В пиарските учебници пише, че ако ще градиш имидж на някаква публична фигура, то задължително трябва да я представиш и извън професионалната ѝ светлина – какво спортува, какви дрехи носи, какви книги чете. За мен това е смешно и не мога да го разбера, но се предполага, че мъдри агенции са провели задълбочени проучвания и са стигнали до извода, че, да, публичната фигура трябва да се представя и от човешката си стана. След като узнахме, че съпругата на Кирил Петков имала сладкарница и въртяла там разни вкусотии, дойде ред са се запознаем и с литературните му пристрастия.
При негово участие в „Седмицата“ на „Дарик“ Косьо Вълков го попитал нещо във връзка с годишнината на Чехов, а Петков отговорил, че любимото му есе от Чехов било „Много ли человеку земли нужно“. За зла участ на министър-председателя това не е есе, а разказ, и не е писано от Чехов, а от Лев Толстой. Още му се подиграват по медиите и не само му се подиграват, ами са и възмутени, защото как така министър-председателят ще сбърка Чехов с Толстой! Всъщност грешка наистина има, но тя е другаде. Тя не е в това, че си объркал единия с другия, въпреки че Теодор Ушев веднага скочи да брани Кирил Петков с думите: „Аз пък бих добавил, че е чудесно, че имаме премиер, който е чел „Колко земя му трябва на човек“. Какво му е чудесното бе, Ушев! Грешката е, че се очаква колкото си по-начетен, толкова да си по-годен за обществена работа, а то не е така. Оттук следва, че е грешка да се правиш на начетен, при положение, че не си.
Въпросният разказ на Лев Николаевич е нещо средно между притча и приказка и е публикуван в някакво руско периодично издание през далечната 1886. Историята е за някакъв алчен човек, който искал да придобива колкото може повече земя. „Ако имам достатъчно много земя – казвал човекът, – не се страхувам от никого, дори и от дявола“. Дяволът го чул и решил да го прецака. Пуснал слух, че в Башкирия ще му продадат на добре цена толкова земя, колкото успее да пробяга за един ден и преди залез да се върне в изходно положение. Човекът се полакомил, хвърлил се, но от алчност не само не успял да се върне навреме, ами даже се пренапрегнал и умрял. Погребали го в дупка с размерите на тялото му. „Ето толкова земя е нужна на човека!“ – е наивното обобщение на иначе крупния земевладелец граф Толстой.
Позволете ми да се усъмня, г-н Ушев, че точно това е настолното четиво на министър-председателя Петков. А и не би трябвало да бъде. Кой съвременен делови човек, особено на позицията, на която напоследък се намира Петков, може да си позволи да препрочита текстове от 1886, пък колкото и гениални да са те? И защо изобщо трябва да ни го представят през книгите, които чете? Ех, ако бях на мястото на водещия, щях да го попитам коя е любимата му книга от Паулу Коельо!
А дори да ни го представят през книгите, които чете, нека ни го представят през тези, които наистина чете или е чел.
Вижте Бойко Борисов: „Винету“ – „Винету“. Сигурен съм, че е имало предварително обсъждане с пиарите на Петков как да лансират литературната тема, за да наблегнат на духовността на клиента, и са се спрели на руската класика като на нещо по-така. Ако някой поиска да узнае мнението ми за „Колко земя му трябва на човек“, аз без никакво смущение ще кажа, че не съм го чел и не знам за какво се разказва (което допреди броени минути беше самата истина, после направих справка специално за нуждите на този текст). И през ум няма да ми мине, че ще се проявя като некултурен в очите на някого. Какво значение има дали съм чел „Колко земя му трябва на човек“? Ако не съм, това прави ли ме недостоен за поста ми? Или пък пиарите си въобразяват, че като намешат руската класика, образът на клиента ще просияе с неземна светлина?
Защо руската класика е толкова „вкусна“? Добър въпрос. Българската душа е дълбоко и трайно травмирана от темата за Русия и особено за Съветския съюз. Това е страна без чувство за мяра и агресивното ѝ отношение към нас закономерно предизвиква съответни реакции. И когато някой се опита да защити Русия в българските очи, той неминуемо прибягва до аргумента: може да са всякакви, ама я вижте каква култура имат! Имат, вярно. Но руската култура далеч не е онова хомогенно явление, което се мъчат да я изкарат. За хора като Кирил Петков обаче очевидно е. За него няма особена разлика между Чехов, Тургенев и Гогол. Вероятно няма и между Толстой и Достоевски, защото те си приличат по това, че са „титани“ на руската класика, а по какво се различават – това надали е толкова интересно. А разликата е като между земята и небето и като казваме „небето“ за Достоевски, наистина имаме предвид Небето. Докато Толстой е ересиарх, то Достоевски е истински православен човек, което означава не просто да познава догмата и канона на православието, а да има православен мироглед, чрез който да се ориентира във всяка житейска или художествена ситуация.
Това, което масовият българин (в т.ч. и Кирил Петков) разбира, като чуе „руска литература“, е само една, макар и твърде представителна, част от нея, една анархо-комунистическа книжнина в болнавия дух на XIX век. Тя отразява един дух, гениално описан от Достоевски в „Бесове“. Този дух предизвика Октомврийската революция и всички кошмари през следващите седемдесет години. Това е духът на модернизма и неспирния прогрес, духът на отрицанието и терора. Духът на тоталитаризма, представящ се за либерализъм, граничещ чак и с анархизъм.
Понеже започнахме с тях, като литература между Чехов и Толстой няма почти нищо общо.
Чехов е един от най-добрите белетристи, на които съм попадал, а пък Толстой си е малко луд. Кирил Петков обаче едва ли прави разлика – все е руска класика. Например Петков знае ли, че през 1901 Толстой е отлъчен от Църквата заради разпространяване на ерес и отричане на догмати като Троицата и непорочното зачатие? В една по-християнска страна от нашата това би било проблем за Кирил Петков. Но тук напротив – ах, той, моля ви се, чете руска класика, той чете Толстой! Ах, колко е възвишен и изтънчен! Не може човек с такъв ум и с такава душа да не е достоен водач на народа си.
Разбира се, всичко това е пиарска тъпотия. На Петков въобще не му е нужно да се идентифицира чрез отношението си към руската литература. Никой не очаква това от него. Дайте да видим какви ги върши той с преките си задължения, с цените на енергията, с цените на храните, с отношението към Македония и по Украинската криза, а не дали ходи пеша, дали жена му върти курабии и дали чете Толстой. Но се получава точно така. Сега българската художествено-творческа интелигенция още дни наред ще изживява звездния си миг да разобличи своя министър-председател, който бърка Чехов с Толстой. Добре че не го попитаха кой е любимият му лебед от „Лебедово езеро“ – Одета или Одилия. Че тогава, ако беше сбъркал, неговото ничие щеше да бъде. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
