fbpx

Близкият изток през 2020 година

Време за четене: 14 мин.

Към настоящия момент 2020 г. се очертава да бъде изключително кризисна по всички аспекти, преминавайки от здравната криза заради пандемията от COVID-19 и стигайки до новите опасни перспективи в сферата на международната финансова и хуманитарна сигурност, пред които е изправен светът.

  

 

За Близкия изток 2020 г. се превърна в годината на радикалните промени. Още в първите ѝ дни един от досегашните основни играчи в региона – Иран – беше вкаран във вътрешна криза след елиминирането на основния архитект на външнополитическите и военни операции на страната в региона, а именно генерал Касем Сюлеймани. През месец март изборите в Израел, след повече от година на политическа криза, успяха да излъчат правителство на националното обединение. Веднага след това пандемията не подмина региона и вкара много държави във финансова, здравна и социална криза. Взривът в Бейрут през август допълнително нагнети социалната обстановка в Ливан, където държавата върви към неминуема финансова катастрофа. Неосманската доктрина и разширението на влиянието на Турция в региона допълнително изкара на преден план все повече въпросителни, а в последните няколко месеца мирните договори, прокарани от администрацията на американския президент Доналд Тръмп, между Израел и три арабски държави в лицето на Обединените Арабски Емирства (ОАЕ), Бахрейн и Судан, показаха на света, че има правилен път към мира за региона.

Този годишен преглед има за цел да анализира как се разви годината за всеки един от играчите в Близкия изток и какви са перспективите пред кабинета на новия американски президент Джо Байдън.

Смъртта на султан Кабуус Бин Саид в средата на януари се оказа голяма загуба за Запада и за региона. Оман е една от най-интересните държави в Близкия изток. Ибадитите там са най-малкият трети клон на исляма извън шиити и сунити – и представляват най-прогресивното му крило. Имайки предвид това, трябва да се отбележи, че султан Кабус бе създал най-прогресивния абсолютистки режим в региона и го бе превърнал в „остров на спокойствието“. Икономиката на Оман разцъфна под негово управление. През 2011 г. той лично уреди освобождаването на американски алпинисти – обвинени в шпионаж от Иран – и по този начин превърна Оман в място за стратегически преговори в Близкия изток. Султанът създаде силни дипломатически отношения с Израел и Иран. В Оман беше договорено ядреното споразумение с Иран от 2015 г., там беше и президентът на страната Хасан Рохани след смъртта на Сюлеймани. В последните години Оман се беше превърнал в мястото, където отиваше всеки, който иска да води преговори с иранските шиити. Все пак загубата на султан Кабус не промени стратегическата роля на Оман в региона и наследникът му султан Хайтам Бин Тарик продължи да следва същата политика на неутралитет, като към днешна дата, макар и да са затоплени отношенията с Израел, официален договор за нормализиране на отношенията няма.

В съседната на Оман държава – Йемен – войната продължава, като бунтовниците хути продължават да държат столицата Санаа, а поддържаното от Саудитска Арабия правителство на президента Хади, в Аден, продължава да води война на изтощение с хутите. Конфликтът в страната доведе до невиждана хуманитарна криза, а край на военните действия не се вижда на хоризонта към този момент.

В същото време доскорошният любимец на Тръмп – престолонаследникът на Саудитска Арабия Мохамед Бин Салман (МБС) – вече упорито не е сред хората, с които бъдещият американски президент Джо Байдън би желал да има официална снимка. Престолонаследникът, който през 2017 г. неофициално пое управлението на кралството и осигури милиарди от САЩ за превъоръжаване на саудитската армия, днес вече е обект на двупартиен консенсус в американския Конгрес, че е човек, с който никой във Вашингтон няма да работи. Не случайно КСА не влезе в първоначалния пакет от мирни споразумения, които се предвиждаха за Израел от държавния департамент на САЩ. Загубата на приятели във Вашингтон след кървавата и брутална история с убийството на Джамал Хашогджи веднага активира и вътрешните кръгове на Саудитското кралско семейство. Действията на МБС компрометираха позицията на Судаиритската седморка (принцовете наследници от брака на крал Абдул Азис бин Сауд и Хаса бинт Ахмед ас-Судаири) начело на държавата, а враговете, които насъбра измежду всичките си братовчеди и полубратя, застрашиха значително неговата позиция. Без подкрепата на Вашингтон много скоро може да има нов престолонаследник в Саудитска Арабия.

През последните няколко месеца в региона на Близкия изток бяха официално очертани и новите нива на взаимоотношения между държавите съюзници на САЩ. Всички мирни договори между Израел и държавите от Залива и Судан, обаче, като че ли лежат на глинени основи.

