#НаДнешнияДен 1895 г. е посечен Стефан Стамболов – един от най-знаменитите български политици, революционер, журналист и поет.
Малцина са държавниците в новата ни българската история, които имат толкова ключово значение за развитието на страната, каквото има Стефан Стамболов. Наричан от съвременниците си „българският Бисмарк”, той поема управлението на една разделена от вътрешни борби и поставена в международна изолация млада балканска държава, която иска да запази крехката си независимост. Може би за някои да е противоречива личност, но определено е един истински родолюбец, който винаги поставя страната си на първо място и над всичко и остава в историята като пример за поколения българи и родолюбци. Негови са думите:
„И за опашката на дявола ще се хвана, ако трябва, но ще изтегля България!“
Стефан Стамболов е роден на 31 януари (12 февруари нов стил) 1854 г. в Търново. Потеклото му по майчина и бащина линия идва от Трявна. Започва образованието си в родния град, а след това учи в Духовната семинария в Одеса, но така и не я завършва заради връзките му с руски революционери. През 1873 г. за кратко е учител в Търново, а по-късно заминава за Румъния.
Стамболов става делегат на Търновския революционен комитет на Общото събрание на БРЦК на 2-3 септември 1874 г. През есента е изпратен в България, като заместник на Левски, с цел съживяване на революционните комитети. На следващата година се връща в Букурещ, където издава обща стихосбирка със своя съратник Христо Ботев („Песни и стихотворения от Ботьова и Стамболова“). Участва в Общото събрание на БРЦК на 24 август 1875 г, на което се взима решение за въстание в България и е изпратен за апостол в Старозагорския революционен окръг, където е сред ръководителите на Старозагорското въстание.
След Освобождението е един от най-активните привърженици на Либералната партия. Въпреки крехката си възраст е избран за депутат в Първото (1879г.), Второто ( 1880 -1881г.) и отново в Четвъртото обикновено народно събрание, което оглавява като председател (1884 -1886г.).
След абдикацията на княз Александър I Стефан Стамболов влиза в състава на регентския съвет. Той свиква III Велико Народно събрание въпреки, че руснаците са не съгласни да приемат новия български княз Фердинанд.
След избора на княз, Стамболов става министър-председател и задачите, които си поставя включват защита на българската независимост, ускоряване на стопанското развитие и подобряване на международното положение на България. След, като участва в три неуспешни въстания той осъзнава, че единствения успешен път за национално обединение е дипломатическия. В своята политика той е воден от принципа за неделимост на Македония с другите балкански държави, поради което отхвърля сръбското предложение за съюз срещу султана. Много добре преценява слабостта на Османската империя по това време и успява да съчетае политика на приятелство и натиск спрямо султана. В резултат, на което са постигнати редица църковни и просветни придобивки, което води до пробуждане на българското самосъзнание в Македония.
В лицето на Османската империя Стамболов вижда необходим съюзник срещу сръбските и гръцки интереси в Македония. Тази политика е съчетана с изграждането на модерна армия по европейски стандарти, която в бъдеще да изпълни задачата на национално обединение. Стамболов провежда политика на твърдост и лавиране спрямо Великите Сили в името на националния интерес. По този начин той успява да сключи изгодни за българската икономика търговски договори. След дълги преговори в търсенето на равностойно икономическо партньорство, в които се залагат най-вече националните интереси, през 1889-1890 г. са сключени търговски спогодби и договори с доста западни европейски държави като Англия, Австро-Унгария, Германия, Белгия, Франция и Швейцария. Това е не само икономически, но и политически успех за Стамболовото правителство, защото се заобикалят забраняващите и ограничаващи клаузи на Берлинския договор.
От гледна точка на външната политика действията, които прави Русия спрямо нас, убеждават Стамболов в истинската цел на нейната имперска политика – превръщането на България в руски протекторат и използването ѝ за домогване до Проливите – доктрина на руския империализъм формирана още от Петър I. Руските интереси са в разрез с българските стремежи за национална независимост и национално обединение, изразени в управлението на Стамболов. Той остро се противопоставя на всеки опит за вмешателство в българските дела. За постигане на тази цел предприема редица крайни мерки, които се използват като доказателство за наличието на диктаторски режим. Приети са законите срещу разбойничеството и за ограничение на печата.
Започването на активна законодателна дейност с подчертано протекционистичен характер. Приема закон за насърчаване на производството на местни тъкани, закон за насърчаване на местната индустрия и закон който определя железниците за собственост на държавата. Така предотвратява опасността от изпадане на страната в икономическа зависимост. Развива банковото и застрахователното дело, поставя основите на общинските здравни служби и пенсионното дело.
Няма как да не му се признаят и огромните успехи, които постига във вътрешната политика на страната. След, като успява да уреди външни заеми започва да изпълнява основната си цел, която включва развиване на модерна инфраструктура, която да улесни връзките между селищата, околийските центрове и столицата. Започва активното строителство на шосета и ЖП линии, като още през 1888 г. е приет закон за железопътната мрежа на Княжество България. По същото това време е завършено и трасето Цариброд-София-Вакарел-Белово, и през месец август на 1888 г. през страната преминава първият пътнически влак от Виена за Цариград. С това си трасе се осъществява връзката на България с Централна и Западна Европа.
Започва и изграждането и на модерни за тогавашното си време пристанища във Варна и Бургас, а през 1892 г. е създадено „Българско търговско, параходно дружество”, което се опитва да пробие монопола на чуждите компании в морският и речен транспорт. Създаваната постепенно разклонена транспортна мрежа, размразява застоя, и местната патриархална обособеност, укрепва и развива единният национален пазар като ускорява и поевтинява превоза на хора и стоки.
