Управляващата консервативна партия ФИДЕС на премиера Виктор Орбан и нейният младши коалиционен партньор – Християндемократическа народна партия, спечелиха убедително парламентарните избори в Унгария за трети пореден път.
Те ще имат 134 места от общо 199 в парламента, което им гарантира мнозинство от две трети, достатъчно за налагане на промени в конституцията.
Националистическата ЙОБИК – “Движение за по-добра Унгария” е на второ място с 20 процента и 26 депутати. Това означава, че десните, консервативни и националистически партии взеха малко над 70% от вота в страната.
Подобен пълен триумф на определено политическо крило е уникален за последните години в Европа и изисква задълбочен анализ, който за съжаление бива заменен към момента в повечето медии от елементарен, лесен отговор в зависимост от политическия уклон на медията. Опонентите от левите и либералните среди отдават това изцяло на “популизма” и “контрола над медиите” от страна на Фидес, докато пък поддръжниците опростяват случилото се единствено с това, че “Орбан защитава страната си от имигранти”. Тази статия ще се опита да даде нужния контекст на събитията в Унгария и Европа, довели до подобен безпрецедентен резултат за десните формации, като за основно обяснение ще изтъкне умелата комбинация от два ключови фактора.
На първо място е редно да адресираме основните чувани и прочитани по медиите лесни обяснения за случилото се.
“Орбан спечели, заради популизма и контрола на медиите” е главната теза на повечето либерални и леви издания. Същите издания редовно и охотно използват световния доклад на Журналисти без Граници относно свободата на медиите, което би следвало да значи, че го приемат за достоверен и обективен. Тезата им относно победата на Орбан като дължаща се предимно на „контрола над медиите“, от които тече популизъм и пропаганда се сблъсква с въпросния доклад на Журналисти без Граници, които слагат Унгария на 71-во място по свобода на медиите – под редица държави, в които подобни категорични или дори близки до тях изборни резултати няма. Например, България е с цели 38 места по-назад в класацията, тоест тук властите следва да имат дори по-голям контрол над медиите. Защо, тогава, изборните резултати на управляващите не само, че не са и на половина толкова категорични, ами реално се доближават значително до опозицията? Защо в Македония, цели 40 места по-назад в класацията, този огромен контрол над медиите не спаси управляващите от загуба на изборите? Може би, защото в Македония и България липсва вторият елемент – популизма? Едва ли някой, запознат с политическата ситуация в тези страни би казал подобно нещо. Тоест изводът следва да бъде, осланяйки се на самите доклади на уважавани от либералните кръгове организации, че „контролът над медиите“ в Унгария нито е толкова краен, нито поначало е особено категоричен фактор при изборите в която и да било страна. Освен ако не бъде изградена тезата, че унгарците са уникално податливи на медиен контрол и популизъм, за което следва да бъдат предоставени прекалено сложни социологични и психоаналитични прочувания, преди да ѝ бъде обърнато внимание.
На второ място идва също толкова елементарното обяснение на изданията с по-скоро позитивно отношение към Орбан.
Според тях унгарският народ гласува за Фидес изцяло или предимно заради позицията им срещу имигрантите. Заради „отбраната на Европа и Унгария“. Отново, както с гореописаните аргументи против, това би било логично единствено, ако имаше реципрочен ефект в други централно и източноевропейски страни и общества, сходни с Унгария. Въпреки частично сходство с успешни такива в Полша и Австрия, не намираме подобен успех сред също толкова анти-имиграционно настроени държави като Хърватска, Чехия, Словакия или отново България, където изборните резултати са далеч „по-пъстри“. Тук отново достигаме до логичното заключение, че огромната изборна победа на десните партии в Унгария е плод на нещо по-комплексно и не подлежи на елементарно обяснение само с един фактор. Както вече споменахме в началото на статията, то е по-скоро продукт от успешната комбинация на два основни такива и именно тях ще погледнем нататък.
