Автор: Сергей Чапнин
Какво ще се случи, ако бъде обявено отделянето на православната църква на Украйна от Московската патриаршия? Коментаторите в Русия описват това в мрачни, апокалиптични тонове: държавата ще властва в църквата, духовните връзки с РПЦ ще бъдат прекъснати. Самите украинци гледат на ситуацията по-позитивно и считат автокефалията за важна стъпка към преодоляването на разкола и създаването на единна православна църква. Кой греши и в какво?
През април президентът на Украйна Петро Порошенко посети Фенер, резиденцията на Константинополския патриарх в Истанбул и проведе с патриарх Вартоломей многочасови преговори за предоставянето на автокефалия на православната църква на Украйна. Действията на президента са поддържани от Върховната рада, но са рязко осъдени от Украинската православна църква под юрисдикцията на Московската патриаршия.
Преди две седмици патриарх Вартоломей призна, че е „получил от църковните и граждански власти, представляващи милиони православни християни в Украйна, обръщение за предоставянето на автокефалия”, и е решил да обсъди този въпрос с други поместни църкви. Никаква друга достоверна информация за това досега няма.
Може ли да се разглеждат тези действия като неприятелски акт по отношение на Русия и РПЦ? Трябва да разгледаме това по-подробно.
Църква на империята
Днес в основата на православните традиции лежи не толкова вероучението, колкото тази или онази трактовка на историята. Съответно, богословските спорове от миналите векове вече не са актуални. Битките са преди всичко идеологически, водят се около определени интерпретации на историческите събития. Крехкият консенсус още съществува в много страни, но в международните отношения историята в истинския смисъл на думата е „минно поле”.
След падането на СССР православната църква в цялото постсъветско пространство се оказа в нелека ситуация: рухна единната концепция за църковна история, която беше писана в последните двеста години в Русия. Тази концепция беше имплицитно имперска: отначало историята на църквата в Римската империя, след това във Византия, и накрая – в Русия.
Но днес локалните версии по църковна история се формират в Молдавия (с румънска ориентация), в Украйна и Белорусия (акцентът е в това, че тези земи са приели православната вяра по-рано от Московската патриаршия и за църква-майка те считат Константинопол), и дори Естония. Там апелът към независима църква по време на войната доведе до създаването на епархия в юрисдикцията на Константинопол и временен разрив в евхаристийното общение между Московската и Константинополската патриаршии.
В РПЦ считат, че ключът към разбирането на всички произхождащи процеси както и преди, са концепция на Русия като империя и съответно на Руската православна църква като църква на империята. Няма особено значение точно Москва ли е „Трети Рим” или не. Може да се използва също и секуларната версия на тази концепция – „руский мир”.1 Но същността си остава неизменна: цялата земя, някога принадлежала на Руската империя, се намира в зоната на „пастирската отговорност” на РПЦ и нейната „канонична територия”.
Следствието е, че висшите йерарси мислят за РПЦ като за мегацърква. Нейните географски граници и финансови ресурси не са съпоставими с никоя друга от петнадесетте поместни църкви. Нейните политически амбиции са напълно съответстващи на реалния й статус – да бъде във всичко първа. Подчинени на РПЦ са църквите на Украйна, Белорусия, Казахстан, Балтийските страни и т.н. От административна и финансова гледна точка, тези църкви се ползват с широка автономия, но идеологически и статистически всички са длъжни да „работят за РПЦ”.
Това е важен исторически и идеологически наратив: Руската империя рухна, Съветският съюз рухна, а църквата, въпреки гоненията, остана в границите на империята и обединява православните общини в тези страни, които след разпада на СССР получиха независимост.
Но след разпадането на СССР изминаха 27 години – достатъчен ли е този срок, за да твърдим, че ситуацията се е стабилизирала и няма да има никакви сътресения? Ако вземем под внимание факта, че в църквата произтичат същите процеси, както и в държавата (но с по-голямо или по-малко закъснение), то е напълно закономерно „периодът на разпада” на Московската патриаршия да не съвпада с периода на разпад на Съветския Съюз или т. нар. ОНД.