Да вземем за пример Израел. Ежедневните протести срещу премиера Бенямин Нетаняху не дадоха кой знае какъв резултат, даже напротив, те като че ли го заредиха да бъде по-активен и креативен. Макар и проточила се повече от година, последвана най-после от съставянето на действащ кабинет през месец март, политическата криза в Израел не е превъзмогната. Истината е, че в момента Израел, също като Иран, е заложник на една тиха борба за власт между двамата коалиционни партньори – Нетаняху и Бени Ганц. Освен че Биби успя да победи опозицията, като разби коалицията „Синьо и бяло“ между Бени Ганц и Яир Лапид, той успешно изолира Ганц и неговите министри в рамките на сформираното правителство на националното обединение. Като пример за това изолиране може да бъде посочена делегацията за подписването на мирните споразумения с ОАЕ и Бахрейн през август във Вашингтон, където бяха включени съпругата на Нетаняху – Сара, двамата му синове Яир и Авнер, шефът на Мосад Йоси Коен и различни служители, съветници и журналисти. Но външният министър Габи Ашкенази, както и Бени Ганц, който е едновременно заместник министър-председател и министър на отбраната, останаха в Йерусалим.

Нетаняху очевидно нямаше намерение да споделя светлината на прожекторите около изненадващите споразумения. Той никога не е бил щедър с комплименти или благодарности към политическите си съюзници. Това даде ясен сигнал, който каза с огромни букви: „Израел, това е Биби!“. Наскоро същият „заби кинжал“ и в гърба на президента на САЩ Доналд Тръмп, отказвайки открито да застане на негова страна в изборния процес в Щатите. По този начин израелският премиер даде сигнал на бъдещия президент Джо Байдън, че е готов да работи с него, стига демократът да се откаже от създаването на ново ядрено споразумение с Иран. Това окончателно сложи и поантата на „Сделката на века“, като по този начин Биби запази добрите отношения с най-близките си арабски съюзници в лицето на Египет и Йордания. Премиерът на Израел успя да вкара в невиждана регионална изолация и без това геронтократичното ръководство на Палестинската автономия. Мирните споразумения с арабските страни добавиха нови имена на държави към списъка на изгубените съюзници за палестинците, които отново и отново не могат да намерят правилната формула между корупцията на „Фатах“ и радикализма на „Хамас“. Бенямин Нетаняху остава невероятно корумпиран, но той се оказа единственият съвременен лидер в световен мащаб, който напълно отговаря на описанието, дадено за успешен политик от Николо Макиавели в своята книга „Владетелят“. Хитрините на Нетаняху трябва да се изучават от младите политолози.

За другите държави от Залива, в лицето на Кувейт и Катар, нещата не изживяха толкова драматични промени. Кувейт избра нов емир след смъртта на Сабах ал-Сабах в края на месец септември, а Катар продължи курса си на остро противопоставяне със Саудитска Арабия, последвано от продължаващо затопляне на отношенията с Турция, довело до това Катар да се превърна в неофициалния финансов спонсор на правителството на Реджеп Таип Ердоган.

В държавите заобикалящи Израел – Йордания и Египет – ситуацията започна да се нормализира вътрешно. В Египет режимът на Сиси, който по принцип е враждебно настроен към Демократическата партия в САЩ, очаква с интерес какво ще е отношението на Вашингтон към него, особено след подкрепата на Сиси към Тръмп и скорошния скандал с египетска банка, която е помагала на американския президент да укрива данъците на своите бизнеси. Колкото до Йордания, крал Абдула си остана най-верният съюзник на Щатите в региона, въпреки временната криза между двете страни заради вече на практика несъществуващата „Сделка на века“.
Взривът в столицата на Ливан – Бейрут – през август, също разтърси света. Отвъд политическите последици, Ливан претърпя и сериозен удар по най-важната си линия за международна търговия, което се отрази върху способността да импортира основни стоки и да поддържа редовен износ и внос. Унищожението на пристанището в Бейрут, в момент, когато Ливан има нужда от всеки долар, доведе до оставката на правителството и вкара страната в най-сериозната политическа и финансова криза от 15 години насам.

