НОВО

Парадоксът на македонската политика

До какво ниво на парадоксалност достигна македонската политика през 2019 година? Настоящото правителство ръководено от СДСМ подписа Договор за приятелство и добросъседство с България, а ВМРО-ДПМНЕ остро се противопостави на този договор и го окачестви като...

Джок на свобода

Освободиха предсрочно от затвора убиецът на Андрей Монов - австралиецът анархокомунист и авантюрист Джок Полфрийман. След осем години зад решетките Джок е свободен човек. Така реши българският съд. Онзи, същият - уж несправедливият, уж корумпираният, уж зависимият:...

Вината да си обикновен българин

Джок Полфрийман беше пуснат на свобода. Българският студент Андрей Монов си остава все така мъртъв. Джок Полфрийман направи НПО в затвора и се бореше за по-добри условия в тях. Андрей Монов си е все така два метра под земята. Джок Полфрийман заяви, че иска да се бори...

20 септември: Станислав Стратиев

„Българският модел е продупчена и завързана с конец стотинка. За да се возим безплатно в асансьор и да говорим безплатно по телефон.“ На днешния ден през 2000 година Станислав Стратиев Миладинов напуска света. Известен с псевдонима Станислав Стратиев, той е един от...

Тематичните коалиции – индикатор за желание за промяна

Архитект Христо Генчев е основател и съсобственик на най-голямото проектантско бюро в Европа за фасади и външни конструкции. Завършил е Техническия университет във Виена. Възпитаник е на Класическата гимназия за антични езици и култура. Син е на известния урбанист и...

Анкета: Каква обществена телевизия искаме?

Във връзка с предстоящото обществено обсъждане за Българската Национална Телевизия, ще ви зададем няколко въпроса - каква обществена телевизия искате и какво трябва да се промени в настоящата. Гласуването е напълно анонимно и "Консерваторъ" НЕ събира личните ви данни....

Брекзит: успех, катастрофа или политическа стратегия?

Преди да прекрати парламента по закон и регламент, но за по-дълго от обикновено и замине за Люксембург на среща с президента на Европейската Комисия, Жан Клод-Юнкер, британският министър-председател Борис Джонсън отстрани 21 консервативни парламентаристи, прие една...

Учебни гранати за обществото

Септември е време за рестартиране не само на учебната година. Завърналите се от отпуски граждани и политици са уж отпочинали. Презаредени с нови сили те отново подхващат задачите си. Министърът на отбраната Красимир Каракачанов с подновен плам се опита и в немалка...

Колеги журналисти, не бъдете евнуси

„Безпристрастен, хеле пък безстрастен журналист, е журналистически евнух“ Няма да крия, че често използвам знаменитата фраза на Йосиф Хербст в ежедневни разговори, когато се опитвам да убедя зрители, читатели и слушатели, а дори и колеги, че мантрата за...

Липсата на мнение не е журналистика

Наполеон успява да избяга от остров Елба на 6 март 1815 г. и се насочва към Париж в опит да си върне властта.   На 9 март 1815 г. вестник „Монитьор“ излиза с водещото заглавие: „Извергът е избягал“. На 11 март той вече пише: „Тигърът е слязъл на...

Етнически граници

Време за четене: 9 мин.

Как би изглеждал един по-добър Близък изток

подполковник Ралф Питърс, юни 2006, Armed Forces Journal

Международните граници никога не са напълно справедливи. Обаче разликата в степентта на несправедливост, причинена на тези, които границите събират насила или разделят, е от огромно значение – често пъти това е разликата между свобода и потисничество, толерантност и зверства, върховенство на закона и тероризъм или дори между мир и война.

Най-своеволно начертаните и сбъркани граници на земята са в Африка и Близкия изток. Границите в Африка, начертани от користни европейци (които на свой ред са имали достатъчно проблеми при определянето на собствените си граници), продължават да са причина за смъртта на милиони от местното население. Обаче в Близкия изток несправедливите граници – да заимстваме от Чърчил – създават повече проблеми, отколкото могат да консумират.

Докато Близкият изток има далеч повече проблеми от само неадекватни граници – от културна стагнация през скандално неравенство до смъртоносен религиозен екстремизъм – най-голямото табу в стремежите да се разбере цялостният провал на региона не е ислямът, а несполучливите, но неприкосновени международни граници, пред които собствените ни дипломати се прекланят.

Разбира се, никакво коригиране на границите, било то и драконовско, не би мого да удовлетвори всяко едно малцинство в Близкия изток. На някои места етнически и религиозни групи живеят заедно и сключват бракове помежду си. На други, етническите и религиозни обединения може и да не се окажат толкова сполучливи, колкото настоящите им поддръжници очакват. Границите, които са предложени в картите към настоящата статия, поправят неправдите, нанесени на най-знаимите ,,измамени” популации, като например кюрдите, белуджите и арабските шиити, но все пак не могат да дадат адекватен отговор на въпроса с близкоизточните християни, бахаите, исмаилитите, накшбанди и други по-малобройни малцинства. А и даването на територии никога няма да може да поправи едно неимоверно зло – геноцида, извършен срещу арменците от загиващата Османска империя.