Още през 1990 година РПЦ предостави автономия практически на всички епархии, оказали се в пределите на Руската федерация. Това беше смел жест, който се вписа в логиката на условно казано, първия демократичен период в църковното възраждане. Но може ли да се твърди, че автономията е предел за мечтанията на Украйна или дори Белорусия? Едва ли.
Освен това, самата Украйна никога не е крила своите намерения. Още през ноември 1991 г., Съборът на Украинската православна църква се обърна към патриарха на Москва и цяла Русия Алексий II с молба да даде на УПЦ автокефалия. Този въпрос и досега се подема отново и отново, но няма никакво официално решение. В публичното пространство доста гръмко звучи аргументация защо не е необходима автокефалия на Украинската църква.
Проблемът е в това, че днес имперската перспектива на постсъветското пространство вече не е единствена. Има и алтернатива. И от историческа гледна точка тя е достатъчно убедителна. В Московската патриаршия засега не могат да разберат това и съответно, не са готови да действат гъвкаво и да искат ново балансиране на силите и интересите.
Парадът на автокефалии през ХХ век утвърди противоположната тенденция: автокефалията като отказ от имперското минало и опит да се построи собствена национално-религиозна идентичност. Такава по своето съдържание беше и автокефалията на православната църква в Сърбия (1920 г. след падането на Австро-Унгарската империя) и на Полша (1924 г. след падането на Руската империя).
В същата тази перспектива следва да се разглежда и всеки опит за автокефалия на православната църква на Украйна. Първият се отнася към периода 1917–1920 година, а вторият – непосредствено в годините на Втората световна война. И двата се оказаха неуспешни, но желанието за автокефалия остана, и то беше отново формулирано скоро след разпада на СССР.
Според мен, въпросът следва да се постави така: струва ли си да се уважи това желание и да се отнесем към него сериозно или то може безболезнено да се пренебрегне?
Този въпрос е сложен и има много аспекти: богословски, административни, църковно-практически, исторически, културни и политически. От църковна гледна точка проблемът е в това, че тук безусловно главен е политическият аспект. И е съвършено неслучайно, че ходатайството за автокефалия до патриарх Вартоломей идва лично от президента на Украйна. Ако не беше се случила инвазията в Крим и Донбас, въпросът може би нямаше да бъде поставен толкова остро. Освен това, напълно възможно е президентът на Украйна да се беше обърнал към Московския патриарх. Но след Крим и Донбас ситуацията се промени радикално: политическото откъсване от Русия влияе пряко на религиозния живот.
Украинският разкол
В по-голямата си част, автокефалията не решава собствените църковни задачи и е необходима за политическото самоутвърждаване на нацията. Но в случая с Украйна ситуацията е по-сложна. Според последните данни в Украйна се определят като православни християни 67,8% от украинците. При това православните там са разделени (данните са преди разделението), тъй като там паралелно действат Украинска православна църква – Московска патриаршия (УПЦ-МП – 39,5% се определят към каноничната църква), Украинска православна църква – Киевска патрирашия (УПЦ-КП с 25,3% ) и Украинска автокефална православна църква (УАПЦ с 4,6%).
Само една от тях е канонична, т.е. призната от другите православни църкви – това е УПЦ-МП. Останалите от църковна гледна точка са извън закона, но за мащабите на Украйна това е значително религиозно общество, особено УПЦ-КП, а създаването на автокефалия е път към преодоляването на разкола.
За съжаление, Московската патриаршия не направи никакви сериозни практически стъпки в това направление през последните 25 години. Последният шанс беше през есента на 2017 година, когато главата на УПЦ-КП, лишеният от сан Филарет (Денисенко), се обърна към Архиерейския събор на РПЦ с писмо, призоваващо към диалог. За съжаление, реакцията на това писмо се оказа твърде бюрократична и не остави никакви надежди за развитие на диалог.
Освен това, съществено отслабнаха позициите на РПЦ в Украйна след 2014 година. Наричайки войната в Донбас „междуособна”, тоест гражданска война, патриарх Кирил застана в този конфликт на страната на Русия. И като следствие, изгуби симпатиите и авторитета си сред значителна част от паството на Украйна. Изтичането на миряни от УПЦ-МП към УПЦ-КП стана значително именно след 2014 година.