В съседна Сирия има няколко динамични вектора. Основният такъв, обаче, не е от публичен характер и е свързан с конкуренцията между Русия и Иран спрямо режима на Башар ал-Асад. Въпросът в страната вече не е кой ще я управлява, доколкото посредством Москва и Техеран сирийският президент утвърди позициите си върху контролираните от него и партньорите му територии на Сирия, а кой ще управлява управляващия. По този начин, погледнато отвън, Русия и Иран са в един отбор в подкрепа на Башар ал-Асад, но, погледнато отвътре, двете държави имат различни очаквания от сирийския президент. Москва, например, не е очарована от въвличането на Сирия в шиитския коридор на Иран, а Техеран недоволства от нежеланието на Русия да възпрепятства действията на израелската авиация, която постепенно разшири периметъра си на действия по ирански цели на територията на Сирия.

На този фон, в друг успореден процес, Турция не успява да изпълнява ангажиментите си спрямо съвместното й споразумение с Русия, в което Анкара трябваше да изолира радикалните ислямистки формирования в Идлиб.

На изток от Ефрат пък Москва и Париж се опитват да се възползват от разочарованието на кюрдите от САЩ покрай частичното изтегляне на американските сили от страната. Самият Башар ал-Асад, както подсказват някои нюанси в изказванията му спрямо Израел и възобновяването на отношенията между Дамаск и Абу Даби, е готов да отваря дипломатически пространства, с които, в перспектива, да осигури допълнителни възможности, които да не се изчерпват единствено с Москва и Техеран.

В Ирак избирането за министър-председател на Мустафа ал-Кадими е свързано с няколко очаквания. На първо място – с поне частичното туширане на перманентното напрежение и неудовлетворение по улиците в централен и Южен Ирак отс високите нива сред младежката безработица, липсата на базови услуги и корупцията в страната. В този смисъл иракският парламент прие и нов изборен закон, с оглед на желанието на местните граждани да бъдат проведени предсрочни парламентарни избори, но не по старата система, подкрепяща установените партии-фирми. На второ място е преодоляването на американско-иранското напрежение, което продължава да парализира именно Ирак и да държи страната като заложник на антагонизма между Вашингтон и Техеран (особено след убийството на Касем Сюлеймани и Абу Махди ал-Мухандис, последвано от ексцесии в Зелената зона на Багдад и изстрелването на снаряди по американски цели в страната). Макар Мустафа ал-Кадими да е асоцииран със САЩ, неговото избиране нямаше да бъде възможно без подкрепата на основните шиитски формирования в парламента на Ирак (от иракско-националистическите до про-иранските). Именно отношенията между различните шиитски формирования, както и тези между Багдад и Ирбил, продължават да доминират вътрешно-политическата динамика в страната. В Иракски Кюрдистан, от една страна, местните власти успяха да постигнат консенсус със столичните такива спрямо статута на Синджар. Последното вдъхва надежди, макар и плахи, по отношение на възможността да се разреши и спорът за Киркук. От друга страна, обаче, годишният бюджет на автономия регион, делегиран от Багдад срещу предоставянето на съответното количество петрол от Ербил, продължава да бъде точка на напрежение между местната и централната власт. В допълнение, ескалацията между пешмергите от клана Барзани и ПКК, което е своеобразен ефект от военната активност на Турция спрямо Северен Ирак, допринасят за подвижния характер на ситуацията там.

 

 

Именно динамичността на турската външна политика е една от най-ключовите характеристики за изминаващата 2020-та година в региона на Близкия изток и Северна Африка. Анкара успя да обърне развоя на събитията в Либия след намесата си в конфликта в северно-африканската страната. Чрез влиянието си върху правителството на Файез ал-Сарадж, Анкара иска да „пропука“ анти-турската коалиция в Източното Средиземноморие, както и да получи бъдещи пазари за своя военно-промишлен комплекс, за строителния и енергийния си сектор. Именно в Източното Средиземноморие конфликтът с Гърция и Република Кипър по отношение на оспорвани териториални води и наличните в тях залежи на природни ресурси влоши още повече отношенията между ЕС и Турция. Властите в Анкара са и основният външен инспиратор на възобновяването на конфликта в Нагорни Карабах, където военната активност на Азербайджан е на път да промени установеното от години насам статукво. Въпреки впримчването на Турция в редица конфликти в региона и неговото съседство, обезценяването на лирата продължава да бъде основният проблем пред властите в Анкара.

Сходен проблем с инфлацията, който вече е традиционен за страната, има и в Иран. Ситуацията с COVID-19, както и американската санкционираща политика на „максимален натиск“ срещу Техеран, продължават да бъдат основните причини за свиването на икономиката на персийската държава.

