На 21 юли 1969 година, рано сутринта, за пръв път човешки крак стъпва на Луната. Според социолозите, обаче, все повече нараства броят на хората, които не вярват в това. Дори в САЩ, скептиците вече възлизат на 10%, като сред хората над 54-годишна възраст те са само 3%, а при тези до 34-годишна възраст – цели 18%.
Дали става въпрос за нещо обективно или за нарастваща обезвереност в собствените възможности? Дали Интернет-поколението не подценява всичко преди себе си? Нека хвърлим поглед към вече не толкова познатия ни XX век…
Технологичното развитие на Запада през 60-те
Всички знаем за свръхзвуковите пътнически самолети Конкорд, както, може би, и за съветските им конкуренти Ту-144. Конкорд прави първите си два редовни полета с пътници на 21 януари 1976 година, едновременно от Лондон и Париж. Авиопревозвачите, разбира се, са British Airways и Air France. Досущ както при сегашната ситуация с ваксините „Спутник“, ако ми позволите такава аналогия, СССР пуска първия редовен полет на Ту-144 с Аерофлот изпреварващо – на 26 декември 1975 година (Вероятно като „подарък“ за Boxing day на англичаните).
Защо, обаче, ви казвам всичко това? Работата е там, че отново както при ваксините, нещо което влиза в комерсиална употреба на определена дата, всъщност е разработено много по-рано. Първият свръхзвуков полет (без пътници) и на Конкорд, и на Ту-144 е тъкмо през 1969 година. Разбира се, СССР осъществява и това с няколко месеца изпреварване.
Съвсем няма да обсъждам чия разработка е първа, само ще отбележа, че корените на проекта Конкорд датират дори до 50-те години и водят както до Великобритания и Франция, така и до големите американски играчи, като Локхийд, Боинг, General Dynamics и др. Всеки е гледал от всеки, консултирали са се, правили са доклади, прототипи и общи дружества. Нека политкоректно наречем проекта за свръхзвуков пътнически самолет „постижение на човечеството“. Важен е крайният резултат – а той е, че с нещо разработено през 60-те, хората са се движили със скоростта на куршум, километри над земята … пиейки си питието:
Самолетът е толкова стабилен, че напитките на борда му не помръдват. А това се дължи на разработените през 50-те и 60-те делтовидни крила:
Може би и тези пътници нямаше да вярват, че полетът им е истина, ако след няколко часа не се озоваваха от Ню Йорк в Лондон – това биха били наистина скъпи филмови декори… Странно ли е, че след преустановяването на полетите на Конкорд, статистиката отчита нарастване на скептицизма относно кацането на Луната? Днес толкова бързи пътнически самолети няма.
С най-амбициозни цели и по-малко стриктни изисквания за безопасност, военната авиация и космонавтиката са полетата, където инженерната мисъл разгръща пълния си потенциал. В тази връзка, ако се насочим директно в САЩ през 60-те години, ще открием най-бързия самолет създаван някога от човека. И той, разбира се, е военен. Става въпрос за Локхийд SR-71 Блекбърд. Произведен в 32 бройки, първата влязла в експлоатация през януари 1966 година, този стратегически разузнавателен самолет развива скорост над 3 пъти тази на звука:
През впечатляващата си „кариера“ във Военновъздушните сили на САЩ и НАСА, приключила в края на 90-те, SR-71 поставя и рекорд за най-висок полет на „въздуходишащ“ пилотиран самолет – 25 929 метра:
И от Конкорд, и от SR-71, и от Ту-144 през годините падат много бройки, завършвайки с изключително трагични инциденти. Може да се каже, че сега не ги използваме, защото ценим човешкия живот повече… Но не е ли именно това в противоречие с твърдението, че от НАСА през 1969 г. са „пощадили“ Армстронг и Олдрин, фалшифицирайки тяхното кацане?
