Събитията, които определиха облика на региона през изминалите 12 месеца
Когато говорим за Близкия изток, трябва да си даваме сметка за поне за три неща. Първото е, че той не води „откъснат“ живот от съседните му региони – този на Северна Африка или пък онзи на Централна Азия например. Второто е, че дванадесет месеца са прекалено много време за топос, който е изключително наситен на събития и динамика. Третото е, че държавите от Близкия изток не са единствените субекти, които участват във формирането на процесите там.
Това ще рече, че събитията, които разглеждаме тук, вероятно имат причини и ефекти, които далеч не могат да се изчерпат с тези на терена на Близкия изток. Такъв например е случаят, когато санкционираш петролния добив и търговия на Иран: това касае не просто различни държави, а различни континенти. А другият неминуем извод е, че понякога не са необходими дни, а само часове, за да може съществуващата там племенна, етническа и религиозна мозайка да се възбуди и наелектризира: като напрежението, което избухна и на тазгодишния „Велик марш на завръщането“ на границата между Ивицата Газа и Израел. Не на последно място, остава открит въпросът дали чуждите на региона сили, които преследват интересите си в него, с това допринасят за неговото стабилизиране, или тъкмо напротив: щеше ли Саудитска Арабия да продължава военните си действия в Йемен, ако нямаше „зелена“ светлина от САЩ?
Когато става дума за Близкия изток, разбира се, обикновено въпросите са повече от отговорите. Събитията там винаги са много, важността им – различна. Последното може би предполага една тъжна равносметка: там, където се случват толкова много неща, явно няма стабилност и устойчивост, няма здрава конструкция, на която може да посочиш опорните и` точки. А в такъв случай, става по-трудно да „измъкнеш“ някои панели от общата мозайка и да ги предложиш като по-важни от другите.
Въпреки това, кои бяха събитията през 2018-та година, които, в по-малка или по-голяма степен, определиха облика на Близкия изток?
Излизането на САЩ от ядрената сделка с Иран
Когато през месец май тази година американският президент Доналд Тръмп заяви, че ще изтегли САЩ от Ядрената сделка с Иран (The Joint Comprehensive Plan of Action, JCPOA), a впоследствие и го направи, това изглеждаше като още един разрив в отношенията между Вашингтон и Брюксел. Но аргументите на ръководителя на Белия дом за този му ход изглеждаха основателни:
- Възможността към 2025 година Техеран да възобнови ядрената си програма (т.нар. sunset clause);
- Финансовите средства, които Иран получаваше вследствие на икономическата си интеграция със света, биваха инвестирани в експанзията на режима в Близкия изток (финансирането на „Хизбула“, „Хамас“, „Бадр“, талибаните, хутите и т.н);
- Развитието на ракетната програма на Иран.
Аргументите на Европейския съюз, Русия и Китай, които също бяха страни по сделката, да останат в нея обаче бяха не по-малко основателни: нито едно от посочените американски съображения, макар и легитимни, не фигурираха като разписани клаузи в Ядрената сделка.
Така или иначе, излизането на САЩ от JCPOA бе последвано от няколко неща. На първо място, в рамките на Ислямската република, това доведе до инфлация на местната валута и до увеличаване на антиамериканските позиции в средите на умерените и реформаторски среди в страната. На второ място, ЕС се опита да изработи механизъм, с който да защити европейския бизнес в Иран, така че той да не бъде таргетиран от възобновяването на американските санкции (доста неуспешен опит, доколкото големите германски автомобилни и френски петролни компании преустановиха ангажиментите си в страната от Персийския залив). На трето място, Русия и Китай инициираха разговор за заобикаляне на долара в търговията помежду си, в който разговор се включиха Иран и Турция. На четвърто място, остава отворен въпросът доколко страна като Китай, която е основен вносител на ирански петрол, ще се съобрази с налагането на санкции върху него от страна на САЩ, предвид обтегнатите отношения между Вашингтон и Пекин. И не на последно място, за да се задържи цената на петрола, компенсирайки иранското производство (между 2.1 и 2.5 млн. bpd), САЩ помолиха страни като Саудитска Арабия и Русия да увеличат своето.