Крещящата необходимост от свежи пари и финансови инжекции, както и ограничените дипломатически опции и пазари, карат властите в Техеран все повече да обръщат вниманието си към Китай. Убийството на Касем Сюлеймани – бившият ръководител на външно-политическото звено Ал-Кудс на Ислямския революционен гвардейски корпус – не може да бъде компенсирано от назначения му за заместник Исмаил Гаани. И ако от това към момента страда външно-политическата мрежа на Пасдаран, то във вътрешно-политически аспект се наблюдава обратният процес: на допълнителна монополизация на политическите и икономически активи от страна на звената, свързани с института на Аятолаха. Същите такива, с оглед на дълбоката криза, в която се намират реформаторските кръгове в Иран, гледат със сериозна амбиция към предстоящите президентски избори през 2021-ва година. Успоредно на стандартните съображения по иранско-пакистанската граница, Техеран гледа с нарастващо безпокойство на възобновения конфликт в Южен Кавказ, който може да доведе до допълнителни активи за Израел по азерско-иранската граница.

През последните десетилетия Близкият изток неминуемо е бил в полезрението на международната общност. 2020-та година не прави изключение. През изминалите дванадесет месеца са налице поне няколко фактора, които допринесоха за динамиката в региона – и които ще продължават да имат отношение спрямо него и през следващата година.

 

 

Един от тях е усилващото се присъствие на Китай, която предвижда местни подизпълнители на своя геополитически конструкт „Един пояс, един път” (като ОАЕ, Оман и Иран, например). Кризата покрай COVID–19 и флуктуацията на цената на петрола, правят местните правителства по-зависими от външно финансиране. Последното, с оглед на хронологията и опита на Китай спрямо държави от Африка и Азия, е добре познат инструмент на Пекин. В допълнение, Китай, подобно на Русия, демонстрира прагматично-утилитарен подход спрямо региона, което предоставя конкурентни предимства на тези две държави пред други такива, които имат отношение към случващото се в Близкия изток. Така например, съображенията, които са налице в американския Конгрес спрямо поведението на Саудитска Арабия или Турция, не са релевантни за властите в Китай.

Друг такъв фактор е свързан с преориентирането на американския външно-политически фокус спрямо Азия. Въпреки промяната на върха в Белия дом, последното като приоритет едва ли ще претърпи целева корекция (възможни са обаче инструментални промени). Какви ще бъдат новите ракурси на американската дипломация спрямо Близкия изток и конкретно – Иран и Израел – ще бъде един от ключовите въпроси, на които ще търсим отговор през следващата година. Със сигурност обаче, както властите в Иран, така и тези в Китай, посрещат с удовлетворение избирането на Джо Байдън за президент на САЩ.

Не на последно място, не трябва да се подценява и сложността на отношенията между държавите от самия регион. Все пак динамиката в него не е само функция на ролята на чужди за Близкия изток държави, но произтича също от „търкането“ на интересите на местните фактори. И ако Израел официализира нормалните си връзки със споменатите по-горе страни, то колизията в сунитския свят (по оста ОАЕ и Саудитска Арабия срещу Турция и Катар) продължава да бъде един от най-разпознаваемите фактори в региона. А перманентната опасност от актуализиране на иначе заложени конфликти в мембраната на Близкия изток и неговото непосредствено съседство – било между Израел и Хамас, между хутите, правителствените сили и Южния преходен съвет в Йемен, между Армения и Азербайджан, Египет и Етиопия или Гърция и Турция – ще бъде източник на постоянни рискове, които много бързо може да въвлекат държавите от интерес в опасни взаимоотношения. Нещо повече, тези конфликти – било то в студен или горещ наглед – не винаги могат да бъдат обяснени със сегментарен поглед (с етническия или религиозен профил на участващите в тях).

Всичко това ни подсказва, че годините се сливат една в друга, а точката лесно се превръща в запетая, когато се анализира Близкият изток.

 

Димитър Къцарков

Димитър Къцарков

гост-автор

Димитър Къцарков e хебраист и магистър по международно право от СУ „Св. Климент Охридски“. Специализирал в университета в Хайфа, Израел по Международна сигурност и Йерусалим, Израел в програмата им по политически науки със специализация. Работил е в посолството на Израел в България, Министерство на външните работи и и Израелския център за наука и култура в България, фондация „Orient Occident” по програма на Съвета за човешки права на ООН в Рабат. В момента работи като търговски представител и бизнес разузнавач за Близкия Изток и Африка на голяма международна фирма в сферата на киберсигурността.

Мартин Табаков

Мартин Табаков

гост-автор

Мартин Табаков е председател на Института за дясна политика. Бивш съветник към Политическия кабинет на министъра на външните работи Даниел Митов.

Споделете чрез

Предишен

Следващ