При все всичките неправди, на които преначертаните тук граници не могат да дадат отговор, без подобна ревизия никога няма да видим един по-мирен Близък изток.

Дори и тези, които ненавиждат темата за промяна на граници, биха извлекли полза от опита да си представят едно по-справедливо, макар и все пак несъвършено преправяне на държавните граници в региона между Босфора и реката Инд. Ако приемем, че международното държавническо изкуство никога не е развило ефективен инструмент – с изключение на войната – за преправяне на несполучливи граници, умствените усилия да се осъзнаят ,,органичните” граници в Близкия изток все пак ще ни помогнат да осъзнаем мащаба на трудностите, срещу които сме и ще продължим да бъдем изправени. Насреща си имаме колосални деформации, създадени от човешка ръка, които няма да спрат да пораждат омраза и насилие, докато не бъдат поправени.

Що се отнася до тези, които отказват да ,,помислят немислимото”, декларирайки, че границите не бива да се променят и че каквото – такова, струва си да си припомнят, че през вековете границите никога не са спирали да се променят. Границите никога не са били статични и много от тях, от Конго през Косово до Кавказ, се променят дори и сега (докато посланици и специални представители отклоняват поглед, за да се концентрират върху блясъка на обувките си).

А, и още една малка мръсна тайна от петхилядолетната ни история: етническото прочистване дава резултат.

Да започнем с граничния въпрос, към който американските читатели са най-чувствителни: за да има Израел някаква надежда да живее в относителен мир със съседите си, ще трябва да се върне в границите си от преди 1967 г., но с необходими промени на места, с оглед на някои основателни притеснения за сигурността си. Обаче въпросът с териториите около Йерусалим – град, белязан от хилядолетни кръвополития, може и да остане неразрешен дълго след като си отидем от този свят. Там, където всички страни са превърнали боговете си в магнати на недвижимо имущество, войните за територия се характеризират с неукротимост, която надминава обикновената алчност за петролни залежи и етническите препирни. Затова нека оставим настрана този въпрос, на който е обръщано прекалено много внимание, и да се обърнем към тези, които биват старателно игнорирани.

Най-фрапантната неправда в известните с несправедливостта си земи между Балканския полуостров и Хималаите е липсата на независима кюрдска държава. Между 27 и 36 милиона кюрди живеят в съседни един на друг региони в Близкия изток (цифрите са неточни защото нито една държава не е позволила честно преброяване). Бидейки по-многочислени от населението на днешен Ирак, дори и по-ниското число прави кюрдите най-голямата на света етническа група без собствена държава. Това, което допълнително стежнява ситуацията, е, че още от времето на Ксенофон кюрдите са били потискани от всяка едно управление, което е влядеело хълмовете и планините, в които живеят.

САЩ и коалиционните им партньори пропуснаха великолепен шанс да започнат да поправят тази неправда след падането на Багдад. Франкенщайнското чудовище, което представлява Ирак – държава, съшита от непасващи си парчета, трябваше веднага да бъде разделена на три по-малки държави. Провалихме се от страх и липса на визия, притискайки иракските кюрди да подкрепят новото иракско правителство – нещо, което те правят с надеждата, че това ще е разменна монета за добрата ни воля. Но ако се проведе свободен референдум, не си правете илюзии – почти сто процента от иракските кюрди биха гласували за независимост.

По същия начин биха гласували и дългострадащите кюрди в Турция, които са изтърпели десетилетия военно потисничество и занижаване в ,,планински турци” с цел да се унищожи идентичността им. Докато страданията на кюрдите, причинени от Анкара, поолекнаха през изминалото десетилетие, наскоро репресиите придобиха нов интензитет и на източната една пета от Турция трябва да се гледа като на окупирана територия. Що се отнася до кюрдите в Сирия и Иран, те също биха се присъединили с охота към независим Кюрдистан, стига да имаха такава възможност. Отказът на легитимните демокрации по света да се борят за кюрдската независимост е греховно бездействие по отношение на човешките права, което далече надминава малозначителните случаи на бездействие, които рутинно развълнуват медиите ни. И между другото, един Свободен Кюрдистан, простирайки се от Диарбекир до Тебриз, би бил най-прозападната държава в земите между между България и Япония.

Едно справедливо преподреждане в региона би оставило трите иракски провинции със сунитско мнозинство в отделна държава, която евентуално да се обедини с една Сирия, която е отстъпила излаза си на Средиземно море на Голям Ливан – една преродена Финикия. Шиитският юг на стария Ирак би бил основата на Арабска шиитска държава, която би обхванала по-голямата част от Персийския залив. Йордания би запазила сегашните си територии, с известно разширяване на юг за сметка на саудитите. Неестествената държава Саудитска Арабия би била подложена на същото разглобяване като Пакистан.