Ситуацията се усложни още и с това, че църковното право се оказа сбор от древни и доста объркани постановления. Като цяло, то се е сформирало в епохата на Вселенските събори във Византийската империя и трудно се съотнася към съвременните реалии. Ясен и общоприет кодекс по каноническо право в православната църква няма и досега. Съответно, има различни тълкувания на нормите на каноническото право и в частност, би могло да има различни подходи при определянето на статуса на Киевската митрополия.
Първият подход е московският. Московската патриаршия не се съмнява, че Константинопол, в чиято юрисдикция се е намирала Киевската митрополия до края на XVII век, я е предал на Москва завинаги. И следователно, решението за автокефалия трябва да вземе Москва, а другите поместни църкви могат само да потвърдят или да се съгласят с това решение.
Вторият подход е константинополският. Интригата се състои в това, че съдейки по всичко, Константинопол не е съгласен с Москва: предаването на Киевската митрополия на Москва през 1686 година е имало временен характер, и макар това временно управление да е продължило 300 години, канонично право е на Киев да се обърне към Константинопол, който пък има право самостоятелно да решава въпросите, свързани с предоставянето на автокефалия на Украйна. Още повече, че официално патриарх Вартоломей до последно не формулира позицията си и се ограничаваше с общи думи относно своята тревога за църковния разкол в Украйна и необходимостта от предприемане на стъпки към неговото преодоляване.
Не трябва да забравяме, че Константинопол не просто е по-древна катедра от Москва. Първенството по чест на константинополския патриарх преди всички други предстоятели на църквите е фиксирано в каноните. И ако той заеме активна позиция, то най-вероятно е именно неговата дума да бъде решаваща. Но е очевидно, че точно на това разчитат Петро Порошенко и Върховната рада.
Какво ще бъде разпределението на силите е сложно да се каже, но моментът за приемане на решение в полза на Киев е избран правилно. Позициите на Русия в Европа са отслабени, руското Министерство на външните работи едва ли може да помогне на РПЦ. Преди две години руският патриарх Кирил не дойде на Всеправославния събор в Крит, затова днес той не се намира в най-силната позиция по отношение на останалите поместни църкви. С други думи, през 2018 година шансът Украйна да получи автокефалия е значително по-висок от преди. Всички козове днес са в ръцете на Константинопол, и се очаква не по-късно от началото на юли да бъдат изиграни.
Но каквото и да се случи, не е възможно да се спре процесът на автокефализация на Украйна. В тази ситуация би било по-правилно патриарх Кирил да го оглави, но е явно, че той въобще не разглежда този вариант. Очевидно е, че загубата на Украйна ще бъде силен удар по църковното самосъзнание в този вид, в който то е сформирано в годините на църковното възраждане. Катастрофата с концепцията на „църквата на империята” (мегацърквата) не само патриарх Кирил и неговото обкръжение, но и на почитателите на „руския свят”, ще бъде преживяна крайно болезнено. Но в дългосрочна перспектива резултатът неминуемо ще бъде позитивен – катастрофата на имперската митология, макар и частична, ще позволи по-трезво да се гледа на реалностите в съвременния свят.
Ако има някакви загуби, те ще са изключително административни и политически. Руснаците и украинците няма да изгубят възможността заедно да се молят, да извършват поклонничества, да се покланят на общи светини така, както правеха това заедно и преди – например с гърците и сърбите. На енорийско ниво православните няма да забележат някаква разлика при условие, че правителството на Украйна не започне гонения на тези православни, които искат да останат в юрисдикцията на Московската патриаршия.
Впрочем, Константинопол не е обвързан по никакъв начин и може да се откаже от активно участие в украинските събития. Тогава поредният опит на Украйна да получи автокефалия отново ще завърши без успех.
Превод: Ренета Трифонова
Източник: carnegie.ru
1 „Руский мир” означава „руски свят”, бел. прев.