САЩ преместиха посолството си от Тел Авив в Йерусалим
Това бе още едно от предизборните обещания на американския президент Доналд Тръмп, което обаче бе натоварено и с много знаково значение за собствения му електорат – религиозното дясно в САЩ. За белия протестант, гласуващ за републиканците, Йерусалим като столица на израелската държава има не просто политическа символика, но и библейска.
Отвъд вътрешнополитическата употреба, преместването на посолството на САЩ от Тел Авив в Йерусалим обаче имаше и значение, което пряко касаеше Близкоизточния мирен процес. Основната концепция в него – „две държави за два народа“ – изглежда бе проблематизирана оттук насетне, тъй като тя предвиждаше Източен Йерусалим да бъде столица на палестинска държава. С признаването на Йерусалим като столица на израелската държава обаче това вече ставаше трудно. А като алтернатива за столица на Западния бряг и Ивицата Газа в медиите се лансира идеята за близко-стоящия до Източен Йерусалим Абу Дис.
Последното обаче бе отхвърлено както от Фатах, така и от „Хамас“. А тези две основни палестински формации, макар и временно, преодоляха различията си и обединиха глас срещу действието на американския президент. Република Турция пък използва възможността, за да онагледи себе си като основен защитник на палестинската кауза (сунитско-арабската реакция, макар и критична, бе много по-умерена от турската). Преместването на американското посолството допринесе и за допълнителното нагнетяване на напрежение по време на провелия се палестински „Велик марш на завръщането“ на границата между Ивицата Газа и Израел, което на свой ред доведе до най-кървавите дни от конфликта между Тел Авив и „Хамас“ през 2014 година.
Най-големият въпрос тук обаче остава отворен: ще минира ли предварително признаването на Йерусалим като столица на Израел предстоящото представяне и реализация на „Сделката на века“ (плана за Близкоизточния мирен процес, който администрацията на Тръмп се ангажира да онагледи). Това е един от въпросите, на които ще очакваме отговор през 2019-та година.
Така или иначе обаче, американската администрация заяви, че със своето решение по отношение на Йерусалим САЩ не са направили нищо повече от това да констатират вече съществуващите факти на терен.
Убийството на саудитския журналист Хашоги
Варварският акт, случил се в саудитското консулство в Истанбул, не само привлече световното внимание към него, но със сигурност обогати и негативните тенденции в двустранен аспект, които така или иначе съществуваха между Саудитска Арабия и Република Турция. Двете страни са сред основните субекти, които формират процесите в Близкия изток. Те обаче все повече правят това от конкурентни позиции. Катарската криза, „Мюсюлманско братство“, палестинският въпрос, отношенията с Иран и САЩ – всичко това се превръща във все по-голяма разделителна линия между Турция и Саудитска Арабия.
Но в битката между Анкара и Рияд за това кой ще има по-голяма роля в определянето на политиката на сунитските държави, случаят с убийството на Джамал Хашоги като че ли компрометира позициите на Саудитска Арабия. Един път, защото подобен подход към критиците на режима разбива на пух и прах лозунгите за реформите, които младият престолонаследник на саудитския трон Мохамед бин Салман инициира. А тези реформи са необходими, ако Саудитска Арабия иска да служи като модел за подражание и да има притегателна сила, различна от финансовия ресурс. Втори път, понеже това ще даде възможност на Анкара, която вече подсказа, че има богата информация за случилото се в консулството, да контролира нейното пускане в медиите според това какво количество отстъпки и услуги получава в замяна от Рияд.
Убийството на саудитския журналист обаче има неприятни последици и за САЩ. От публична гледна точка действията на Саудитска Арабия често се „лепят“ и на САЩ (от войната в Йемен до финансирането на крайни салафитски движения). А от частна гледна точка САЩ вероятно ще трябва да направят немалко отстъпки пред турската страна, така че последната да не споделя всичко, което знае, за ролята на саудитския естаблишмънт в случая с убийството на Хашоги.
