение на любовта. Много от хората се присъединяват към него, защото намират паралели с Ранното Християнство и неговите общности и дори със самия Христос. Отец Сергей Рилко прави прехода от барабаните в хипарска група до Православието и твърди, че много други са го последвали:
„Почти всички хипита от първото поколение, които не умрели от свръхдоза, станали православни свещеници или монаси, а момичетата – свещенически съпруги.
Защото само в Православието свободата на личността е най-висша ценност. Ако човек не иска, за нищо няма да бъде принуждаван. Никакъв натиск, насилие. Това са дълбините на православната мистика – казва монахът и на раздяла прави с пръсти буквата V.“
Свободата може да унищожава, но може и да съгражда. За някои бягството в алкохола и наркотиците е окончателното избавление, други намират нов живот. Един пече грънци, друг е свещеник, трети е основал музей на старославянската култура. Хипарското движение е на търсещите образование и култура хора, на по-чувствителните към всепроникващия мрак на тоталитаризма, стягащ мислите и душата, целящ да превърне свободния човек в автомат. Пълната свобода, която може да те деградира до просяк или да те възвиси до свещеник или професор.
Православие, чудеса и шаманизъм
Някъде в тайгата има един дългосрочен експеримент на КГБ с удивителни последици. Въпросът, който си задали е – може ли фалшив пророк да донесе истинско спасение? Оказало се, че може, ако любовта му е истинска. Неведоми са пътищата Божии.
Висарион, когото наричат Учителя, прилича повече на Питагор, отколкото на Христос с неговите 61 заповеди, забраната да се яде месо и мистицизма, с който се обвива, когато говори зад платно на последователите си. Истинският пророк носи яснота, не тайни. Фалшивият се забулва, но последователите му живеят като ранните християни. Те живеят от плодовете на труда си, учат децата си не на това, кой е Иван Грозни или Наполеон, а кои са Сервантес, Рембранд и Рафаело. Много от хората там са грешници, ветерани от войната в Афганистан, в която са прегазвали с танкове села с жени и деца, милиционери, кагебисти и обикновени престъпници. Идват там със зависимостите си към алкохол и наркотици, с престъпното си минало, за да заживеят нов живот и успяват. Успяват, защото онези, които не могат да се приспособят, са изпъждани от Града. Остават само тези, които успешно се променят. Затова той прилича повече на Божия град на св. Августин, отколкото което и да е друго земно място. Там не се краде, не се лъже, не се пие, не се взимат наркотици, няма сбивания, убийства, наранявания. Някои разказват своите истории за чудеса – жена, чийто тумор на матката се стопява, след като получава Откровение, потвърдено от доктора ѝ. Дали спонтанни ремисии, или фалшиви чудеса, отпечатъкът от тях в ума е истински и поведението на хората е удивително. Избягали от себе си, за да намерят спасение един в друг и всичкото това се случва по сценарий на КГБ, като експеримент за оцеляване след края на света.
„- Кое във вашата утопия е най-трудно? – питам Гриша, който е оцелял в Града цели осем месеца.
-Най-трудно е да работиш безплатно. Това ражда завист, ревност. Натрупва се лоша енергия. Аз просто не се справях с това. Вътре чак виех от отчаяние, тресях се като паралитик. Обикновена физическа болка, безсилие, страдание, че не съм получил бурканче с мед, а така се бъхтех при сеченето на дървета, или пък съм получил, но точно толкова, колкото и тези, които са работили най-малко.
-Гриша, тогава какво правиш в тази общност?
-Изграждам по-добър свят. Защото онзи за нищо не става.“
Загубата на егото в един комунизъм, който успява против инстинктите, само защото е доброволен.
Алкохолен делир и смъртта на руските индианци
Когато Русия завладява Сибир, нейното настъпление има същия травматичен и геноциден ефект върху сибирските племена, който имат САЩ върху техните индианци. Разликата е, че никой не говори за руските индианци и тяхната съдба. Алкохолният делир е най-вече тяхна трагедия. Племена като евенките, сродни с американските индианци, които идват от Сибир, не могат да усвояват алкохола с мастно-белтъчната си обмяна и водката, която леко опиянява руснака, тях влудява. На север, където няма сезони, а само бели дни и черни нощи, безмълвието на звездното небе ужасява трезвия, но влудява пияния. Сезонните самоубийства са толкова повече, колкото по-близо до полюса отиваме и така е и в Швеция, Исландия и Канада, но най-вече в страната на необятните възможности и неограничената свобода – Сибирската тайга. За две години цяла една бригада на Совхоз загива – кой от гърло, кой от глава, кой от гърди, но всички – от пушка и въже.
„Аркадий Романов, на галено наричан Аркашка, защото съвсем мъничък, невръстен, загубил майка си, баща си, а накрая и доведения си брат. С Витя били нови в бригадата, живеели в една юрта.
Аркашка бил на осемнайсет и влудяващо сам. На двайсет и четвърти юли 1998 г. стрелял в главата си с пушка – оная същата, с която преди години баща му застрелял майка му.
Останали седмина.“
Шестнайсет малки индианчета, петнайсет малки индианчета, четиринайсет малки индианчета, йо-хо-хо и бутилка с водка. Ватя Затилкин се обесва на 20 години заради нещастна любов, докато следва педагогика. Евенките не могат да понасят да са далеч от дома. Връщат се без образование, но алкохолици. Когато се връщат. Други като Дима стават престъпници, когато руснаците избиват стадата им домашни елени, за да „се наплюскат с месо“. Елените раждат винаги на едно и също място и е лесно да ги застреляш там, въпреки украсата, показваща, че са частна собственост, а престъпните евенки бягат в тайгата и накрая се самоубиват. Трети пият, докато се свлекат на улицата, а в Сибир никой не може да оцелее на нея.
Всички говорят за руския студ и как в Якутия обявяват дървена ваканция при -50 градуса, а когато е само -20 вадят бебетата в количка на чист въздух. Никой не говори за страшната сянка на алкохолния делир, висяща в небето като знак от Мордор, знамение от мрака и ковачниците на Хадес от света на сенките. За изчезването на десетки местни народи от алкохола или десетките хиляди смърти по пътя от него, разбитите семейства, пиянството на един народ, тежко, безпросветно и завличащо го надолу. Пропастта дебне всички северни народи, но до 2007-а година само един живее в неогранична свобода, в която всяка трета бутилка е с метилов алкохол. Omnia vincit delirium tremens. Широка е необятната славянска душа, а дълбоко е необятното руско гърло, или както полският автор със завист отбелязва – никой не може да надпие руснаците.
