Имаме си ние в нашата родина множество проблеми. Не бива да се фиксираме прекалено върху тях, разбира се, защото редом с кривиците, имаме и много позитиви, които все пропускаме. Да не забравяме, че днес, въпреки политиците от последните вече доста години, ние живеем доста по-добре, отколкото преди 30 години. НАТО и Европейският съюз са гарант, че нашата сигурност и благосъстояние се повишават и с всяка изминала година живеем все по-добре. Но това се случва въпреки усилията на родните политици в последните 10-15 години, не заради тях. Докато племената на политическия терен се боричкат за кокала, ние, редовите граждани, тихичко облагородяваме държавата си чрез почтен труд и много усилия. Все неща, които изглежда трудно виреят на политическото поле. Представете си колко още по-добре би потръгнала България, ако политиците й се занимаваха повече с решаване на проблеми, а не както сега със създаването им.
Политическият небосклон у нас има един тежък функционален дефект – той е пълен с нарциси, които искрено вярват, че слънцето няма да изгрее утре без тяхната вeздесъща роля. Сграбчили са ефирно време и партиен пост, с което губят житейското време на всички ни. Нямат онова ключово нещо, което е необходимо на всяко достойно човешко същество – чувството за мъничко срам. Срамът е еволюционно достижение на човека – без чувство за срам от направена грешка или неправилна постъпка, човек е много вероятно да не я оцени като неправилна и следователно е обречен да я повтори. Срамът, страхът и болката са онези най-първични инструменти, които в най-общ план ни предпазват от това да се спъваме два пъти в един и същи камък.
Много от българските политици обаче са оперирани от срам. Нямат чувство ни за свян, ни за мяра. Това ги кара да не различават добро от зло, което свежда моралът до едно релативистично блато, което изглежда горе-долу така – каквото правят те е добро, каквото правят опонентите е зло. Дори и едно и също действие да извършват, но в различно време, винаги „нашите“ са добрите, а „чуждите“ са лошите. Тъп, тъп, тъп сценарий, но пиесата се играе неуморно, макар и с промени в актьорския състав, вече твърде много години. Лошото е, че политиците, поради естеството на партийния живот у нас, изграждат около себе си едно ядро от върли фенове, от фанатици, които в името на това да имат някаква социална принадлежност са готови да оправдаят всяко действие на своите вождове, само и само да са част от племето.
Необходимостта на малки групи от фанатизирани партийни запалянковци да принадлежат към някаква, макар и несъвършена, общност, ги кара да простят всяка греда в очите на своите, екстраполирайки до гигантски размери всяка прашинка в очите на опонентите.
Това е по същество манталитетът на сектата. Самотни хора без път и посока в живота намират житейски пристан в някаква група, която ги подслонява и им дава чувство за общност, която ги пази от бурите на времето. От благодарност, приютените скитници са готови да убият човек, а дори и себе си, в името на ръководството на сектата, която им е дала убежище. Този феномен е добре описан, както в психологическата, така и в други социални науки. Нуждата да принадлежиш към някаква група е понякога толкова могъща, че има енергията да съгражда цели народи. Но, както знаем от физиката, онова, което има силата да съзидава, може да бъде употребено и като разрушителна сила. Днес атомната енергия ни дава електричество, но когато Опенхаймер вижда ефектът от атомната бомба, той цитира индийската Бхагават Гита, казвайки: „Сега станах Смъртта, разрушител на светове“.
Атомизирането на българската политика и общото нежелание на мнозинството от българи да участват в политическия процес като гласуват на избори, направи така че вече все по-малки общности от хора решават съдбините на всички ни. Роенето на партии и намаляването на твърдите ядра води до естественото екстремизиране на тези въпросни твърди ядра. Вече не е достатъчно да не си съгласен с опонента си, необходимо е да го залееш със сярна киселина. И неминуемо винаги и по всяко време, каквото и да прави врагът ти, това е лошо и опасно, а каквото правиш ти е добро и прекрасно. Всяко твое действие е оправдано от фанатиците, които те подкрепят и всяко действие на опонента е най-лошото нещо, случвало се в страната някога.
Ето пример, за да не сме голословни. Разследване на журналистически сайт показа с факти и документи как Лена Бориславова, в качеството си на адвокат, е подала фалшиви документи пред официален орган, какъвто е Търговският регистър, за да може Кирил Петков да стане служебен министър. Жертвите на това подправяне на официални документи подават сигнали до отговорните институции, които започват проверки за извършено документно престъпление. Днес този скандал излиза наяве и вместо това да накара Лена Бориславова или Кирил Петков да проявят малко свян и да отстъпят малко от политическия терен, докато се произнесат отговорните правоохранителни органи, те най-безсрамно твърдят (пряко и през фанатицирана фенска маса), че нищо нередно не се е случило. Това била нормална практика, както е нормално главният им секретар на МВР да е неприлично близък с контрабандисти. Фанатиците излизат на амбразурата в тяхна защита и ги бранят с цената на всичко. Без срам, без свян, без чувство за мяра.
Ако утре някой от „Продължаваме Промяната“ излезе на площада и застреля човек, лоботомираната им фенска маса ще излезе във Фейсбук да обяснява как нищо нередно не се е случило, как е нормално да се убиват хора и как даже е морален акт точно този човек да бъде убит, а и той човек ли е въобще. Впрочем, не са само феновете на ППДБ такива. Това си е национален проблем в момента. Ето, например, вижте с какъв плам и жар фанатизираните фенове на руското самодържавие оправдават всеки акт на зверство, извършвано от техните. Същото е – една фанатизирана микро общност благодари на благодетелите си, че са им дали чувство на принадлежност, като оправдава и защитава всяко тяхно действие, колкото и престъпно, опасно или просто глупаво да е то. Всичко е по план, добрите се бият с лошите. Русия се отбранява като напада цивилни, ППДБ се борят с mafiqta като се коалират с нея и после реват, когато mafiqta им отхвърли исканията за безгранична власт. Няма разлика между тези актове на фанатизирано политическо действие.
И докато тези микро групи от няколко десетки хиляди души си врят и кипят в казана на собственото си самомнение, ние, останалите, просто си гледаме живота и се оправяме въпреки тях. Жалкото е, че понеже мнозина от сънародниците ни се отказаха даже да гласуват, все по-важни стават именно фанатиците. Балансираните и умерени хора, които имат чувство за свян и просто искат утре да е по-добре от днес, се отвращават от порочния водевил, който гледаме всички и отстъпват настрана. Което само дава още територия на отвратителните да безчинстват на терена и да губят житейското време на всички ни. Изход има, разбира се. Необходимо е да търсим онази разумна политика, която не разчита на фанатизирана и лоботомизирана фенска маса, а реално иска да донесе ведрина и просперитет за родината. Ако я търсим, ще се появи.