Орбан е в политиката от самото начало на прехода в Унгария, заставайки първо против социалистическия режим, а после и срещу наследилата го социалистическа партия. Въпреки първоначални успехи (през 1998-ма година става най-младият министър-председател на Унгария в коалиционно правителство), партията му не успява да сформира правителство през 2002-ра година поради коалиция между социалистите и либералите. Последвалите 8 години на управление на социалистите водят до сериозни икономически проблеми за страната, като през 2008-ма година именно Унгария е първата европейска държава, поискала помощ от Международния Валутен Фонд, а безработицата надвишава 12% още преди разгара на кризата. В резултат на това и редица други крайно обезпокояващи икономически показатели Фидес убедително печели изборите през 2010-та година, предлагайки програма с редица десни икономически мерки и обещания за излизане от кризата. Именно тук се крие и първият фактор за успеха на Орбан от тогава до ден днешен – възприемайки като своя основна позиция премахването на цялата партийна структура на стария социалистически режим от властта, и заменянето му както с нови хора (предимно студенти и активисти от периода на падането на желязната завеса), така и с нови, десни икономически политики. За разлика от редица други партии в Източна Европа, които обещаваха същото, но не го изпълниха, Орбан взе близо 50% от гласовете на последните избори именно защото спази тези свои обещания.
През последвалите 2 мандата на Фидес, годишният ръст на икономиката се учетвори, общественият дълг падна от 81% от БВП до 73%, кредитният рейтинг беше подобрен, процентът на хората под прага на бедността спадна наполовина, безработицата намаля с две трети (до 3.8%), и редица други подобни макроикономически индикатори видяха значително подобрение. Според Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (OECD) Унгария ще бъде на първо място в Европа по ръст на нетното заплащане през 2018-та година (4,9%). Въпреки упреците към Фидес относно редица регулаторни мерки и национализации, проведените икономически и фискални реформи от 2010-та година насам изпълниха обещаното от Орбан, изкарвайки страната бързо от глобалната икономическа криза, и освобождавайки икономиката от далеч по-инвазивните и непремерени леви политики на предхождащото правителство на социалистите. По думите на външния министър на Унгария от 2014-та година насам Петър Сииярто:
„През 2010-та Унгария действително беше на ръба на пропастта[…], (без реформите на Фидес) Унгария щеше да поеме по пътя на Гърция.“
Адресирането именно на този страх – от икономическия сценарий на страните от Южна Европа, можем да посочим като първия ключов елемент от популярността на Орбан в Унгария. За мнозина там, той и партията му Фидес спасиха страната от това, което се случи в страни като Гърция, Италия и Испания, управлявани икономически по много сходен начин с този на предишното правителство на социалистите в Унгария от 2002-ра до 2010-та година.
