fbpx

Апетитът на британските консерватори към революция и контрареволюция

Време за четене: 3 мин.

През юни 2016 г. Великобритания гласува с референдум да излезе от Европейския Съюз. Макар и напълно безкръвен, този резултат беше революционен по британски. Въпреки предупреждения, които съм чувала и от британски, и от български консерватори, че това се е очаквало, аз не мисля, че беше така. Дейвид Камерън, тогава министър-председател (2010-2016) на коалиционно правителство с партията на либерал-демократите, насрочи референдум с убеждението, че ще го спечели в полза на членството в ЕС и  ще сложи край на настроенията срещу него, които имат дълга история и психология.

Политическата обстановка междувременно се промени, проблемът с имиграцията от Близкия Изток, Африка, Афганистан и Пакистан, загоря с пълна сила и кампанията за Брекзит с подкрепата на бившия кмет на Лондон, Борис Джонсън, успя да убеди, макар и с малко мнозинство, гражданите, че сега е моментът да се направи революция от британски тип.

“Най-противно ми е, че в този Брекзит има нещо характерно за английския характер, което е, че хич не ми пука от последствията, така им се пада”,

сподели тогава британския унгарец Джордж Шопфлин, професор и член на Европейския Парламент (ФИДЕС). Дейвид Старки, историк и писател с неподкупен интелект, писа, че булото на насилствената модернизация както в консервативната, така и в лейбъристката партии от 1990те години в посока центристки либерализми, падна и Брекзит стана революция на “Хората срещу Парламента”. Хората гласуваха 52 срещу 48 процента за Брекзит, а около 74 процента от парламентаристите срещу.

Оттук нататък започна контрареволюцията, пак по британски, на Парламента срещу Хората.

Тереза Мей, министър-председателката на която се падна да я води, настоява Хората да променят мнението си или поне да го променят достатъчно за да може да се прокара един полу-Брекзит – нежелан от никого освен от нейните служебни приятели и ЕС. Хората по британски се заядосваха мълчаливо и небрежно, загубиха интерес към играта и я оставиха на управляващите, но с убеждението, че те искат да ги подменят, да ги направят някакви други и най-вече послушни.

А откъде този апетит за европейска революция в консервативната партия? Съвсем ясно е, че не е безпочвен. Кой всъщност не иска да промени Европа? Не познавам десен човек, британец, италианец, французин или поляк, който да не иска Европа да се изправи на крака и освободи от малодушието, което я направи, е нека да го кажем направо – социалистически страхлива и непоносимо фалшиво мултикултурна. Но къде остана прочутият, великият и несломим британски консервативен прагматизъм, реализъм и най-вече политическа амбиция да бъде на власт? Как стана така, че консерваторите не представляват интересите на електората, който ще ги избере на власт днес, а не в името на утре, в някакво далечно, неясно и утопично бъдеще извън Европа? И кой си мисли, че САЩ ще се занимава преференциално с такава бивша Великобритания, която евентуално тепърва пак ще става велика. Допусна се от символ на уравновесеност името й да стане емблема на политическа безизходица. Вместо да слуша Хората и да обединява Нацията-Държава (ни най-малко не се извинявам на тези, които смятат, че в Европа няма нации и че национализъм е мръсна дума), консервативната партия се раздели на фракции, мнения, интереси, амбиции, вкусове и предпочитания, от които нищо не може да се разбере. Това може да отвори вратата към власта на лейбъристите на Джереми Корбин – откровен марксист, вкостенял левичар и неприличен привърженик на всякакви врагове на свободата. Какъв срам за нас, които знаем какво значи живот “по ленински”.

Нежелателно е да завърша на такава нота. Млади и стари, образовани и не дотам образовани, за или против Брекзит или Брюксел, всички искат край на този политически кошмар и отново да се заговори за любов, футбол и времето. Дано, елитът на консерваторите се осъзнае и сети за онзи първи принцип на техните/нашите хора, че нещата лесно се рушат с революции, но много трудно се създават наново.

Споделете чрез

Предишен

Следващ