Как ви звучи това на фона на факта, че между 1965 г. и 1974 г. над 200 000 млади американци (вкл. пилоти) губят живота си във войната във Виетнам, пратени да намалят влиянието на СССР? Надпреварата за Луната също е била надпревара „на живот и смърт“ със СССР, а и да не забравяме, че дори днес, в хипер либералните времена в които живеем, Илон Мъск и НАСА направиха доста експериментален космически полет с хора…
Само американците ли представляват Земята, като по филмите?
Ако цялата история за кацането на Луната е вярна, то човек би очаквал ракетната програма на САЩ да не започва от нищото, а да има проследяема еволюция. И това е точно така.
Изключително неудобен факт от съвременна гледна точка е, че Нацистка Германия е първата космическа държава. На 20 юни 1944 година, нейна ракета V-2 („Фау-2“) е първият създаден от човека обект, достигнал открития космос. При това много убедително, с апогей на полета от 176 км над Земята и начална маса 12 500 кг.
Това изстрелване е част от финална серия изпитания на V-2, чиято цел е била да прецизират поведението на ракетите в космическия вакуум. На този етап вече водещият учен на проекта, Вернер фон Браун и неговият екип са успели да решат повечето проблеми свързани с нестабилността на ракетите V-2 в предишните години.
За съжаление, същият този човек и неговият екип след това са отговорни за изстрелването на около 3000 такива ракети по градове в Англия и региона, отнели живота на около 9000 човека, според BBC. Забележете, че още тогава, в края на Втората световна война, тези ракети са насочваеми и свръхзвукови (б.а. да не се бърка с „хиперзвукови“). Всъщност, скоростта им във вакуума на открития космос дори надхвърля 5500 км/ч.
Страните от Антихитлеристката коалиция нямат абсолютно никакви мерки за противодействие на това оръжие, сякаш излязло от роман на Жул Верн. Това кара САЩ и СССР в края на войната бясно да се съревновават за усвояването на целия този научен ресурс, свързан с ракетното дело на Нацистка Германия. СССР успява да завземе заводите за Фау-2 и в последствие да възстанови и пренесе производството им на своя територия.
САЩ, обаче, успяват дори нещо повече. Те взимат от Германия части за 80 ракети Фау-2, а също така самия Вернер фон Браун и голяма част от 100-те човека от екипа му, които се предават. В САЩ безспорният научен гений на фон Браун не просто е оценен, а той е назначен за ръководител на американската ракетна програма и става основно лице на техния стемеж към космоса, и в частност – към Луната. Списание „Тайм“ дори го нарича „бащата на американската лунна програма“.
Странно или не, контролният център на легендарната база Кейп Канавъръл във Флорида е построен в началото на 60-те под указанията и ръководството на Курт Хайнрих Дебус – немски инженер от екипа на фон Браун и бивш SS-овец… В последствие той е и първият му директор… А също така, той стои зад „Комплекс за изстрелвания 39“ на Кейп Канавъръл – мястото, откъдето се изстрелват ракетите от мисията „Аполо“, откъдето по-късно излитат космическите совалки и откъдето сега Илон Мъск изстрелва ракетите Space X…
Представете си цел, толкова завладяваща умовете на хората, че би накарала американци да назначават за свои ръководители бивши членове на нацисткото SS. Именно това е програмата „Аполо“. А САЩ е била просто най-плодотворната среда за нея – с амбицията на тогавашната администрация, с хилядите учени и работници, които предоставя на разположение, с милиардите долари финансиране и, най-вече, за разлика от СССР – с огромната мощ на частния си сектор. Например, ракетата „Сатурн 5“ е построена от фирмите Боинг, Дъглас и Норт Америкън, лунният роувър – от Дженеръл Мотърс, а бордовият компютър – от IBM. В различни модули, части и инструменти на борда имената си са сложили още много известни компании като Локхийд, Уестингхаус, Goodyear, Whirlpool и много други.