Турската операция “Маслинова клонка”
В началото на 2018 г. Анкара инициира втората си операция на сирийска територия (след „Щитът на Ефрат“). „Маслинова клонка“ има важно значение поради редица причини:
- Погледнато спрямо Сирия, „Маслинова клонка“ имаше за цел да удари Африн – един от трите центъра на кюрдската общност в северната част на страната. Това е от особена важност за Турция, която не иска да стане свидетел на кюрдска автономия в Северна Сирия; 168
- Операцията се случи с благословията на Русия, което повлия благоприятно на руско-турските отношения, при това, не само в контекста на Сирия. По-късно през годината това руско-турско разбирателство се прояви за втори път: спрямо спирането на готвената операция на проправителствените сирийски сили срещу Идлиб;
- Тази операция бе само пример в посока на активната и настъпателна външна политика, която Турция води по южната си граница със Сирия и Ирак (по-късно през годината, турски части установиха контрол и върху някои проходи и части от планината Кандил в Северен Ирак);
- „Маслинова клонка“ влоши допълнително отношенията между Турция и САЩ (освен спрямо Африн, също така и по отношение на статута на кюрдите в град Манбидж).
„Маслинова клонка“ показа, че турската външна политика отдавна е отхвърлила кемалистката интровертност и я заменя с ислямистка експанзия. В последната водещ е военният инструментариум, а не дипломатическият. В допълнение Анкара реабилитира схващането, според което външната политика се мисли чрез териториалния периметър.
Победата на “Астана” за сметка на “Виена” в Сирия
Това, че военната инициатива в конфликта в Сирия бе на страната на Русия и Иран, не бе особена новост на 2018 г, доколкото индикациите за това се виждаха и преди това. През изминаващата година обаче форматът „Астана“, създаден по инициатива на Русия, в който влязоха също така Иран и Турция, окончателно се наложи като определящ бъдещето на Сирия, за сметка на алтернативните такива, „Виена“ и „Женева“, действащи под егидата на ООН.
На територията на Сирия Русия извоюва поне два успеха:
- Успя да „измъкне“ Турция от орбитата на съюзниците и` от НАТО и да я вкара във формата „Астана“. Това бе само допълнителен аргумент за нарастващото напрежение между Турция и САЩ;
- Русия се превърна и в посредник между: 1) битката между Израел и Иран на територията на Сирия; 2) между кюрдите от Севернозападна Сирия и Турция; 3) между различни бунтовнически и ислямистки групировки и режима на Башар ал-Асад (обикновено в Южна Сирия).
В най-голяма степен обаче Русия използва конфликта в Сирия, за да неутрализира изолацията, с която Западът се отнасяше към Москва след военната агресия на последната в Източна Украйна. А с налагането си на формата „Астана“ като определящ тенденциите в Сирия (най-пресният пример за което беше преустановяването на подготвяната операция срещу Идлиб) Русия провокира разговорите и дискусиите за нарастващата и` роля в Близкия изток и реабилитирането на нейните позиции в региона.
Сваленият самолет ИЛ-20
Когато управляваният от сирийските военнослужещи зенитно-ракетен комплекс С-200 свали руския разузнавателен Ил-20 над Сирия, което на свой ред доведе и до смъртта на 15-членния му бордови екипаж, отношенията между Израел и Русия бяха подложени на тест, доколкото Москва обвини за инцидента Тел Авив. Видима обаче бе и разликата в рамките на руската позиция: докато президентът Владимир Путин изрази по-смекчено отношение, то руските военни се застъпиха за по-резки действия като отговор срещу Израел.
В крайна сметка руската реакция като че ли бе комбинация от двете. От една страна, Москва достави С-300 в Сирия (четири батареи бяха разположени в град Масяф, севернозападната част на страната). От друга Русия поне засега не се наема да „покрие“ военновъздушното пространство над Южна Сирия (с което евентуално щеше да превърне в по-рисково движението на израелската авиация над тази част на страната и над Ливан) или пък това над Западния бряг на река Ефрат (около Дейр ез-Зор). В допълнение Москва заяви, че поне на този етап С-300 ще служи за защита на руските военни обекти в страната и ще бъде управлявана от руснаци. Според израелските медии пък С-300 все още не е въведен в оперативна готовност.
