„На мен не ми става ясно какво е това, защо сега и как така. По-скоро е политически жест, колкото и да не прилича на главния прокурор да прави такива, тъй като той би трябвало да бъде също като президента – надпартийна и аполитична фигура“
(Любомир Стефанов – политолог; БНР, „Преди всички“, 29 януари 2020)
Хайде да видим доколко са и трябва да бъдат аполитични президентът и главният прокурор, доколко са надпартийни и дали тези двете са едно и също.
Но преди да навлезем в тези терминологични дебри, не мога да не се възхитя и на една теория, която упорито изниква всеки път, когато в публичното пространство се вдигне шум – „Цялата тая работа с Гешев и Радев е опит за отклоняване на вниманието!“. Чакайте, бе хора! Кой отклонява вниманието, от какво го отклонява? От лова на Черепа? От китайския вирус? От тревогите за валутния борд? От касовите апарати и жълтите жилетки на сервитьорите? От какво? Ако знаем, че нещо се е случило, вече сами решаваме с какво внимание да го удостоим. Ако не знаем, че се е случило, то защо тогава се трепят да ни отклоняват вниманието от нещо, за което не подозираме?
Напротив, вниманието не се отклонява, а се фокусира върху тревожното наблюдение, че властта май не е тъй разделена, както я описват, че институциите не са толкова независими и ако някой трябва да бъде погнат, то те се втурват след него с весел лай като задружна глутница. Олигарсите (Баневи, Арабаджиеви, Миню Стайков, Черепа), Нено Димов, а сега и Президента Радев – все хайки за вълци. Но ето го и парадоксът: искаме твърда ръка, искаме някой богатир да се справи с олигарсите, корупцията и престъпността, но после се плашим и си викаме: „Щом с лекота посегнаха на Черепа, щом и Президента не пожалиха, представям си какво ще направят с мен, ако някой ми вдигне мерника“. Това е положението – държавата или е репресивна към всички, или за всички е лигава. Героите като Чавдар войвода, за когото Ботев казва: „и страшен беше хайдутин / за чорбаджии и турци; / ала за клети сюрмаси / крило бе Чавдар войвода!“, тези герои са измислени. Но пък дали наистина държавата е репресивна към всички в еднаква мярка?…
Да се върнем на актуалния сюжет за прокурора и президента. Цялата работа тръгна оттам, че КПКОНПИ поискала документи около назначаването на Деси (все още не Радева) за PR на ВВС. ВВС не е Би Би Си. Били прихванати разговори между бившия командир (и настоящ президент) и сегашния, в които се загатва желание разследването да бъде спънато. Румен Радев е на въпросния пост от 2014 до 2016, след което става президент. По това време Деси е назначена за съветник по медийните въпроси. Ако питате мен – голям праз! Първото условие при избор на съветник е да му вярваш и това прави назначенията на съветници крайно субективни. Всеки началник сам си избира PR и после му сърба попарата. Що за „престъпен заговор“!
Работата обаче е по-дълбока, принципна по същество и широка като перспектива за бъдещето. Истинският въпрос е дали докато Радев има имунитет по чл. 103, може да бъде разследван, нищо че не може да бъде съден; дали това не са две различни неща. That is the question.
Макар че според мен Радев е много по-уязвим не по чл. 103, а по чл. 92 от същата тази Четвърта глава на Конституцията. Чл. 92 казва, че Президентът „олицетворява единството на нацията“. Не знам дали единството на нацията е аполитично, но със сигурност е надпартийно. А президентът дори не се старае и от кумова срама да изглежда надпартиен. Що за фигура е президентът, не този, а който и да е български президент? Той по неволя и по конституционно стечение на обстоятелствата е пародия, бледа сянка на монарха и на църквата; той е човекът, който трябва да се извиси над партийните страсти и там да потърси общия знаменател на разбирателството. Той е бледа сянка, но все пак е натоварен с мисията да изпълнява някои от функциите на монарха и църквата. Прави ли го Радев? Не, напротив. Той гръмко демонстрира лоялност към партията, която го направи президент, дори с цената на това да атакува по недопустим начин правителството и да превръща Президентството в парламентарна опозиция. Това вече е сериозно нарушение на чл. 92 и аз се чудя за какво му е на Гешев да се занимава с чл. 103. Всъщност не се чудя, но такъв е лафът.
