Тази статия е част от Годишникъ2022. Можете да закупите изданието и да разгледате всички статии тук
Най-новото издание – #Годишникъ2023 можете да закупите след 26.01.2024 тук.
Предполагам е заради четенето на Хайтов, но напоследък въобще не се наемам да кажа кое е за хубаво и кое е за лошо. Светът се засука достатъчно, че трябва да мине малко време преди историците да се произнесат с обективни оценки за нашето настояще.
През последните две години се случваха два типа събития – едните, които всички мислехме, че можем да гледаме само по History Channel, а другите – само в научнофантастичните книги на Айзък Азимов. Не мисля, че трябва да минавам през целия списък. Щом четете този сборник, (който е утеха за много мислещи хора) нито сте пропуснали коронавирусната пандемия, която едва ли е подминала някого без значение пряко или косвено, нито е пропуснал, че на по-малко от 400 км от българския бряг се водят пълномащабни военни сражения по суша, въздух и море. Прочее, последните не могат никога да бъдат за добро, не и според всеки психически здрав човек.
Пиша тези редове пред строгия поглед на три портрета – Буров, Н.В Борис III и Стамболов, които наблюдават доста спокойно случващото се не само в Брюксел. Често се чудя как ли биха реагирали те, какви решения биха взели те и право да си река, аз не мисля, че на нас ни се случват по-страшни неща от тези преди век, примерно. Виж може да сме се изнежили и така да ни се струва, но определено не е така.
Да се върнем обаче към увода. Обичайно когато трагедиите връхлетят, а това задължително се случва, защото са част от тъканта на битието още от времето на Каин и Авел, човек търси ресурс и в себе си и навън, за да оцелее.
Затова е започнал да изгражда форми на съществуване, които включват и други хора, цели йерархии от организации, благодарение на които съществува. И тук стигаме до разковничето, до есенцията – просто не може да не ти дреме какво става с тази организация, как функционира тя, защото колкото повече отричаш отговорността си, толкова по-безмилостно ще ти се стоварят на главата безброй проблеми, които не си считал за свои. Това важи с абсолютна сила и за проблемите под твоя покрив, в града ти, в държавата и в Европа.
Сърбеше ме да напиша това, защото виждам благата, които произтичат за всеки индивид от едно добре функциониращо общество. И точно със същата сила произтичат и бедите, когато обществото линее. Разбира се виновен винаги може да е друг – някой еврокомисар, министър или кмет, но наред с тяхната отговорност, която всеки случай не е малка, накрая пак опираме до отделния индивид.
Поразителен пример за това е Солженицин с неговия “Архипелаг Гулаг”, достигайки до извода, че безразличието към безобразията, които се случват около теб е форма на реакция, възможно най-лошата обаче и с най-висока цена, включително човешки живот.
Ето така хората, които в този момент са най-безразлични към случващото се сега, след две години ще са най-активни в това да питат “Ама как така ЕС ни спира изведнъж ТЕЦ-овете в Маришкия басейн?” А то нито е изведнъж, нито пък е (само) ЕС.
Това няма да е поредният текст, които има амбиция да поставя диагнози на процесите в нашето общество. Мисля имаме достатъчно хора от телевизора, които се стремят да сме редовно снабдявани с последните провали, абсурди и катастрофи, които ни връхлитат.
Силно вярвам обаче, че имаме възможност да попълним острата нужда от национални идеали. Идеали, които да канализират енергията ни към конкретна цел, изпълнена със смисъл за десетилетия напред, преди тази енергия да е отишла един спрямо друг и да сме се канибализирали. Шенген е такава цел. Еврозоната е такава цел.
Всъщност ако погледнем исторически, моментите, в които сме се надскачали и сме постигали успехи, които бележат цели етапи в нашето развитие като държава, са били изпълнени с несправедливост, породена отвън. Несправедливост, сходна с тази 11 години да чуваш, че отговаряш на всички изисквания за влизане в Шенген, че пазиш границите си достатъчно добре, но все нещо не стига. Това “нещо” често се маскира зад оправдания с корупция като най-често “нещото” е идвало от нидерландския министър-председател Марк Рюте. Длъжен съм да кажа, че най-голям дял чуждестранни инвестиции в България идват именно от Нидерлания, което значи две неща – или холандските фирми обичат корумпирана среда и на свой ред корумпират органите в нея (инак как биха вирели?) или това не е истинската причина.
Каквото и от двете да е, достатъчно е всички, които под някаква форма се занимават с обществени дела да положат усилия да превърнем това в разбираема цел, около която да съберем всички българи. Без изключение.
И когато моментът на успех дойде рано или късно, той ще бъде онова дълго чакано лекарство за нашето хронично ниско национално самочувствие, което да сложи точка на отвратителния нихилизъм от типа “българска работа, това го има само тук и тн.“.
Тази полза ще бъде стократно по-ценна и от края на опашките по границите и от проверките на паспортите по летищата. И когато след 20 години това отдавна е станало даденост, поколението след нас ще знае, че сме направили нещо голямо и правилно.
Така както ние сега знаем, че решението през 90-те да тръгнем към ЕС е обединило всички и е било много голямо и трудно за постигане, но и единственото правилно.