Месец юли 2026 година се оказва доста „натоварен“ за българската външна политика.
В началото бяха санкциите – 21-вият пакет на ЕС срещу Русия, с цел принуждаване на Москва да прекрати военните действия в Украйна и да седне на масата за преговори. По план, до 15 юли Европейският съюз трябваше да гласува санкционния пакет, но липса на консенсус забави това действие. България бе една от страните с възражения относно списъка на потенциално санкционираните лица, като забележителното е, че страната ни успя да наложи исканията си и проблемните фигури бяха извадени.
Патриарх, ама руски. Руски, ама патриарх.
Включването в първоначалния санкционен списък на патриарх Кирил, глава на Руската православна църква, накара кабинета „Радев“ да се обърне към Българската православна църква за мнение по казуса. Което само по себе си е похвално – отношенията между поместните православни църкви имат собствена динамика, често различна от междудържавните отношения. А и по този начин правителството демонстрира както уважение към Българската православна църква, така и дава сигнал, че у нас Църквата е автономна от държавата – нещо, което трудно може да се каже за оглавяваната от патриарх Кирил РПЦ.
Грешката на управляващите бе, че се обърнаха към патриарх Даниил, а не към Светия синод като цяло – пренебрегвайки факта, че БПЦ се управлява колективно, а нейният глава е „пръв сред равни“. Що се отнася до самия Даниил, още изборът му за патриарх беше неубедителен (с малка разлика в гласовете пред врачанския митрополит Григорий), а също така не разполага и с категорично мнозинство – видно от последвалата позиция на Синода по казуса.
Патриарх Даниил се застъпи за руския си колега, но официалната позиция на Светия синод беше неутрална – не вземаща отношение по въпроса за санкциите. Правителството обаче се вслуша в думите на патриарха, опасявайки се от евентуални негативни последици за православието (плюс риск от антиевропейски настроения). Интересното е, че санкционирането на руския патриарх не е проблем както за Светия синод, така и за останалите православни държави в ЕС – Гърция, Румъния, Кипър. За сметка на това, патриарх Кирил намери съвсем неочакван застъпник в лицето на италианския премиер Джорджа Мелони – която никога не е давала повод да бъде обвинена в проруски настроения, даже напротив. Но геополитиката предлага изненади…
Когато Църквата е намесена в политиката, трябва да се отчитат някои специфики. И политическите постулати не трябва механично да се прехвърлят върху религията. Докато Европейският съюз (и България като част от него) може лесно да вземе страна в конфликта между Русия и Украйна, за Православната църква това далеч не е толкова просто. „Националните“ православни църкви са всъщност част от единната, съборна и апостолска Църква и в този ред на мисли за БПЦ както българските, така и украинските, руските и всички останали православни християни по света са Божии чада – тоест, за БПЦ това е братоубийствена война, която трябва да приключи възможно най-скоро. Друг въпрос е, че именно патриарх Кирил не личи да следва подобна философия, благославяйки снаряди на руската армия, които са предназначени да убиват украински православни християни.
Що се отнася до българското правителство, любопитно е как премиерът Румен Радев настоя (и в крайна сметка постигна) патриарх Кирил да бъде изваден от санкционния списък. При положение, че лично патриарх Кирил се държа с Радев (тогава президент) изключително неуважително по време на посещението си в София през март 2018 година.
Кога ще скъсаме с руските зависимости в икономиката?
Другите лица, за които България издейства изваждане от санкционния списък, са Вагит Алекперов, акционер и доскорошен президент на „Лукойл“, както и неназован руски бизнесмен, свързан с доставката на резервни части за софийското метро. Първият случай може да се разглежда и като своеобразна нова дерогация за „Лукойл-Нефтохим“ Бургас, но особено вторият води след себе си важния въпрос: защо повече от 4 години след началото на руската инвазия в Украйна и повече от 4 години след като Кремъл официално ни обяви за „неприятелска държава“ продължаваме да сме икономически зависими от руски компании? Къде бляхме досега и толкова трудно ли беше да се освободим от услугите на „Метровагонмаш“, особено при положение, че софийското метро работи също със „Сименс“ и „Шкода“?
Тук някой би възразил, че не сме сами в това отношение – и други държави имаха обструкции. Но не мисля, че това следва да ни успокоява. Липсата на здрав разум другаде не е оправдание за липсата на здрав разум у теб.
