От вече доста години над българската политика тегне една мъка – прозорецът пред нахлуването на нови политически проекти е затворен. Не че няма желаещи пеперуди, привлечени от ярката светлина вътре в стаята, но всеки път щом се засилят на пъстрите криле на надеждите си, се размазват в стъклото на електоралния скептицизъм. Може би е така, защото самите пеперуди обезцениха до пълен абсурд смисъла на понятието “нов политически проект”. Вместо нещо наистина ново, всеки път ни се самопредлагат изтъркани до втръсване кариеристи, които обикалят и подсмърчат около софрата още от зората на демокрацията. Ако не са пък такива, то се оказват мимолетни кралимарковци, прочули се навсякъде другаде, но не и в политиката.
Размазват те крехките си телца в стъклото на електоралното безразличие, но ето че сякаш настъпиха времена, когато прозорецът може би малко ще се пооткрехне. Извънредно положение. Карантина! Пандемия!! Пандемониум!!! Мътна вода, в която вотът на Народа лесно може да стане протестен и дребните кралимарковци се надяват да докопат поне парченце от него. Големите имат по-сериозни намерения. Една криза, като тази, която в момента човечеството си организира самò, може най-после да се превърне в сериозен повод за преосмисляне на политическата система, за оттегляне на старите играчи и за влизане на нови.
Какво да мислим за извънредното положение? Едно е дали дадени извънредни мерки са адекватни, правилни или полезни. Съвсем друго е дали трябва да ги спазваме с отговорност към демократичните институции, които ги налагат, или да им се противим като фенове на слободията. Отговорът на този въпрос е пряко свързан с разбирането ни за мяра. Какво е мярата? В общи линии това е границата, до която нещата са едни, а отвъд нея стават други. Мярата, ако щете, е и онзи предел, до който рейтингът на управляващите расте, а след него започва да се срива. В условията на криза рейтингът на управляващите расте, защото всички нормални хора (а повечето все още са такива) са на мнение, че най-страшното, което може да се случи, не е морът, не е икономическата криза, а безредиците. За да не се допуснат безредици, хората са готови да понесат почти всичко. Но не за безкрайно дълго време. Редът в едно общество е най-важен, защото без него обществото ще загине дори и без външен натиск, а от само себе си. Във Византия са наричали загубата на ред “атаксия”, липса на таксис, а таксисът е порядъкът в държавата и войската. Йерархията на ценностите, длъжностите и отговорностите. Допускането на атаксия е била от малкото, ако не и единствената легитимна причина, императорът законно да бъде заведен на хиподрома и екзекутиран там по особено мъчителен начин. При извънредните положения до едно време мерките осигуряват “таксис”, но след това рискуват да се превърнат в източник на “атаксия”. Да видиш къде е този момент, да напипаш границата – това означава, че си усетил мярата. Чувството за мяра е тъй необходимо за политиците, както белите дробове за гръбначните.
Наред с безспорните си преимущества, най-вече в областта на потреблението и развлеченията (но и на технологиите), глобализираният свят е като разграден двор. Ето, в така създадената (глобална) криза ние не правим и не можем да правим каквото решим или каквото подсказва собственият ни разум, а онова, което правят всички останали. И по този случай последиците ще бъдат като за всички останали: едно човечество, едни последици и ние барабар с останалите.
Докато причините за текущата криза не са съвсем ясни (при сблъсък с астероид, например, ще бъдат безспорни), то последиците като че ли са. Сполетялото ни изпитание е факт и някои от последиците ще бъдат по-дълбоки дори и от онези през 2001 г. след случката с кулите-близнаци, която, надявам се, все още помните, макар и смътно. А най-дълбоки от всички останали ще бъдат менталните последици, последиците за мисленето на хората.
Тази сутрин около църквата “Св. Георги” срещнах един комшия, който хвърляше малка топка на кученцето си.
– И сега какво? – попита ме той, сякаш аз има откъде да знам. – Май оттук нататък ще си караме така завинаги. Няма да вдигнат положението.
– Как няма да го вдигнат! Нали трябва да има оборот, потребление, икономика, пари…
– Ще работят роботи – поклати глава комшията, – а ние ще си стоим затворени по домовете и ще я караме на социални помощи.
Мислене. Колко хора ще си кажат това? И колко е минималният брой хора, които трябва да си го помислят, за да настъпят глобалните ментални промени?
