“Царството небесно бива насилвано, и насилници го грабят”
Матей 11:12
И ето – след 86 години като музей историческото сърце на православният свят, църквата „Света София“ в Константинопол е отново превърната в джамия. На 2 юли турският административен съд постанови, че отменя над 80 годишният указ с който сградата се обявява за музей. Решението стана публично на 10 юли. С този ход турският президент Реджеп Ердоган затваря символично етапът на секуларизъм и несъмнена про-западна ориентация на страната си, като бележи трагикомичното завръщане на турският политически елит към псевдоосманизма в пълният му блясък. При все, вестта за превръщането на „Света София“ в място за мохамеданска молитва не идва изненадващо, а е кулминация на почти десетилетие закани и неосманистки и ислямистки въжделения. Истинската новина за Турция и светът обаче е: Мустафа Кемал вече не е Ататюрк – „баща на турците“ днес е Реджеп Ердоган, но този „баща“ определено не е диалогичен и отворен към модерността.
Остава открит въпросът за необходимостта от подобно действие отвъд чисто символното му послание – буквално срещу християнската светиня се намира Синята джамия, която има аналогична на „Света София“ площ и макар да функционира като място за молитва не успява да привлече достатъчен брой вярващи мохамедани в петъчните дни, за да запълни пространството си. В тази перспектива идеологията на политическият ислям на турският президент Ердоган остава с акцент върху „политически“ като приказките за някакво „духовно възраждане“ и „преоткриване на исляма“ стават крайно съмнителни.
Реакциите не закъсняха: Вселенският патриарх Вартоломей коментира, че, “турският народ носи голяма отговорност“ подчертавайки как като музей сградата е “символично място на среща, диалог, солидарност и взаимно разбиране между християнството и исляма“, а в проповедта си от 30 юни в константинополската църква „Свети Апостоли“ поместният владика заявява че „Света София“ принадлежи не само на онези, които притежават сградата, но на цялото човечество“. Арменският патриарх на Константинопол Сахак II Масалиян предложи „Света София“ да бъде съвместно използвана като място за молитва съвместно от християни и мохамедани. Руският патриарх Кирил пък коментира че случващото се със „Света София“ ще донесе „дълбока болка на руският народ“ и добави: „Заплаха срещу „Света София“ е заплаха срещу цялата християнска цивилизация и ще има последици както в духовен, така и в исторически план“.
На дипломатическо ниво събитието също имаше негативен отзвук. В свое изказване говорителят на Кремъл Димитрий Песков подчерта важността на „Света София“ като туристическа атракция, но не пропусна да спомене и за важността на църквата в духовен план. Американският дипломат Сам Броунбек призовава Турция да съхрани статуса на „Света София“ като част от световното наследство на Юнеско под формата на музей. Държавният секретар на САЩ Майк Помпео още преди заседанието на турският съд на 2 юли помоли Турция да “съхрани „Света София“ като музей, като пример за взаимно уважение между различни верови традиции и богатата история на Република Турция.” Брожения имаше, очаквано, и в Гърция, а европейският политик Ерик Мамер също изрази притесненията си, че казусът ще бъде използван „за да се подхрани вражда между религиите“.
Настрани от пожелателният дипломатически тон обаче църквата „Света София“ никога не е била „важна за много религии“, нито „символ на многообразието“, още по-малко пък „символ на мирното съвместно съществуване“. Построена от християнски римски император за нуждите на християнската общност в империята и епископската катедра в столичният град, „Света София“ е превърната в джамия след превземането на Константинопол от агаряните само и единствено с цел да бъде демонстрирано превъзходство по същият начин по който Храмовият хълм в Йерусалим е застроен с джамията „Куполът на скалата“ и от арабските езичници е отнето намиращото се в Мека светилище, съхраняващо обожествено парче метеорит Кааба.
Функционирането на „Света София“ като музей пък се случва не в името на толерантността и мирното съвместно съществуване, а чрез ограничаване на ислямистките настроения в Турция и бележи краят както на Османската империя, така и на мохамеданският халифат. Като институция на модерността, възникнала и съществуваща с цел да разпространява идеите на Просвещението и секуларният хуманизъм, музеят поставя зад стъклените си витрини на едно различни култури и светогледи с цел да дистанцира наблюдателите и да подтикне към равносметка и размишления. В една страна, чийто политически идеал е синкратична теокрация, вавилонска смес от всички значими антични ереси и чийто политически лидер ежегодно се облича в бял чаршаф, за да обикаля в кръг около черно парче метеоритна скала по античен образец обаче подобно музейно възприятие за миналото не е необходимо: то се живее на практика всеки ден.
В Западният свят през последните десетилетия мохамеданите бяха разглеждани като онеправдано малцинство, чужда култура и „религия на мира“ с която следва европейците и американците (по правило или по инерция, християни) следва да се съобразяват и пред което дори трябва да носят „бяла“ вина – вина за това, че европейският либерализъм в своя исторически възход е спомогнал за разрушаването на агарянската Османска империя и очертал границите на съвременните мохамедански страни в съответните сфери на влияние. На това малцинство бяха предоставяни привилегии, места за молитва, НПО-та се занимаваха с отстояване на правата им във всякакъв аспект (дори когато тези „права“ противоречат на разбиранията на самите устои на западното общество, на хуманизма и либерализма) без капка свян.
Като нямащи връзка с действителността се доказват идеите на просвещенските хуманисти за Световен ред без доминираща култура. Обръщането на „Света София“ в джамия следва – време е вече – да изведе на преден план в общественият ни дискурс освен другото и въпросът до колко е разумно да бъдем толерантни към онези, които не желаят да са толерантни към нас самите и желаят нашето унищожение в културен (а и не само) план.
Време е Европа да се събуди.
