Провеждането на две противоположни събития в един и същи съботен ден – „София прайд“ и Шествие за традиционното християнско семейство – отново изведоха на дневен ред в общественото пространство въпроси, които през години стават обект на все по-интензивен дебат. Този дебат е едновременно политически, социален, поколенчески и не на последно място юридически.
Защо и юридически? Защото, за да стане реалност, едно обществено искане няма как да не бъде облечено в правна форма. Защо пък и конституционен? Защото една от страните в дебата настоява за изменние на самата тъкан на конституционната система в лицето на нейни основни институти – брак и семейство. Разбира се, водено от нагласата, че дефиницията на брака по някакъв начин е морално остаряла, с липса на „инклузивност“, неотговаряща на съвремието.
Тук следва да се заяви ясно – бракът между мъж и жена не е изключение, не е отживелица, не е някаква останка от миналото. Той дори не е обикновен правен институт. Тук ще изразя и несъгласие с една от налаганите тези, че той е „просто договор и само договор“ или „граждански тържествен договор“. Бракът не е договор по смисъла на облигационното право и аналогията е недопустима. Договорът в облигационното право има друга функция и цел – той служи да задоволява материални интереси в гражданския оборот. Бракът създава трайна семейна общност. Встъпващите в брак не могат да се разглеждат като контрахенти – самата им мотивация е различна от тази на сключващите сделка. Брачните отношения имат свой правен режим, който не е режима на сделките.
Бракът също така е институция с хилядолетна история, смисъл и значение. Първият бракоразводен закон е приет още по времето на Октавиан Август. Той полага дефиницията „между мъж и жена“ такава, каквато тя съществува и до днес, съпътствала Западната цивилизация през най-значимата част от нейната история до този момент. „Nuptiae sunt coniunctio maris et feminae, consortium omnis vitae, divini et humani iuris communicatio.“ – „бракът е съюз между мъж и жена, обединение за цял живот, общение в божественото и човешкото право“. Това са думи на Модестин от преди почти две хилядолетия.
През 2015 г. въпросът за еднополовите бракове стигна до Върховния съд на Съединените щати в рамките на делото „Обергефел срещу Ходжес“. И докато мнозинството съдии взе решение, че забраната за еднополовите бракове нарушава Четиринадесетата поправка на американската конституция, то изключително силно впечатление направи особеното мнение на съдия Самюъл Алито – дебатът „за“ или „против“ еднополовите бракове не е привършил и той е такъв, че не може да бъде приключен от „девет адвокати“ чрез узурпиране на чужди правомощия. Желанието на отделните щати да запазят традиционната формулировка на брака е всичко друго, но не и неразумно – имайки предвид огромната историческа стойност на традиционна брак като институт.
За съжаление и подобно явление не е изключение включително и в Европа – съдебни решения отварят вратите към кардинални конституционни промени, но доколко те изразяват волята на мнозинството, а не са продукт на натиска на определено малцинство? Как, пита съдия Алито, ще се защитят демокрацията и републиканската форма на управление в такава ситуация, след като едно съдебно решение може да инвалидира пряко изразената воля на избирателите чрез референдум – решението на съда по делото „Обергефел срещу Ходжес“ обезсилва щатски референдуми, които са определи традиционния брак като щатски конституционно съдържание.
В действащата българска конституция дефицинията е пестелива, но изключително ясна – „бракът е доброволен съюз между мъж и жена“. Индиректно и не толкова отдавна Конституционният съд взе отношение по този повод в рамките на РКС № 13/2018 г. Според съда конституционната уредба на брака е изградена върху разбирането за съществуването на два биологично определени пола – мъжки и женски. Определяйки брака като доброволен съюз между мъж и жена, Конституцията издига различния биологичен пол в императив към встъпващите в брак. Разбирането за брака като връзка между мъж и жена е вкоренено дълбоко в българското правосъзнание и в този смисъл е в основата на конституционната уредба.
Приведените дотук аргументи показват, че бракът между мъж и жена не е изключение. Той има характера на нещо повече от обикновен правен институт. Той е институция – трайно установена и приета форма с история, която няма само национален, а цивилизационен характер. И, ако някой иска да урежда свои фактически отношения, произличащи от форма на съжителство, то това по никакъв начин не минава през промяната на смисъла на брака. Нито пък поражда необходимост от такава промяна.
