В пазарната икономика клиентът решава какво да се произвежда, гласувайки с покупките си
В реалността ролите „предприемач“ и „капиталист“ често се смесват
След Освобождението строителите на съвременна България започват от нулата. За няколко десетилетия изцяло аграрната страна е прорязана от железопътни линии, телеграфи, начеват успешни индустрии и фабрики. Подемът е бавен, но осезаем, а след идването на 20-ти век – до Балканските войни – светът заговаря за „българското икономическо чудо.“
С идването на социализма в средата на миналото столетие и общата собственост върху производствените фактори, функцията на предприемача изчезва, а предприемаческата култура у българина изпада в будна кома. След падането на режима, номенклатура прехвърля активите на близки и приближени, а каквото може да се ликвидира, се ликвидира, вместо да се съживи или пренасочи към друго и успешно поле на стопанска дейност. Капитализмът така и не се състои, поема се по смесения тип икономически път, а именно привидно свободен бизнес, но на практика поголовно контролиран и насочван от държавата такъв. Предприемачите добиват лоша слава, като акцентът попада върху приближените до политическия елит „олигарси“, а „бизнесмен“ започва да се употребява със смесено чувство между ирония и омерзение. Тежка и вредна за обществото ни нагласа, граничеща с автоприсъда за икономически застой или регрес.
Ролята на предприемачеството е фундаментално важна за разбирането на случващото се в стопанската система, колкото и да се неглижира в учебниците по икономика. Понятието „предприемачество“ се появява през 16-и век в Западна Европа, а по-късно като научен термин навлиза в писанията на безсмъртните Ришар дьо Кантийон, Жан-Баптист Сей, Джон Стюарт Мил, донякъде на Адам Смит и Фредерик Бастиа. Предприемач всъщност е всеки, който излиза на пазара, продавайки или купувайки стока или услуга не за собствена употреба, а с цел печалба. По-задълбоченият поглед ни разкрива още: това е икономически агент, който поема отговорността и риска да използва оскъдните ресурси и средства за производство, за да спечели. Наличието на печалба доказва успешния залог на предприемача. Обратно, „загубата“ показва, че ресурсът е бил похабен, без да са задоволени най-спешните нужди на икономическите агенти, т. е. предизвикано е социално зло. В този смисъл, ако се облага нещо с данъци, по-логично това да е „загубата“, а не създаването на стойност – доведена до крайност логика, илюстрираща абсурда на високите данъци.
Важно: икономическата наука прави разлика между „печалба“ и „лихва“, както и между „икономическа“ и „счетоводна печалба“. Ако средната възвращаемост в икономиката е 5% и вие изкарвате 5% от бизнеса си, то това всъщност е вашата лихва. Тези 5 процента са средна норма на възвращаемост в системата и можете да ги изкарате в друга инвестиция или на депозит (ако централните банкери не поддържаха лихвите изкуствено ниски). „Икономическа печалба“ обаче имате само над тези 5 на сто, а тя е крехка и може да изчезне, ако конкуренцията надуши възможността. Ако печалбата ви е само 2%, то имате „счетоводна“, но не „икономическа“ печалба, а реално сте загубили потенциално 3 процента при алтернативно използване на финансовия капитал.
Де факто предприемачът „продава сегашни стоки“ (пари) на работниците, докато създават продукта, плащайки заплатите им предварително. От тези служители той „купува“ бъдещия краен продукт, който, ако са уцелени правилно вкусовете на клиентите, следва да е по-скъп от факторите поотделно и да представлява икономическо благо, годно за използване веднага. Разграничаването между печалба и лихва е достижение на брилянтния австрийски икономист Бьом-Баверк. Приносът му за разбирането на икономическия процес е съществен, особено на фона на класическите икономисти, които не правят разграничението „печалба-лихва“, а си обяснява наличието на печалба над разходите за производство с експлоатацията на труда на работниците – и оттам погрешната класова теория за експлоатацията на работниците от страна на капиталистите, популяризирана от Карл Маркс и последователите му.