Добрата новина: България показа, че може да отстоява интереса си в рамките на Европейския съюз. И всичко завършва добре, защото щеше да е адски глупаво наистина да блокираме 21-вия санкционен пакет – точно сега, когато заради ударите в руския тил и по море, Украйна е в значително по-добра позиция, отколкото преди няколко месеца.
Темата с европейските санкции и дали наистина работят е дълга, но краткият отговор е, че те наистина създават трудности на руската страна. Само че тези трудности са много повече икономически, отколкото военни. А икономически несгоди трудно биха сломили народ, чиито (пра)дядовци са преживели блокадата на Ленинград.
Изгонихме американските самолети от София…, за да ги приемем в Безмер
В края на май стана ясно, че американските самолети-цистерни могат да останат на столичното летище „Васил Левски“ не по-късно от края на юни. Така и се случи, но след това Държавният департамент на САЩ отправи искане до България за допускане на самолети-цистерни в авиобазата в Безмер, Ямболско. И страната ни се съгласи.
При всички положения, въпросните самолети е далеч по-удачно да пребивават на военно летище, отколкото на гражданско. Тук въпросът е, че за кратко време премиерът Радев се извъртя по отношение на американските искания и от първоначалната му твърдост не остана и помен. Което не звучи добре, поне на първо четене.
Можеше ли България да откаже искането на САЩ? Можеше, разбира се, друг въпрос е дали беше необходимо. И какви биха били последствията. Не само като ответна реакция (София и преди, макар и рядко, е казвала „не“ на Вашингтон и нищо страшно не се е случвало), но и като евентуални пропуснати ползи. Последното съвсем не се изчерпва само с прословутите визи, а включва най-разнообразни възможности в отбраната, икономиката, енергетиката…
Естествено, всяко подобно решение, освен ползи, носи и рискове. В случая – България да стане военна цел на Иран. Теоретично, ирански балистични ракети биха могли да достигнат българската територия, но вероятността такива да бъдат изстреляни е много, много малка. Просто защото подобно действие би вкарало Техеран в конфликт с НАТО като цяло, а не както досега, само със Съединените щати. За сметка на това, активиране на терористични групи изобщо не бива да се подценява.
Важно е да се подчертае, че всички тези размишления се отнасят само до моментната ситуация на конфликта в Близкия изток. А България сякаш още не е дефинирала националния си интерес там, отвъд желанието за отваряне на Ормузкия проток, защото иранската блокада вдига цените на петрола.
Стигаме и до въпроса защо Румен Радев първо „се изфука“, че е принудил американците да си изнесат самолетите, а после „подви опашка“ (макар формално да прехвърли отговорността на Народното събрание, където обаче неговите хора имат пълно мнозинство)?
Първото действие определено бе, за да натрупа точки пред българската аудитория, немалка част от която е антиамерикански (и ситуационно, проирански) настроена. Второто обаче е за международната сцена – Радев нито иска, нито смее да се опълчва на Белия дом по ред причини. Една от които е близостта на вижданията между него и американския президент Доналд Тръмп по отношение на войната в Украйна – да спират по-бързо военните действия, да сядат на масата за преговори, а какво мирно споразумение ще излезе, не е толкова важно.
В рамките на този месец България „удари по масата“ в Брюксел, но „се сниши“ пред Вашингтон. А дали между двете няма връзка?
Възможно ли е българското правителство да е проявило кураж да отстоява определени искания в рамките на ЕС, защото си е осигурило американски „гръб“?
Спорно е доколко въпросните искания кореспондират с българския национален интерес – санкциите бяха към патриарх Кирил като частно лице, а не попадаха върху Руската православна църква; Вагит Алекперов от 2022 година не е президент на „Лукойл“; руските мотриси би следвало сравнително лесно да се заменят с други. Но успешното лобиране показва, че България може да налага своето – стига да си повярва. Това е далеч по-важното.
Дано тези разсъждения да са верни, защото съществува и друго обяснение: лесно е да се пъчиш в рамките на „книжния тигър“ ЕС, много по-трудно е пред глобалния хегемон.
И все пак, имаме напредък: разполагането на самолети-цистерни в Безмер става след легитимна процедура – гласуване в Народното събрание, по предложение на Министерски съвет. Предният път (за летище „Васил Левски“) кабинетът е казал „да“, преди да бъде попитан.