Не всички последици ще бъдат лоши. Ето няколко ободряващи:
Ще станем свидетели на общо отрезвяване и осъзнаване на собствената си досегаемост. Знаем само на теория, че е достатъчно миниатюрно потрепване в наклона на земната ос, за да се промени до неузнаваемост локвата на Ричард Докинс – нали го знаете: онзи, модерния мислител, според когото човечеството е кална вода, разляла се в случайна дупка и възкликнала: “Ах, тази дупка е сътворена точно като за мен!”. Досега на теория сме знаели за земната ос и за деликатния и крехък баланс в активността на Слънцето, но на практика сме живели с представата, че сме недосегаеми. Живели сме с тази представа, въпреки че сме били досягани сравнително често. Но хората забравят. По времето на Бийтълс на практика не са помнили Втората световна война, освен като досаден факт от учебниците по история. Децата на Ной в края на живота си сигурно не са помнили и потопа. Когато осъзнаем, когато почувстваме своята крехкост и досегаемост, ще разширим кръгозора си и няма да страдаме до отчаяние, когато стекът ни не е достатъчно кървав и сервитьорът не го е поднесъл с изискуемата чупка в кръста.
Ще останат на заден план ред перверзии като джендър идеологията, десетките видове полове, гей браковете и т.н. Наскоро някой се пошегува, че в траурните статистики за коронавируса се казва колко мъже са загинали (или починали – как е по-правилно да се каже?) и колко жени, но нищо не се споменава за останалите 29 пола според класификацията на Комисията за човешки права на Ню Йорк, с която бизнесът трябва да се съобразява, за да не си навлече солени глоби. Да не би джендър-бендър (пол №8 в списъка) да не го ловят зарази?
Грижата за човека отново ще излезе на преден план пред грижата за планетата. Очаквам да видя как гъвкавите и политически отговорни членове на Европейската комисия ще преработят Зелената сделка и ще отклонят крупни суми, определени за тормоз над индустрията, по посока справянето с последиците от вируса. Бедните зелени ще останат без лозунги. Грета Тунберг ще трябва да тръгне на училище. Всички те ще мърморят и ще се жалват, въпреки че би трябвало да се радват, да гледат на COVID-19 като на вид ваксина за планетата срещу този паразит, този тумор в снагата на природата – човека. Много ще ми е забавно да видя как някой изтерзан карантинник се промъква омотан в маски и ръкавици към контейнера за смет, треперещ да не го залови полицейският патрул задето е излязъл без служебна бележка, и в този момент иззад ъгъла изскача екоактивист да го пита защо не рециклира и не сметоотделя разделно.
Със сигурност ще наблюдаваме и други свежи последици от кризата, но най-свежата и вероятно най-близката по време ще бъде повсеместното преосмисляне на политическата система. Най-сетне ще дойде времето, когато изразът “смяна на политическия модел” ще добие някакъв смисъл. Защото досега мнозина говорят за смяна на модела, но всички си представят т. нар. “социална държава” и се съревновават единствено по популизъм и безсрамие. Ама да не дойдат фашистите, да не откарат с камионетки либералите? Спокойно! Няма да са фашистите. Фашистите също са вид популисти, само че малко по-строги и вманиачени. Ще дойде нещо различно. На едни ще хареса, на други няма да хареса, а на трети ще им е все тая. Но във всички случаи поне на първо време ще е по-близо до истината и до нормалността.
Затова в началото казах, че най-сетне се отваря прозорецът за нови политически проекти. Достатъчно е само традиционните политици да изтърват мярата и да пропуснат да прекратят навреме всичко “извънредно”, което (хайде да не се лъжем!) започна да им се услажда. Още чувам думите на комшията с кученцето: “Май оттук нататък ще си караме така завинаги”. Ако това се окаже вярно, утре комшията няма да е с кученце на улицата, а с брадва.
Мислете! Пишете! Агитирайте! За един нов проект са важни две неща – да е смислен (и оригинален) идеологически и да буди доверие. Обикновено това се случва чрез личността на лидерите и с неуморния труд на задкулисните умници. Пишете си идеологиите, обучавайте си активистите, пък ако се затрудните или се почувствате аматьори, обърнете се към хора, които знаят как се прави. И проявете смелостта да предложите нещо наистина ново и полезно, защото на хората от едни и същи общи приказки вече им се повръща. И побързайте, защото прозорецът скоро ще се захлопне или пък през него ще се намъкне някой друг, по-òправен от вас. Побързайте и следващото десетилетие ще е ваше, докато хората за пореден път забравят Втората световна война и потопа и отново се обърнат с блудни очи към “социалната държава”. Що се отнася до Картаген, той трябва да бъде разрушен, защото е един стар и досаден, омръзнал вече на всички политически проект.