Това, което очаква Гешев, е Конституционният съд в общи линии да каже, че докато има имунитет, Президентът не може да бъде съден, но пък може да бъде разследван и резултатите от разследванията търпеливо да чакат края на мандата му, когато ще се превърнат в обвинения. Нещо повече: Гешев е на мнение, че тъй като имунитетът на Президента е функционален (като на депутатите), той дори и в рамките на мандата си може да бъде съден по граждански дела и да бъде глобяван, като всичко това надлежно се съобщава на обществото чрез медиите. Демокрация, какво да я правиш…
Отговорът на този въпрос минава през други два: 1. „държавна измяна“ в Конституцията значи ли същото като „измяна“ в НК? и 2. „нарушаване на Конституцията“ в чл. 103 означава ли неспазване на който и да е от другите закони в духа на чл. 58? Какво ли конкретно деяние на Президента има предвид Гешев, какво ли крие в ръкава?
Гешев иска ни повече, ни по-малко, да може да разследва Президента за каквото му хрумне срещу търпението да го съди, след като му изтече мандатът. Но междувременно обществеността да бъде съвестно информирана за хода на разследването. Хитро. Умен реципрочен отговор на опита на Радев да се разправи с недосегаемостта на главния прокурор в края на миналата година. Днес недосегаемостта на самия президент е под въпрос и това е лошо, защото президентската институция е замислена така, че ако рейтингът ѝ е нисък, от нея няма смисъл.
Това се осъзнава от БСП и личи в думите на Крум Зарков, който казва, че акцията с въпросите на Гешев към Конституционния съд оставяла у хората впечатлението, че се задейства процедура по импийчмънт, което не било така, но все пак отслабвало авторитета на институцията. БСП поне трябваше да си замълчи и да не помрачава допълнително образа на „олицетворението на единството на нацията“ (чл. 92), защото с реакцията си не внушава нищо за импийчмънта, но внушава, че Радев е неин човек и го превръща от ОБединител в РАЗединител в очите на хората. Хората не са толкова наивни.
В крайна сметка ще спечели или ще загуби Радев? Сигурно и едно и другото. Ще загуби, защото никой не печели, когато му развяват публично кирливите ризи. А пък ще спечели, доколкото ще изгради образ на жертва, подложена на тенденциозно преследване с елементи на престараване. Ще спечели и затова защото може да се превърне в знаме на ясно очерталата се на местните избори тенденция: „Всички срещу ГЕРБ!“.
Но да се върнем на това, с което започнахме: аполитични ли са прокурорът и президентът, надпартийни ли са и такива ли трябва да бъдат?
Смешно е да се твърди, че който и да е субект на каквато и да е власт е аполитичен, защото политиката е инструментът за придобиване и практикуване на властта. Наскоро някой каза, че Фандъкова не била политик, защото се подчинявала на решенията на Общинския съвет. В такъв случай министър-председателят също ли не е политик, щом зависи от парламентарното мнозинство? Как можеш да заявиш, че президентът, който по правило е политик №1 на републиката, е аполитичен?!
Виж, да бъдат надпартийни е нещо съвсем различно. Партийността и надпартийността се определят от нивото на интереса. Има лични, групови, съсловни, партийни, национални и общочовешки интереси. Всяка следваща степен омаловажава предишната и се стреми да я подчини. Политическите фигури като президент и главен прокурор са на позиции, които се грижат за националните интереси, следователно не могат да изразяват партийни такива, тоест тези двамата са надпартийни и наистина е престъпление, ако се държат като някакви други. Тъй че те са длъжни да бъдат политични, но надпартийни.
Когато този принцип не се спази, картинката става грозна. Но ние трябва да приемаме грозотата с горчивина, а не с изумление, защото всичко случващо се е обяснимо и закономерно в един свят на зелени сделки, в който хората са насилвани да се поклонят на творението, за да забравят Твореца. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
Илюстрация: Иван Кутузов, „Труд“