В пазарната икономика клиентът решава какво да се произвежда, гласувайки с покупките си, а предприемачите са капитаните, насочващи кормилото на индустрията в правилната или грешна посока. Те могат да не послушат потребителите и да произвеждат неща, от които никой няма нужда. Това обаче има своята логична цена и тя е фалит. Предприемачите са хора с иновативни идеи и с различен поглед върху възможната комбинация от производствените фактори – земя, труд и капитал. Те вярват, че начинът, по който комбинират тези фактори, ще даде по-голяма добавена стойност от тяхното предишно приложение. Да цитираме Лудвиг фон Мизес, изключителния австрийски икономист от 20-и век: „Предприемачите откриват несъответствията между цените на факторите за производство и бъдещите цени на тяхната продукция и опитват да спечелят от това несъответствие“. И още: „Те могат да спечелят само, ако предвидят бъдещите пазарни условия по-успешно от другите предприемачи“. Което на практика е „спекула“ в позитивен смисъл.
Ето защо социално-икономическата роля на тези актьори е толкова важна. Те насочват ресурсите от по-малко ефективните към по-ефективните производствени дейности, което е в полза на потребителите и оптимизира/ограничава пилеенето на оскъдните икономически блага и ресурси. В условията на финансово-икономическа криза, функцията на предприемача в този смисъл е фундаментална.
Литературата прави разграничение между предприемача организатор и деен участник в бизнес начинанието, от една страна, и капиталиста, който споделя финансовия риск, разчитайки на доходността от финансирането на предприятието, от друга. В реалността обаче ролите „предприемач“ и „капиталист“ често се смесват. Хората с идеите участват в реализацията, набират финансиране и контролират растящи активи, придобивайки материален интерес и ставайки „капиталисти“.
Както и обратното – инвеститори/кредитори (капиталисти) търсят начини да влияят на управленските и производствените процеси, като съвсем реално носят предприемаческия риск за компанията, която са финансирали.
Провалът, неуспехът и фалитът са част от ежедневието на хиляди предприемачи всеки ден. Практически да се захванеш със своята собствена идея носи много неизвестност и несигурност – липса на постоянни и „сигурни“ доходи, зависимост от променливите вкусове на клиентите, нестабилна икономическа конюнктура и куп други въпроси, пред които дори науката е безсилна. Де факто „бизнесмените“ са в „бизнеса с прогнозите“, а от това колко са добри, зависи и успехът им. Te се изправят срещу несигурността на бъдещите условия и вкусове и се нагърбват със задачата да използват най-оптимално оскъдни фактори за производство, или да фалират и да ги освободят за по-„спешни нужди“ на съгражданите си.
Качествата, които са нужни, за да бъдеш успешен в тази игра, са многобройни, а някои от тях са чисто психологически и личностни. Инициативност, смелост, комбинативност, липса на страх от провал, самостоятелно мислене, сила на характера, знания, интуиция… Това са само някои от тях.
Размерът няма значение – огромен дял от световната икономика се дължи на малкия и среден бизнес, а за мнозина предприемачеството е стил на живот, като в успешните им бизнеси са заети един-двама човека. За да има успех една стартираща бизнес идея, освен труд и знание, трябват и подходящи бизнес условия и правна среда, изразяваща се в безупречна защита на частната собственост.
За финал, един последен цитат на бизнес иконата от 20-и век – новаторът, който въвежда масовото производство на автомобила и прави достъпен и за обикновения човек, Хенри Форд: „Липса на страх от бъдещето или благоговение пред миналото. Който се страхува от бъдещето, ограничава действията си. Провалът е просто начин по-умно да започнем отначало. Няма унижение в честния провал. Унизително е да се страхуваш от провала. Миналото е полезно само с опита и средствата, които ни дава, за да успеем“.
Да „амнистираме“ предприемача у нас – тук и сега.
