Дори драмите около поредните избори и евентуалното следващо правителство не успяха да потушат страстите около избора на нов български патриарх. Още преди да стане ясно кой е той, дебатите бяха белязани от формирането на два лагера, които крайно наподобиха тези, оформили се около войната в Украйна, като по този начин чисто църковните въпроси и проблеми бяха оставени на заден план, за разлика от политическите, които остро навлязоха и в избора на нов духовен водач на България.
Разколът в православната църква беше зададен още през 2019г., когато Вселенският патриарх Вартоломей подписа томос – документ, с който се обявява независимостта на Украинската православна църква. С този документ той формализира независимостта й от Руската православна църква, към която тя бе свързана от 1686 г. Част от поместните църкви не признават томоса за автокефална църква в Украйна.
Последва остра реакция от Русия, която обяви, че подписването на томоса е нищожно от канонична гледна точка, а с действията си Вартоломей е нанесъл щети на цялото православие, поемайки по пътя към разкола.
Неминуемо, случилото се тогава раздели още повече и без това не особено единните ни родни духовни лица. И отново спорът за чисто каноничното беше изместен, за сметка на политическите пристрастия. Ако не признаваш Украинската църква, значи си путинофил. Неуместните изказвания на руския патриарх Кирил, който броени дни след като руската армия нахлу в Украйна, че това се случва, за да се защитят хората в Донбас, които не искат да приемат западните ценности и “гей парадите”, безспорно допринесоха за още по-категоричните позиции както на Вартоломей, така и на редица други църкви, признали впоследствие независимостта на УПЦ.
От другата страна пък се чуха гласове, че ако УПЦ се признае, това означава нарушаване на каноните и едва ли не подкрепа за разкола. Разбира се, нещата никога не са толкова прости, в нашия случай пък са още по-сложни, защото голяма част от обществото ни е разделена по отношение на войната и това беше поредният повод хората да се настроят едни срещу други, макар чисто църковните работи да са доста далеч от мнозинството българи.
Малко хора познават толкова добре и историята, за да са наясно, че освен османците, дълго време българите сме се борили и срещу гръцкото духовно робство, произтичащо именно от Вселенската патриаршия. В първите години след 1396 г. Цариградската патриаршия безспорно е имала огромна роля за съхраняването на православната вяра на целия полуостров. Но през 18 в. тя е овладяна от фанариотите – гръцките аристократи, които използват патриаршията за постигането на целите си.
Търновската патриаршия е унищожена именно от тях след падането на българската столица, съдбата и последва и Охридската архиепископия. Отново те, през 19 в., вместо български език при богослуженията, масово са наложили гръцкия – включително и в училищата, поради което – паралелно с борбата срещу империята, наши просветители и църковни люде започнали и такава срещу гръцкото духовенство. За да се стигне до 1870 г., когато султанът издал ферман за учредяването на самостойна и независима българска църква, въпреки съпротивата на Патриаршията. Така през 1872 г. за пръв български екзарх бил избран Антим 1. С този акт се прекъсва и намесата на Цариградската патриаршия в духовния живот на българите. Следва обаче и обявяването на Българската православна църква за отлъчена, т.е. схизматична, както и отлъчването на екзарха ни заради антигръцките му речи.
И стигаме до ключовия момент, че век и половина след това, нееднократно, именно Вселенският патриарх Вартоломей искаше да бъде премахнат паметникът на екзарх Антим I, поставен в двора на българската църква „Свети Георги” в Одрин. През 2015 г., поради заради отказа на държавата ни да премахне паметника на нашия екзарх, Вартоломей забранява и службите на български език в някои църкви там. Това обаче не попречи на тогавашните ни управници да удостоят Вселенския патриарх с орден “Стара планина”.
От другата страна положението не е по-различно. През годините, особено след 1945 г., когато тоталитарната руска държава решава вместо да унищожи църквата, да я подчини и да я използва за своите цели, включително и външнополитически, България е една от страните, в които се създават сериозни структури, от близки до Русия свещеници, които често защитават не родните, а руските интереси.
Немалка част от българските митрополити са завършили духовните академии в бившия Съветски съюз, а днес са доста близки до Русия и нейното виждане – както по църковни, така и по чисто политически въпроси.
И дори през годините след 90-та положението не се промени особено, но с възкачването на патриарх Кирил начело на Московския патриаршески престол, ситуацията става още по-трудна за нас. Както се знае, той освен близък поддръжник на президента Владимир Путин, е работил и за КГБ. Със започването на войната в Украйна пък, Путинова Русия по всякакъв начин използва православието, в частност – своята църква, за да я наложи като “защитник на правата вяра”. Войната в Украйна стана дори “свещена”, както обяви Руската православна църква.
А че в родната църква не от вчера има два лагера – едните русофили, другите – гъркофили, едните, опитващи се да прокарват интересите на Руската православна църква, а и държава, другите – на Вселенската патриаршия, не е тайна. И именно между тези борби, често излизащи извън чисто църковните, видинският митрополит Даниил беше избран за новия патриарх на Българската православна църква, като на втори тур в надпревара с Врачанския митрополит Григорий, получи 69 гласа, само с 3 повече – 66, от съперника си.
Атаките срещу него веднага започнаха, като основните обвинения гласят, че е русофил. Противопостави се на затварянето на Руската църква в София миналата година, а през 2022 г., разпространи писмо до духовниците във видинската епархия с напътствия как в литургиите си да включват “особените прошения за мир”, като той говори и срещу “посяването на омраза към едната от воюващите страни, нарочвана за единствен и непровокиран агресор”.
Безспорно, тези му думи показват отношението към Русия, но ако излезем от чисто политическата трактовка и знакът за равенство между Църквата и политиката, интерпретирайки темата спрямо личните си пристрастия, както много хора правят, посланията му могат да бъдат тълкувани само през желанието за мир и спиране на войната.
Не трябва да забравяме и че политиката и религията са крайно различни, макар хората масово да ги смесват и да не разбират истинската вяра, да се опитват да я моделират заради политическите си пристрастия. Нещо повече – това, което ни се струва категорично правилно в общочовешки план, в морален аспект дори, не означава, че отговаря на църковните канони. Някои от тях – догматическите – даже никога не подлежат на промяна.
А в момента най-категоричните позиции по темата – и от двете страни – произтичат от най-незапознатите с материята, които опитват да интерпретират църковните норми спрямо собствените си разбирания. Времето ще покаже дали страната ни ще има отново своя духовен баща, достоен наследник на патриарх Неофит или ще затънем все повече в конфронтацията, разделени на два лагера, за огромно съжаление, и двата – чуждопоклоннически.