Всъщност, на практика всичко в проекта е делегирано на невъобразимо голям брой частни фирми. НАСА, която сама по себе си е имала по това време над 33 000 държавни служители, създава толкова много публично-частни партньорства, че в крайна сметка е оценено, че около 400 000 различни човека са положили някакъв вид труд за програмата „Аполо“. Това създава много голям тласък за иновации и в бизнеса. Например, Боинг използва опита си от менажирането на огромен проект като ракетата „Сатурн 5“ в създаването на самолета 747, Дженеръл Мотърс прилага постигнатите нововъведения в автомобилите си Шевролет, a Black&Decker – в създаването на акумулаторни инструменти.
В крайна сметка, спойката и движещата сила, която кара цялата тази „мешавица“ да работи е патриотизмът, характерен за онова време – всички хора, фирми и институции се обединяват в едно под държавния флаг. Било е национална кауза да бъде ликвидирана преднината на СССР в покоряването на космоса.
P.S. За компютъра на Аполо 11
Често срещан аргумент за скептицизъм е това, че “Аполо 11” използва примитивен за днешните стандарти навигационен компютър – „Как може да са разчитали на компютър през 1969 година, когато дори съвременните засичат непрекъснато?“.
Като за начало, мисиите „Аполо“ използват две различни компютърни системи. Самата ракета „Сатурн 5“ е управлявана от специално разработен от IBM компютър и софтуер, като в тяхната разработка участват 4000 техни служители. Той не е съдържал кабели и е отговарял на изключително строги изисквания за десетки хиляди часове работа без грешки. Но той не е най-интересният – ракети са били навигирани и преди него.
Най-интересният компютър е бил този, който е управлявал всички функции на лунния модул – прецизното му кацане на Луната и завръщане:
– Създаден от водещия инженерно-технически университет в света – MIT. Там по проекта работи и легендарен учен, Чарлз Дрейпър, наричан „бащата на инерциалната навигация“.
– За огромна разлика от съвременните компютри, всичките свързващи пътечки между компонентите на чиповете му са бавно и прецизно изработени на ръка
– Съдържа ROM-памет (памет само за четене), на която са записани критичните за полета данни и команди. Тази памет се състои от нишки с вплетени също на ръка битове информация:
Много повече информация за навигационния компютър на мисиите „Аполо“, включително демонстрации на работещ такъв можете да намерите в YouTube с ключовите думи „Apollo Guidance Computer (AGC)“.
P.S. (2) Оптималното доказателство
В днешно време почти всеки е ползвал Гугъл Земя – карта от снимки на цялото земно кълбо. Още преди години, благодарение на множество непилотирани мисии, заснели повърхността на Луната, Гугъл създадоха и Гугъл Луна. На този клип от 2011 година можете да видите как Нийл Армстронг съпоставя официалните кадри от 1969-та година от кабината на лунния модул „Орел“ при кацането му със съвременни кадри от Луната, използвайки Гугъл Луна. Накрая дори се вижда останалата там част от модула „Орел“:
Тези кадри са от видимата страна на Луната. Не е ли интересно, че при толкова апарати изпращани до нашия естествен спътник от най-различни държави и при толкова мощни телескопи, никой не е отрекъл истиноста на това видео вече 10 години?
Източници:
https://www.pcmag.com/news/1-in-10-americans-dont-believe-the-moon-landing-really-happened
https://www.satelliteinternet.com/resources/moon-landing-real-survey/
https://www.britannica.com/technology/Concorde
https://airandspace.si.edu/stories/editorial/setting-records-sr-71-blackbird
https://time.com/5627637/nasa-nazi-von-braun/
https://apollo11space.com/apollo-program-and-private-companies/
https://www.ibm.com/ibm/history/ibm100/us/en/icons/apollo/
Основни статии-портали в Wikipedia: “Tupolev Tu-144”, “Concorde”, “V-2 rocket”, “Kennedy Space Center Launch Complex 39”, “Saturn V”, “Apollo Guidance Computer”, “Vietnam War casualties”, “Margaret Hamilton (software engineer)”, “Flight airspeed record”, “MW 18014”
https://www.nasa.gov/
