fbpx

Безвремието на нашето недоволство

Време за четене: 5 мин.

Библейският Еклесиаст уверено ни казва, че „[в]сичко си има време, време има за всяка работа под небето“ и в съзвучие с тази максима родният политически живот сякаш се опитва да докаже, че и безвремието е вид време.

Безвремието в което се намира днес България не е криза, но много прилича на такава. Или ако е криза е духовна, а не икономическа или още по-малко политическа. Умората от Борисов е умората на отделни кръгове и елити, че са прекарали прекалено много време без досег до властта, но и умората на нравствения средностатистически човек, чийто морален компас му показва, че в настоящата ситуация просто има нещо нередно.

С нерешителността и апетитите си за власт опозицията обаче се проваля да предложи алтернатива именно за сърцевината на онова, което крепи настоящето политическо статукво – Бойко Борисов дойде на власт в образа на човек, който знае какво прави и има (кога инстинктивно, кога предварително замислено) решение по всеки държавен проблем. И когато „другите партии“ го изчакват, желаят да чуят първо мнението на бившият премиер и дори сами го търсят, когато го няма, то сами го поставят отново под светлината на прожекторите и показват колко властта е неосъществима другояче.

С поведението си опозицията сама се дисквалифицира от големият разговор за българският политически живот.

Изключението тук е шоумена Слави Трифонов, който макар и понякога плахо и с проличаваща неопитност, но умеещ както да предложи решения по все по-широка палитра от теми, така и сам да бъде тема както за медиите, така и за обикновения човек.

Нещо, което до скоро беше патент единствено за Борисов.

Времето на безвремието е по съвместимост и време на нескончаеми избори и/или подготовка за избори, протести с основно искане нови избори и мрънкане за избори по студиата на телевизиите. Като резултатите от тези избори никога не са достатъчно удовлетворяващи, а условията на провеждането им – винаги съмнителни и предопределени. Но и тези проблематични резултати никога не водят до преосмисляне на ценностите, до промяна на реториката или до отказ от най-ценното за партийните водачи в името на общото благо.

Иронично е, че партията, която технически спечели изборите е и единствената, която проявява някакво желание (дори само на думи) за адаптация към необходимостта на ситуацията и заявява волята си да надживее собственият си харизматичен лидер по начин, по който това не успя да се случи в десния спектър нито със СДС и Костов, нито с НДСВ и Царя – далеч по-интелектуални и приети в обществото (и дори в международен план) фигури.

Както обикновено обаче процесите са глобални, а нашият житейски път е просто брънка в голямата верига от исторически събития.

Още преди век немският философ Освалд Шпенглер прогнозира реалностите, които преживяваме днес. В своя монументален труд „Залезът на Европа“ той анализира историческото изчерпване на либерализма и достигането на момент, аналогичен с развитието на Римската република, когато след точката на културната си смърт цивилизацията сама започва да търси и отдава все повече отговорности на онзи, който има решимостта сам да ги вземе и понесе – дори когато няма пълният потенциал за това. Спомнете си само дългата редица от императори между Октавиан Август и Константин Велики, двата колоса, които съумяват да стабилизират Държавата.

Алтернативата на Борисов не е отличник от Харвард, нито „нови лица“ бутани от стари пари. Времето на симпатичните и спретнати юпита отдавна се изчерпа, и то не просто локално, но и глобално. Ако се огледаме в международен план популистката вълна не просто не свършва, тя само леко изменя лицето си според обстоятелствата и настроенията на широките маси. Настоящият американски президент Джо Байдън не е по-малък популист от предшественика си Доналд Тръмп, просто популизмът на единия съвпада повече с широкия наратив на Zeitgeist-a, на хегеловият Дух на времето. Всеки истински самодържец идва на власт като удовлетворяващ нуждите на най-много социални групи реформатор, а не като открит кръволок и диктатор.

В тази перспектива прави впечатление все по-засилващото се присъствие (и дори мода) на хора с малко име „генерал“ в политическия живот и доброто им приемане от всички страни на политическият спектър. Генералиадата на 20-те години на българският XXI век обаче не може и няма потенциала да произведе нещо аналогично на Режима на полковниците от близкото минало на съседна Гърция поради многото и твърде разнопосочни геополитически оси, които притискат страната ни и оказват своето въздействие по иначе несвързани теми. Възпитаници на една и съща войска и клели се в едно и също знаме, сърцата на тези генерали изглежда са в плен на различни и все чужди сили. Лошото е че май говорим за преди всичко романтична лоялност, а не за рационалност или обективен интерес.

Във вътрешно отношение обаче изглежда има морален консенсус относно това кое е прието и кое не е, до степен дори бившата комунистическа партия да има националистическа реторика спрямо темата Македония или нито една от големите и утвърдени партии да не смее да влезе открито в крак с дискурса на ляволибеалната идеология на малцинствата, която господства в Западния свят.

На този фон партийните образувания с нелепи и непреводими на чужди езици имена-лозунги и нескончаемите опити за рециклиране на темите за „Прехода-Мутрите-Мафията“ (актуални в главите на предходното поколение, но просто неразбираема дъвка за по-младите) в претенциозните анализи на уж академици, журналисти и интелектуалци, изглеждат не просто като да драскат проблема по повърхността, ами дори като умишлен опит за хвърляне на прах в очите на обществеността. Или дори по-лошо: делюзия и самозаблуда.

Но ако призваните да бъдат коректив и дори в същински смисъл духовни водачи на нацията са неспособни да канализират мислите и да изразят недоволството си по конструктивен и сбъдващ се начин, то преодоляването на безвремието изглежда далеч във времето, много след заветната дата 11 юли, когато се предполага че поредните предсрочни избори ще решат нещо.


Оригинална публикация

Споделете чрез

Предишен

Следващ