Една от коренните причини за стагнацията в мюсюлманския свят е отношението на саудитското кралско семейство към Мека и Медина като към техни феодални владения. С най-светите ислямски храмове под строгия контрол на един от най-фанатичните и потиснически режими в света – режим, който се ползва с огромни и незаслужени петролни богатства, саудитите успяват да разпространят своята уахабитска версия за една строга, нетолерантна религия далече отвъд собствените си граници. Придобиването на богатство и впоследствие на влияние от страна на саудитите е най-лошото нещо, случило се на целия мюсюлмански свят от времената на Пророка, и най-лошото нещо, случило се на арабите от османското (ако не монголското) завоевание.

Докато немюсюлмани не биха могли да предизвикат промяна в контрола върху свещените градове на исляма, представете си в колко по-добро състояние би се намирал мюсюлманският свят, ако Мека и Медина бяха управлявани на ротационен принцип от съвет, представляващ основните мюсюлмански школи и движения, в рамките на Свещена ислямска държава – нещо като мюсюлмански супер-Ватикан, където бъдещето на една велика вяра би се дебатирало, а не единствено спускано с декрет. Истинската справедливост, която може и да не ни се понрави, би дала саудитските крайбрежни петролни полета на шиитите, населяващи този подрегион, докато югоизточен квадрант би преминал към Йемен. Затворени в останалата Саудитска независима територия около Рияд, династията Сауд би била способна на много по-малко поразии по адрес на исляма и света.

Иран, една държава с безумни граници, би загубила голяма част от територията си за сметка на Обединен Азербайджан, Свободен Кюрдистан, Арабската шиитска държава и Свободен Белуджистан, но би придобила провинциите около Херат в днешен Афганистан – регион с историческа и езикова близост с Персия. Иран на практика отново би се превърнала в етническа персийска държава, като най-трудният въпрос би бил дали да запази пристанището Бандар Абас или да го предаде на Арабската шиитска държава.

Това, което Афганистан би преотстъпила на Персия на запад, би спечелила на изток, тъй като племената от пакистанската Северозападната погранична провинция биха се обединили с афганистанските си събратя (целта на това упражнение не е да рисуваме карти както ни харесва, а както местните популации биха ги предпочели). Пакистан, друга една неестествена държава, би загубила белуджките си територии за сметка на Свободен Белуджистан. Оставащият ,,естествен” Пакистан би се простирал изцяло на изток от реката Инд, с изключение на едно уширение на запад в близост до Карачи.

Градовете-държави в Обединените арабски емирства биха имали разнородно бъдеще – както и вероятно ще стане в реалността. Някои от тях биха били инкорпорирани в Арабската шиитска държава, която ще обгражда по-голямата част от Персийския залив (държава, която по-вероятно би се развила като противовес, а не като съюзник, на персийски Иран). И понеже всички пуритански култури са двулични, на Дубай, по необходимост, би се позволило да си запази статута на увеселителен парк за богати дегенерати. Кувейт, както и Оман, биха запазили сегашните си граници.

При всички положения това хипотетично преначертаване на границите отразява етническа принадлежност и религиозна свързаност, а в някои случаи и двете. Разбира се, ако можехме да развеем магическа пръчица и да променим границите, за които става въпрос, със сигурност бихме предпочели да го направим селективно. И все пак проучването на ревизираната карта, в контраст с картата, която илюстрира днешните граници, ни дава представа за неправдите, които границите, начертани от французи и англичани през XX век, са причинили на един регион, който се бори да се отърси от униженията и пораженията през XIX век.

Коригирането на граници, за да отразяват волята на народите, може и да е невъзможно. Засега. Но след достатъчно време – и неизбежните съпътстващи кръвополития – нови и естествени граници ще се появат. Вавилон е падал повече от веднъж.

Междувременно нашите мъже и жени в униформа ще продължат да се бият за безопасност от тероризъм, за изгледи за демокрация и за достъп до петролни запаси в регион, който е орисан да се бори със себе си. Настоящите разделения и насилствени обединения на хора в земите между Анкара и Карачи, взети заедно със самопричинените беди в региона, създават идеален развъдник за религиозен екстремизъм, култура на обвиняване и за вербуване на терористи. Там, където мъже и жени гледат на границите си с огорчение, те ентусиазирано търсят и врагове.

От световното свръхпредлагане на терористи до оскъдни енергийни запаси, настоящите деформации в Близкия изток обещават влошаване, а не подобряване, на ситуацията. В регион, в който са възприети само най-лошите черти на национализма и където най-изродените страни на религията заплашват да доминират една разочарована вяра, САЩ, техните съюзници и, най-вече, въоръжените ни сили ще се натъкват на кризи безкрай. Докато Ирак може да се окаже обратен пример за надежда – стига да не се изтеглим оттам преждевременно – в останалата част от този огромен регион се наблюдават влошаващи се проблеми на всички фронтове.

Ако границите на широкия Близък изток не могат да се променят така, че да отговарят на естествените етнически и религиозни връзки, то навярно част от кръвта, която ще се пролее в региона, ще продължи да бъде нашата собствена.

Оригинална публикация

Споделете чрез

Предишен

Следващ

Запишете се за нашия бюлетин:

По този начин, ще получавате:

* Най-интересните статии от месеца
* Новини за събитията организирани от нас
* Ексклузивно съдържание

Успешно записване за бюлетина на Консерваторъ!