Вторият основен фактор зад успехите на Орбан се крие в адресирането на друг проблем, чиито последствия започваме да наблюдаваме на континента, но този път не сред южните държави, а западните и северни такива. Тук става въпрос не за икономическа и фискална битка, а за културна – за идеите и същността на това какво е Европа, Европейската цивилизация и хората в нея. Противно на обвързването му от страна на либерални и леви медии изцяло с въпроса за бежанците и имигрантите покрай кризата от 2015-та година, Орбан започна изграждането на консервативна и национална идея и политика за Унгария и Европа много по-рано. Още след изборите от 2010-та г. той насочи особени усилия към унгарските малцинства извън границите на страната в унисон с идеите му за „Европа на нациите“. Именно по време на посещения на подобни региони с унгарско малцинство той изказваше и едни от най-провокативните си речи относно случващото се в Европа:
„Смятам, че има много хора, които искат да видят края на християнска Европа, и те вярват, че ако заменят културната почва, ако докарат милиони хора от нови етнически групи без корени в християнска и Европейска култура, тогава те ще могат да трансформират Европа според собствените си идеи, и че това ще направи континента едно по-добро място. Ние напълно отхвърляме това. Ние не искаме Европа да се превърне в континент на имигранти,[…].“
От особено важност за разбирането на горното послание и значение е да се отбележи фактът, че Орбан израства като атеист, който постепенно с времето започва да се помирява с църквата и Християнството, покръствайки се в последствие и женейки се повторно в Лутеранска църква. Това го поставя редом с редица други политици и мислители на модерното време, които изглежда оформят една нова вълна от секуларни, атеистки или агностично настроени в младините си хора, които обаче с времето разбират колко основополагащ е християнският фундамент, характер и история за европейската цивилизация. Това ги превръща от ревностни противници в защитници на традицията и културата, която бележи континента и народите му през последното хилядолетие. Именно за тези традиции, за тази идентичност и цивилизация говори Орбан, когато твърди, че либералните и прогресивни движения в последните няколко десетилетия активно се опитват да ги премахнат, посредством напълване на континента с хора от други региони и цивилизации. Отстояването на въпросните традиции, идентичност и християнски фундамент следователно се превръща в основата на отбраната на европейските народи, техния суверенитет, дългосрочно съществуване и на самата цивилизация, която те оформят.
Наблюдавайки протичането през последните десетилетия на процеса по демографско „Балканизиране“ на континента посредством масова миграция на хора от Африка, Близкия Изток и Азия, формиращи паралелни културни анклави в Западна и Северна Европа, все повече хора във всички държави членки на ЕС развиват вътрешно желание за реакция и противопоставяне. Въпросната реакция, обаче, е същевременно потискана и цензурирана от либералния консенсус в редица страни, посредством закони срещу „езика на омразата“, „политическа коректност“ и прочее. Това дава възможност на политици като Орбан, стоящи извън подобна полит-коректна рамка на западните и северни страни, да използват максимално въпросния потенциал, заявявайки тези проблеми открито, и извличайки от това насъбралия се политически дивидент. Именно това направи Орбан в Унгария, именно това се опитват да правят и Качински в Полша, Курц в Австрия и Салвини в Италия. Разликата, обаче, между тях и политици като Льо Пен или Герт Вилдерс, които правят същото от години без успешно взимане на властта, е че тези в централна Европа и Италия разбраха грешката на Вилдерс и Льо Пен да прекарват бунта срещу либералния консенсус през евроскептицизъм и планове за излизане от ЕС – нещо, което повечето хора не желаят и оставяше въпросните партии на косъм от властта. В момента, в който консервативните политици в централна Европа, Австрия и Италия съчетаха отстояването на Европейската цивилизация и народи с реформа , а не премахване на ЕС, те почнаха да печелят избори. Това се случи и в Унгария, където обществото е с рекордно високи проценти на одобрение на членството на страната в ЕС (над 70%), но същевременно и с високо обществено отхвърляне на либералните, ксенофилски, анти-християнски и анти-национални идеали, които либералното статукво в Брюксел налага.
Комбинацията от двата гореописани фактора оказа най-силно влияние върху популярността на Орбан както в Унгария, така и все повече на общоевропейско равнище.
Той, както и няколко други европейски лидери, откриха успешната комбинация от предотвратяване на двата вида неуспешен експеримент – икономическия на южните европейски страни, и социално-културния на западните и северни такива. Съчетано с про-европейски, реформаторски вместо скептични позиции спрямо ЕС, това подсигури и ще продължава да подсигурява висока подкрепа както на Орбан, така и на Качински, Курц и всеки друг европейски политик, прозрял нуждата от подобна естествена еволюция на националистическите и консервативни идеи на континента. А от своя страна постепенното оформяне на консервативен блок от държави членки в ЕС ще застрашава либералното статукво в Брюксел и доведе до така нужния открит дебат за това какво е Европа и какво бъдеще заслужава тя.
Снимка: independent