Така случилата се ситуация между Израел и Русия създаде определени позитивни очаквания в Иран в посока на това, че Москва ще преустанови пасивното си поведение срещу извършваните военно-въздушни бомбардировки от израелската авиация срещу позиции на „Хизбула“ в Сирия. Ислямската република също така се надяваше и на нещо друго: руската военна милиция в Южна Сирия да даде „свобода“ на движение на „Хизбула“ и другите близки до Иран милиции.
Тези очаквания на Техеран обаче изглеждат като че ли повече от това, което Москва би удовлетворила.
Избирането на Ердоган за президент на Турция
В лицето на Реджеп Ердоган Република Турция ще има стар президент, но с нови правомощия, стана ясно в средата на изминаващата година. Тези нови правомощия произтичат от променената конституция на страната, одобрена на референдум през 2017 г. По същество, според основния документ в страната, в президентската институция се концентрира огромна власт, а корективите ѝ от демократичен характер се формализират. Т.напр. президентът ще може:
- Да избира състава на Министерския съвет;
- Да подготвя и представя бюджета на страната;
- Да издава декрети със силата на закон и да разпуска парламента;
- Да има по-голяма квота в съдебната власт (във Върховния съвет на съдиите и прокурорите (HSYK) и др.
Самата концентрация на власт не е нещо необичайно за историята на Република Турция. Синдром за авторитаризъм са имали както секуларистите, така и ислямистите в страната. Демокрацията рядко е била нещо повече от лозунг или средство (за еманципация на религиозното мнозинство срещу авторитарния секуларен елит, например). Затова от десетилетия насам истинската битка между кемалисти и ислямисти там е касаела не наличието на демокрацията, а това на секуларизма.
Основният риск от тази концентрация на власт и преизбирането на Ердоган за президент е, че това ще доведе не толкова до компрометиране на остатъчната демокрация, колкото до още по-ускорено релативизиране на секуларизма. А опитът на Анкара в този аспект е недвусмислен: колкото повече ислямът замества секуларизма като коректив и етикет, толкова повече турската държава си разширява геополитическото полезрение. Инициираните две операции срещу Северна Сирия („Щитът на Ефрат“ и „Маслинова клонка“) са пример в тази посока.
Вместо заключение: това, което не се случи
Разказът за това какво се случи в Близкия изток през 2018 година и кое от него бе важно може да продължи.
Така например, за споделена изненада и неудовлетворение на САЩ и Иран, на изборите в Ирак през месец май на първо място излезе коалицията на Муктада ал-Садр. Бавното сглобяване на парламентарно мнозинство и състав на изпълнителната власт обаче отлагат анализа за значението на това как Ирак ще бъде управляван с мандата на местен националист за следващата година.
Но не по-малко важна е историята и на това, което не се осъществи през този период в региона на Близкия изток.
Например, за разлика от политическата декларативност, „Ислямска държава“ не бе окончателно „изчистена“ от Сирия и Ирак. Макар с видимо отслабени позиции и намалени територии, ДАЕШ все още присъства и в двете държави.
Остава отворен въпросът и доколко програмата за реформи на Саудитска Арабия се осъществява (Визия 2030). Предлагането за приватизиране на макар и малък дял от държавната петролна компания „Арамко“ бе отложено, а бойкотът на най-различни представители от САЩ и ЕС на форума за набиране на чуждестранни инвестиции в края на октомври месец (известен с популярното си име „Давос в пустинята“) подсказа, че опитът за намиране на начини за диверсификация на бюджетните приходи на саудитското правителство все още е по-скоро лозунг, отколкото реалност. Репресирането на критиците на режима, включително и от средите на кралското семейство, едва ли пък създава атмосфера, която да предполага усещане за сигурност в чуждестранния инвеститор. Към датата на писането на настоящия материал все още не бе представена и „Сделката на века“ – планът за разрешаване на израелско-палестинския конфликт, изготвян от американската администрация. Няма преки стъпки и за осъществяването на друга американска инициатива – създаването на „арабско НАТО“.
Но дори и когато в региона на Близкия изток нещо не се случва, то не се отхвърля окончателно, а само се отлага. А това означава само едно: 2019 година ще бъде също богата на събития.
Тази статия е част от “Годишникъ” за 2018 година. Ако не сте получили печатно издание, можете да свалите напълно безплатно пълната дигиталната версия тук.