Първите резултати от тази политика скоро са налице. Врати отварят над 80 нови промишлени предприятия, главно в областта на текстилната и хранително-вкусовата промишленост. Полага се началото на добивната промишленост, като заработват мините за каменни въглища, които се намират край град Перник. А през 1892 г. първите частни каменовъглени мини започват да дават продукция на пазара. Не по-малко динамично се развива и секторът на услугите – създадени са 40 акционерни дружества и една банка наречена „Гирдап” в град Русе, както и първото застрахователно дружество „България”, чиито основи са положени отново в Русе. На 15 август 1892 г. в град Пловдив е открито първото Българско Земеделско-промишлено изложение, на което са представени всички отрасли на селското стопанство и промишлеността, което по-късно е в основата на създаването на Пловдивския промишлен панаир – едно трайно явление в българския стопански живот, което трябва да демонстрира нарасналите стопански възможности на Княжество България.
В стремежът си да си налага своят авторитет и много силна воля Стефан Стамболов твърде скоро влиза и в конфликт с църквата, както и с армията дори и с княза. През пролетта на 1888 г. назрява първият и по сериозен конфликт между армията и правителството във връзка с процеса срещу участника от Сръбско-българската война от 1886 г. майор Христо Попов. Офицерът е обвинен в материални злоупотреби, което води до съдебен процес, който отстранява майор Христо Попов от армията, но това довежда и до първия сблъсък между Стамболов и стремящия се към повече власт княз Фердинанд, чийто приятел е и осъденият офицер.
С това си действие министър-председателят предизвиква сериозно безпокойство и вълнение в част от офицерите и дава възможност на княза да укрепи връзките си с ръководния състав на армията. Конфликтът с църквата избухва по същото време, като светия синод на Българската Православна Църква се свиква без да бъдат поканени – княз Фердинанд и Стефан Стамболов, което предизвиква яростта на премиера и води до разгонвания с много груба сила.
След като си спечелва много неприятели, които се организират и няколко атентата срещу него. Като определено най-запомнящ е този, при който на 15 март 1891 г. е убит финансовият министър Христо Белчев, докато двамата се разхождат спокойно край Градската градина в София. В отговор на това са задържани над 200 души, между които са и Петко Каравелов, д-р Димитър Моллов, Трайко Китанчев, Светослав Миларов, Тома Георгиев и други заподозрени. На 16 февруари 1892 г. в Цариград е убит дипломатическия агент д-р Григор Вълкович, което допълнително влошава положението на арестуваните в София. Присъдите са им изключително сурови -четирима са осъдени на смърт, а други между които са и Петко Каравелов и Трайко Китанчев на доста години затвор. Смъртните присъди веднага са изпълнени, а Петко Каравелов е хвърлен в затвора.
Русофобската политика на Стамболов е в разрез с амбициите на Фердинанд за официално признание. Князът, търсейки дипломатическата подкрепа на Русия успява да отстрани правителството на Стамболов през 1894 година. Именно при такава обстановка настъпва краят на 8-годишното управление на Народнолибералната партия и нейния лидер Стамболов, приеман за най-значимия български държавник. За това помагат грубите действия на властта, насилията, полицейският произвол, засилилото се общественото недоволство срещу управлението на Стамболов.
И след неговото отстраняване от правителството князът и новият министър-председател Константин Стоилов продължават да се опасяват от влиянието на Стамболов и търсят начини за неговото компрометиране. На 24 август 1894 г. той е арестуван за кратко, заради критики към княза в интервю за германски вестник, а след освобождаването му е замерван с камъни на улицата от привърженици на правителството. Военният министър Рачо Петров организира разследване, опитващо се да докаже, че Стамболов е организирал атентата срещу самия себе си през 1891 г, при който загива финансовия министър Христо Белчев. След като следствието не открива доказателства за това, то е прекратено в края на годината. Стамболов отказва да напусне родината си, въпреки заплахите за разправа и опит за убийство.
На 15 юли 1895 г. Стефан Стамболов е жестоко посечен на улицата от Михаил Ставрев – Хальо и от други македонци, които са близки до Наум Тюфекчиев и след три дни умира от раните си. Повод за убийството му е отмъщение за смъртта на Коста Паница – бивш съратник на Стамболов, който със съдействието на Русия прави опит за военен преврат и в резултат на това е екзекутиран. Стамболов е нападнат два дни преди делегацията за помирение с Русия да бъде приета от Николай II. Убийството му предизвиква много широк отглас в европейският и американския печат. От своите противници е наричан „тиранин” и „заслепен от омраза диктатор”, а за други се явява като „българския Ото Фон Бисмарк” и „ спасителят на България”.
Мнения за него изразяват много видни за онова време европейски журналисти – френският журналист Пол дьо Касаня говори за него така:
„Сравняват го с Ото Фон Бисмарк и Кавур, но без да стои по-долу от тях, освен по ограничеността на тесните географски граници и ширини, в които е бил принуден да се движи и за да го разберем, трябва да го поставим в неговата среда.”
Друг френски журналист го определя така
„Стефан Стамболов е истинското въплъщение на българската енергия.”
Американците го наричат: „Най-значимият политически лидер на Балканите до 1912 г.”. А в очите на Великобритания е „един от шестте политици на Европа през ХІХ век”. Именно в това се състои и неговата роля – да бъде държавник и да бъде лидер. Той е човекът, който полага основите на модерната българска държавност, който довежда превръщането на Княжество България в „Германия на Балканите”. Той е и човекът, чиято воля е непреодолима преграда срещу чуждите имперски интереси и амбиции спрямо суверенитета на страната.
