Бесен съм. Бесен съм от поредната непредизвикана атака срещу журналистическата гилдия в България от страна на политик, в случая президентът на републиката Румен Радев. Бесен съм от липсата на адекватна и единна реакция от страна на журналистическата общност срещу тази словесна агресия. Бесен съм от принизяването на Четвъртата власт до метриката за доверие в институциите, позната при останалите три.
В свое слово по случай паметната дата 10 ноември, държавният глава използва институционалната си власт над обществената Българска национална телевизия, за да каже, наред с други неща, че:
„Свободата на словото е спомен от миналото. Четвъртата власт абдикира от ролята си на коректив. Рухнаха професионалните стандарти в медиите, а с тях и доверието на гражданите в поднасяната информация. Пропагандата задушава плурализма”.
Върху „другите неща“ няма да се спирам. По тема доходи, съдебна система, законодателна дейност и корупция по високите етажи на властта има достатъчно политически и експертни поборници, които да анализират казаното от президента Радев, да го критикуват или да влязат в дебат с него. Оказва се обаче, че за пореден път, българската медийна среда ще се превръща в боксова круша за политическите амбиции и електорални домогвания на конкретен човек, бил той и президент, с характерната за всички боксови круши неспособност да отвърне на ударите.
Но да се върнем на думите на г-н Румен Радев, президент на България, в чиито задължения като такъв е вменено да бъде обединител на нацията. С интерес бих желал да науча спомен от кое минало е свободата на словото, което не съществува към днешна дата? Едва ли г-н Радев визира миналото преди паметната дата 10 ноември, когато за медийна свобода е абсурдно да се говори. Следователно става дума за миналото през 90-те години на миналия век, евентуално добавяйки началните години на новия такъв. Нека да припомня на президента фактите от въпросното минало. През 90-те години в България има една национална ефирна телевизия и това е институционално подвластната му БНТ. bTV стартира своето съществуване на 1 юни 2000 г., а Нова Телевизия получава лиценз за национално разпространение през месец юли 2003 г. Не звучи логично свободата на словото и медийния плурализъм да виреят по-добре в един информационен канал, вместо в три независими един от друг такива, като в случая дори не включвам в уравнението наличието на останалите ненационални телевизии, всяка от която дава трибуна на разнородни и несъвпадащи едно с друго мнения.
Може би г-н Радев все пак няма предвид телевизиите, а печатното измерение на журналистическото призвание. При технологичните ограничения, наложени от времето, жалееното по последно десетилетие на XX век може да се асоциира с вестникарската журналистика. Ако е така, то следва да припомним на по-късопаметните, че през 90-те години вестникарският бизнес бе съсредоточен в борба между две големи медийни групи, които с появата на немският концерн “Вест дойче алгемайне цайтунг” през 1997 г. се превърнаха в една, след като германската компания придоби водещите тогава ежедневници „24 часа“ и „Труд“. Разбира се, в никакъв случай не бих желал да подценявам и останалите налични към момента печатни издания, но тяхното влияние не би могло да се сравни с това на горепосочените две. И тук отново следва да запитаме – тази медийна среда ли е гаранта за свободата на словото от миналото, за която милее президента? Днес, отново поради технологичните особености на времето, вестниците нямат подобна тежест в медийната среда, но техните наследници – онлайн печатните издания съществуват с десетки и стотици, при това изключително разнообразни в своето съдържание и отношение към обществено значимите процеси. Нима това не е плурализъм? Отворете публично достъпните данни за трафика към водещите новинарски сайтове, г-н президент, и ще видите съперничещи си издания със стотици хиляди потребители и милиони импресии месечно – нещо, което и в най-силните години на хартиената печатна преса би било мираж.
Толкова за свободата на словото и липсата на плурализъм. Тезата, изразена в словото на президента е толкова лесно оборима, че първоначалният ми яд от изречените думи се замени от известно неудобство в необходимостта да изтъквам очевидни неща за всеки здраво стъпил на земята и нетърсещ популистки цели човек.
Да преминем към липсата на професионални стандарти и ниското доверие в медиите. И тук отново вбесяването се завръща. Един от основните признаци за интелигентността на човек е да не дава прибързани оценки за чужда нему сфера. В този дух, на базата на какви емпирични наблюдения президентът Румен Радев коментира професионалните стандарти в журналистическата професия в България? Колко часове има прекарани в редакция на вестник или сайт, в нюзруум на телевизия? Смея да предположа, че точно толкова, колкото аз съм прекарал в боен самолет или във военно поделение. Затова и не бих посмял да говоря за ниските професионални стандарти в българската армия, например, дори и да си мислех, че има такива.
Съмнявам се, че държавният глава има предвид с думите си и отразяване на някое проведено от него събитие или визита в чужбина, особено на фона на факта, че за последните има стриктен медиен списък и… неприемливите за стандартите на президентството представители на гилдията не получават покани. Все пак, нали трябва да се поддържа висок професионален стандарт?
На фона на което достигаме и до въпросът с доверието в медиите. Което според Румен Радев е рухнало. Тук ще си позволя за заимствам данни от Евробарометър, според които в началото на 2018 г. 70% от българските граждани в по-малка или по-голяма степен имат доверие към новините и информацията, която получават от радиото и телевизията. Според същото проучване 43% от българите имат пълно или частично доверие на печатните вестници и списания, докато 41% твърдят, че изпитват недоверие към публикациите в тях. Логично, с оглед на огромният медиен поток в онлайн пространството, 39% от българите заявяват, че нямат доверие в онлайн медиите, докато 33% са сигурни в тях.
Действително, има какво да се желае. Сега да видим какво е доверието в българските институции. Според последното проучване на Алфа рисърч от септември 2018 г. С традиционно висок рейтинг, 52% от българите имат доверие в институцията президент, 33% в министър-председателя, 20% в правителството като цяло, 14% в Народното събрание, 9% имат положителна оценка за работата на Главния прокурор, 14% за работата на съда, 20% за работата на полицията…
Не е ли редно, г-н Президент, да обърнете внимание на доверието в собствената Ви институция, която като обединител на нацията би следвало да заслужава повече от положителната оценка на половината от тази нация? Отколкото да се притеснявате за доверието в медиите, което въпреки ежедневните усилия на политици като вас и вашите колеги, продължават да имат по-висок или съизмерим рейтинг с този на държавните институции? Не е ли редно да се запитате за трудностите, които изпитват журналистите при затвърждаване на високия си професионален стандарт, при липсата на качествени събеседници, включително и от партията, която ви издигна на последните президентски избори?
И накрая, необходимо е да обърнем внимание и на реакцията от страна на журналистическата гилдия към словото на президента. Реакция, преминаваща от игнориране, през одобрително цъкане с език до определянето ѝ като остра и силна.
Колеги, не може така… Липсата на самочувствие ще погуби и това, което е останало от гилдията ни, което действително ще доведе до краха на Четвъртата власт, който Румен Радев привижда към днешна дата. Не може всеки политик, който реши да извлече електорален импулс, да го прави на гърба на журналистите и техните усилия за информиране на обществото, а ние да си мълчим. Не, словото на Румен Радев не бе силно. Слабо е. Слабо е в почти цялата си част, която предполагам ще бъде дискутирана в следващите дни. Особено слабо е обаче в частта за свободата на словото и медийните стандарти.
